Разплата

21

Хотел „Пийбоди“ беше построен в центъра на Мемфис през 1869 г. и веднага привлече висшето общество. Беше проектиран в разточителния стил на италианския Ренесанс, без да се пестят никакви разходи. Около просторното фоайе имаше високи балкони и пищен шадраван с живи патици. Хотелът несъмнено беше най-импозантният в Мемфис и на стотици километри околовръст нищо не можеше да му съперничи. „Пийбоди“ незабавно започна да носи печалба, защото заможните жители на Мемфис се стичаха там на питие или на вечеря, на балове, приеми, празненства, концерти и срещи.

В началото на XX в., когато някогашните богати памукови плантации в Делтата на територията на Арканзас и Мисисипи отново си стъпиха на краката, хотел „Пийбоди“ се превърна в предпочитана дестинация за едрите земевладелци, които търсеха забавления в града. През почивните дни и празниците те завземаха хотела, организираха разточителни партита и общуваха изискано с приятелите си от мемфиската висша класа. Често водеха съпругите си да пазаруват. Друг път идваха сами по работа и прекарваха романтични уикенди с любовниците си.

Говореше се, че ако се разположиш във фоайето на „Пийбоди“ и останеш достатъчно дълго, ще видиш всички видни личности от района на Делтата.

Пийт Банинг не беше от Делтата и не се преструваше, че е. Беше от планинската област в Североизточен Мисисипи и макар семейството му да притежаваше земя и да беше изтъкнато в областта, Пийт изобщо не беше богат. Планинците заемаха по-ниско място в обществената йерархия от плантаторската класа на сто и петдесет километра от тях. Първото му посещение в „Пийбоди“ беше по покана на приятел от Мемфис, с когото се запозна като кадет във Военната академия. Поводът беше някакъв бал на дебютантките, но истинската атракция, поне за Пийт, беше уикендът в Мемфис.

Той беше на двайсет и две години и току-що беше завършил „Уест Пойнт“. Прекарваше няколко седмици у дома, докато станеше време да се яви във Форт Райли в Канзас.

Вече се беше отегчил във фермата и беше готов за ярките светлини. Не беше някакъв нескопосан селяк, който се чувства неловко в града. Вече беше ходил много пъти в Ню Йорк по най-различни поводи и умееше да се държи във всякакво обкръжение. Няколко сноби от Мемфис не можеха да го уплашат.

Беше 1925 г. и хотелът току-що беше отворил след пълен ремонт. Пийт беше чувал за него, но никога не го беше посещавал. Четири години в „Уест Пойнт“ приятелят му говореше за ослепителните забави и многобройните красиви момичета. Оказа се, че не преувеличава.

Балът на дебютантките се провеждаше в банкетната зала на втория етаж, която беше препълнена. Специално за случая Пийт носеше парадната си униформа, бяла от яката до обувките, и предизвикваше всеобщо възхищение, докато се движеше сред хората с питие в ръка. С безукорна военна стойка, загоряло от слънцето лице и непринудена усмивка, той разговаряше ту с един, ту с друг и не след дълго забеляза, че много млади дами го наблюдават. Поканиха ги на вечеря и той намери мястото си на маса с други приятели на момчето от Мемфис. Пиеха шампанско, ядяха стриди, разговаряха за едно-друго, нищо сериозно и определено нищо военно. Първата световна война беше приключила. Страната преживяваше мирен период. И несъмнено щеше да си продължава все така.

Докато им поднасяха вечерята, Пийт забеляза млада жена на съседната маса. Седеше с лице към него и всеки път, когато погледнеше към нея, тя също гледаше към него. Несъмнено беше най-красивата в тази зала, пълна с хубавици, а вероятно и с хора от цял свят. На няколко пъти той просто не можеше да откъсне очи от нея. В края на вечерята и двамата се чувстваха неловко, че се зяпат така.

Пийт скоро научи, че тя се казва Лайза Суийни. Той я проследи до бара, представи се и двамата се заговориха. Госпожица Суийни беше от Мемфис, едва осемнайсетгодишна, и никога не се беше чувствала изкушена от глупавия светски дебют. Всъщност умираше за цигара, но не можеше да пуши пред майка си, която се стараеше да я държи под око от другия край на залата. Пийт я последва навън — тя явно познаваше добре хотела. Двамата се озоваха във вътрешен двор край басейн. Изпушиха по три цигари и изпиха по две питиета: мартини за нея, бърбън за него.

Лайза току-що беше завършила гимназия, но не беше сигурна дали ще продължи в колеж. Мемфис й беше омръзнал, искаше да живее на по-голямо място, наподобяващо Париж или Рим, но просто си мечтаеше. Пийт я попита дали техните ще й позволят да излезе с мъж, четири години по-голям от нея. Тя сви рамене и каза, че през последните две години е излизала с когото си поиска, но всички били обикновени гимназистчета.

— На среща ли ме каниш? — попита тя с широка усмивка.

— Да.

— Кога?

— Следващия уикенд.

— Дадено, войниче.

След шест дни се срещнаха в „Пийбоди“ на питие, вечеря и още едно парти. На следващия ден, събота, си направиха дълга разходка покрай реката и в центъра на града, като се държаха за ръце и не спираха да се докосват. Вечерта тя го покани на вечеря в дома си. Той се запозна с родителите й и по-голямата й сестра. Господин Суийни беше статистик в застрахователна компания и беше доста скучен. Съпругата му обаче беше красива жена и основен двигател на разговора. Бяха странна двойка, а Лайза вече неведнъж бе казала на Пийт, че смята да напусне дома си при първа възможност. Сестра й заминаваше да следва в Мисури.

Когато започна да я ухажва, Пийт заподозря, че Лайза е едно от стотиците момичета в Мемфис, които се навъртат край хотел „Пийбоди“ с надеждата да си намерят богат съпруг. Ясно й даде да разбере, че не е богаташ от Делтата. Семейството му притежаваше земя и отглеждаше памук, но нямаха голяма плантация. Отначало Лайза важничеше малко, но когато разбра, че Пийт е най-обикновен човек, заряза преструвките. Посещението в дома й му показа очевидното — че семейството й е съвсем скромно. Пийт всъщност не се интересуваше колко пари имат. Беше хлътнал здравата и възнамеряваше да я преследва, докато я спечели, което, както скоро установи, нямаше да го затрудни. Лайза не се интересуваше колко голяма е фермата му. Беше си намерила войник, когото обожаваше, и нямаше да го изпусне.

Следващия петък отново се срещнаха в хотел „Пийбоди“ на вечеря с приятели. После се промъкнаха в един бар, за да останат насаме. Пийнаха и тайно се качиха в стаята му на седмия етаж. Пийт вече беше спал с жена, но от бордеите на Ню Йорк. Така повеляваше традицията в „Уест Пойнт“. Лайза беше девствена и готова за промяна, освен това прояви страст, която зашемети Пийт. Към полунощ той намекна, че й е време да се прибира у дома. Тя отговори, че никъде няма да ходи, че ще остане при него през нощта и няма нищо против да прекара в леглото голяма част от следващия ден. Пийт се съгласи.

— А какво ще кажеш на родителите си? — попита той.

— Ще излъжа. Ще измисля нещо. Не се тревожи. Лесно е да ги заблуди човек, пък и изобщо не очакват от мен да направя такова нещо.

— Както искаш. Сега може ли да поспим?

— Да. Знам, че си изтощен.

Бурното ухажване продължи цял месец и двамата влюбени забравиха за целия свят. Всеки уикенд Пийт запазваше стая в „Пийбоди“, където прекарваше три нощи, а Лайза често оставаше при него. Приятелките й започнаха да шушукат. Родителите й станаха подозрителни. В крайна сметка беше 1925 г. и имаше строги правила за пристойно поведение на младите дами и техните ухажори. И Лайза, и приятелките й знаеха правилата, но освен това тя знаеше и колко много може да се забавлява, ако понаруши някои от тях. Наслаждаваше се на мартинито, на цигарите и най-вече на непозволения секс.

Една неделя Пийт я откара в Клантън да се запознае със семейството му, да разгледа фермата и да добие представа откъде произхожда той. Не възнамеряваше да отглежда памук цял живот, смяташе да се посвети на военната кариера и двамата с Лайза да обикалят света, поне така смяташе на двайсет и две години.

Той получи заповед да се яви във Форт Райли в Канзас, където му предстоеше да премине обучение за офицер. Докато чакаше нетърпеливо заповедта за своето първо назначение, той се измъчваше от мисълта, че ще се раздели с Лайза. Отиде с колата в Мемфис и й съобщи новината. Знаеха, че предстои раздяла, но сега тя им се струваше невъзможна. Докато Пийт се сбогуваше с Лайза, тя беше обляна в сълзи. Той отпътува с влак за Форт Райли и седмица по-късно получи писмо от нея. Без заобикалки го информираше, че е бременна.

Пийт изобщо не се поколеба и състави план. Извини се с неотложни семейни проблеми, изискващи незабавното му завръщане у дома, и убеди прекия си командир да му заеме колата си. Шофира цяла нощ и пристигна в „Пийбоди“ за закуска. Обади се на Лайза и й съобщи, че ще избягат и ще се оженят. Идеята я въодушеви, но тя не беше сигурна как ще измъкне от къщата куфар, без майка й да забележи. Пийт я убеди да зареже куфара. И в Канзас Сити имаше магазини.

Лайза целуна майка си за „сбогом“ и отиде на работа. Пийт я пресрещна и двамата отпрашиха за Мемфис със смях, кикот и изобилие от ласки. В Тюпълоу намериха уличен телефон и се обадиха на госпожа Суийни. Лайза се държа мило, но категорично. Мамо, извинявай, че така изневиделица, но с Пийт ще се оженим. Аз съм на осемнайсет и мога да правя каквото поискам. Обичам те, ще ти се обадя пак довечера и ще поговоря с татко. Когато затвори, майка й плачеше. Лайза обаче беше най-щастливото момиче на света.

Така и така бяха в Тюпълоу, град, който Пийт познаваше добре, двамата решиха да сключат брак. По-хубавите квартири във Форт Райли бяха за офицерите и техните семейства, така че брачното свидетелство щеше да бъде предимство. Отидоха в окръжния съд на Лий, подадоха заявление, платиха такса и намериха мирови съдия, който развъждаше лещанки отзад в магазина си за риболовни такъми. Съпругата му им стана свидетел и след като човекът си прибра обичайните два долара, ги обяви за съпруг и съпруга.

Пийт щеше да се обади на своите родители по-късно. Предстоеше раждането на първото им дете, затова беше важно да определят дата за сватбата възможно най-скоро. Пийт знаеше, че клюкарките в Клантън ще започнат да гледат календара веднага щом научат от майка му новината за раждането на първото й внуче. Лайза смяташе, че би трябвало да роди след около осем месеца. Осем месеца щяха да предизвикат известна изненада, но не и клюки. Седем би било прекалено. Шест — направо скандално.

Ожениха се на 14 юни 1925 г.

Джоуел се роди на 4 януари 1926 г. във военна болница в Германия. Пийт беше помолил за назначение в чужбина, за да бъде възможно най-далече от Мемфис и Клантън. Там никой никога нямаше да види акта за раждане на Джоуел. Двамата с Лайза изчакаха шест седмици, преди да изпратят телеграми до бабите и дядовците у дома.

* * *

От Германия Пийт беше прехвърлен обратно във Форт Райли в Канзас, където се обучаваше в Двайсет и шести кавалерийски полк. Беше отличен ездач, но започваше да се съмнява в ролята на кавалерията в съвременното военно дело. Танковете и самоходната артилерия бяха бъдещето, но той въпреки това обичаше кавалерията и остана в Двайсет и шести полк. Стела се роди във Форт Райли през 1927 г.

На 20 юни 1929 г. бащата на Пийт, Джейкъб, почина от инфаркт на четиридесет и девет години. Лайза, която в момента беше с две болни малки деца, не можеше да замине за Клантън за погребението на господин Банинг. Не беше ходила във фермата от две години и предпочиташе да стои далече от нея.

Четири месеца след смъртта на господин Банинг страната изпадна в Голямата депресия. Икономическият срив почти не се отрази на професионалните военни. Тяхната работа, жилища, здравеопазване, образование и заплащане бяха подсигурени, макар и да станаха малко по-скромни. Младото семейство Банинг беше щастливо с кариерата на Пийт и своето растящо потомство, така че бъдещето му оставаше свързано с армията.

Пазарът на памука също се срина през 1929 г. и фермерите пострадаха сериозно. Вземаха заеми, за да плащат разходите и дълговете си и да засеят памук през следващата година. Майката на Пийт рухна след смъртта на съпруга си и не беше в състояние да управлява фермата. По-голямата му сестра Флори живееше в Мемфис и не проявяваше почти никакъв интерес към земеделието. Пийт нае човек, който да организира сеитбата през 1930 г., но фермата отново изгуби пари. Той взе заем и нае друг човек следващата година, ала пазарът си оставаше свит. Дълговете се трупаха и земята на семейство Банинг беше застрашена.

По време на коледните празници през 1931 г. Пийт и Лайза обсъдиха мрачната перспектива той да напусне армията и да се завърнат в окръг Форд. Никой от двамата не го искаше, особено Лайза. Не можеше да си представи, че ще живее в такова затънтено място като Клантън, и то с майката на Пийт. Двете бяха прекарали малко време заедно, но то им беше достатъчно да се уверят, че съжителството им ще е трудно. Госпожа Банинг беше ревностна методистка, която знаеше всички отговори, защото те бяха там, в Светото писание. Използвайки свещения авторитет на Божието слово, тя съветваше всеки как да живее живота си. Не беше креслива или неприятна, просто прекалено критична.

Пийт също се стремеше да я избягва. Всъщност дори му минаваха мисли да продаде фермата и да излезе от този бизнес. Идеята пропадна по няколко причини. Първо, фермата не беше негова собственост. Майка му я беше наследила от баща му. Второ, заради Депресията земеделската земя беше поевтиняла много. И трето, майка му нямаше да има къде да живее.

Пийт обичаше армията, особено кавалерията, и искаше да служи, докато се пенсионира. Като момче беше прекопавал и брал памук и беше прекарвал часове наред на полето, затова бе избрал различен живот. Искаше да види свят, може би да се сражава в някоя война, да заслужи медали и да направи съпругата си щастлива.

Отново взе пари назаем и нае трети управител на фермата. Реколтата беше прекрасна, пазарът — силен, а после, в началото на септември, заваляха проливни дъждове, същински мусони, и унищожиха всичко. През 1932 г. не се роди нищо, а банките го притискаха. Състоянието на майка му продължаваше да се влошава и тя не беше в състояние да се грижи за себе си.

Пийт и Лайза обсъдиха възможността да се преместят в Мемфис или пък в Тюпълоу, където и да е, само не в Клантън. По-големият град предоставяше повече възможности, по-хубави училища, по-интересен социален живот. Пийт можеше да работи във фермата и да пътува, нали? На Бъдни вечер тъкмо планираха какво да правят, когато пристигна телеграма. Беше от Флори и новината беше трагична. Майка им починала предишния ден, най-вероятно от пневмония. Беше едва петдесетгодишна.

Вместо да разопаковат подаръци, двамата набързо стегнаха багажа си и предприеха дългото пътуване до Клантън. Майката на Пийт и Флори беше погребана в Стария чинар до съпруга си. Младите съпрузи взеха решение да останат във фермата и повече не се върнаха във Форт Райли. Той напусна активната военна служба и стана запасняк.

Чуваше се тътенът на войната. Японците настъпваха в Азия и бяха нахлули в Китай предишната година. Хитлер и нацистите строяха фабрики, които произвеждаха танкове, самолети, подводници, оръдия и всичко друго, от което се нуждаеха военните, за да станат мощни и агресивни. Колегите на Пийт в армията се тревожеха от случващото се. Някои предричаха неизбежна война.

Когато Пийт върна униформата си и се прибра у дома да спасява фермата, не можеше да скрие песимизма си. Имаше да плаща дългове и да храни много гърла. Депресията се беше задълбочила и беше стиснала в хватката си цялата държава. Страната беше слабовъоръжена, уязвима и твърде опустошена финансово, за да финансира армия за война.

Ако избухнеше война обаче, Пийт нямаше да остане във фермата и да я пропусне.