Разплата

31

Съпротивата на Западен Лусон беше под командването на генерал Бърнард Грейнджър — британски герой от Първата световна война. Грейнджър беше около шейсетгодишен, слаб и суров, военен до мозъка на костите си. От двайсет години живееше във Филипините и по едно време беше притежавал голяма кафеена плантация, конфискувана от японците, които бяха убили двамата му синове и го бяха принудили да избяга в планините заедно със съпругата си и с другите си оцелели близки. Живееха в бункер по-навътре в гората, откъдето той командваше въоръжените си отряди. Хората му го обожаваха и му казваха „лорд Грейнджър“.

Той седеше на бюрото си под камуфлажна мрежа, когато му доведоха Пийт и Клей и ги представиха. Генералът отпрати адютантите си, но охраната остана. Приветства американците със своя тънък глас и британска интонация и поръча да им донесат чай. Пийт и Клей седнаха на бамбукови столове и от първия миг изпитаха възхищение към този човек. Понякога лявото му око се скриваше под периферията на елегантната му коркова шапка. Когато говореше, вадеше от устата си своята лула от царевичен кочан, а когато слушаше, отново я пъхваше между зъбите си и я дъвчеше, все едно преживяше всяка дума.

— Разбрах, че сте оцелели от ужасите на Батаан — каза той с напевния си глас. — Сигурно е било по-зле, отколкото чуваме.

Двамата кимнаха и му описаха някои случаи. На Батаан беше нечовешко, но в “О’Донъл“ беше още по-зле.

— Разбрах, че японците откарвали наши момчета да работят във въгледобивните им мини — каза Грейнджър, докато наливаше чай в порцеланови чаши.

Пийт описа пъкления кораб и собственото им спасение в открито море.

— Накрая ще разсипем проклетите копелета — каза Грейнджър. — Ако те не ни разсипят преди това. Дано да разбирате, че макар шансовете ви оцеляване да са се увеличили, в крайна сметка всички сме пушечно месо.

— По-добре е човек да загине в битка — отговори Клей.

— Ето това е истински боен дух. Нашата задача е да затрудняваме и спъваме японците и да докажем, че си струва тези острови да бъдат спасени. Опасяваме се, че Съюзниците може да се опитат да ги победят, без да се интересуват от нас. Висшето командване е на мнение, че може да подмине тези острови и директно да удари Япония — и това е напълно възможно, нали разбирате? Но Макартър обеща да се върне и това ни крепи. Нашите филипински момчета трябва да имат цел, за която да се борят. Земята си е тяхна. Мляко и захар?

Пийт и Клей отказаха. Биха предпочели силно кафе, но бяха признателни за обилната закуска. Грейнджър продължи да бъбри, а после внезапно млъкна и погледна Пийт.

— Е, какво ще ми кажеш за себе си?

Пийт се представи накратко. „Уест Пойнт“, после седем години активна служба в Двайсет и шести кавалерийски полк, кратко оттегляне от служба по лични причини. Налагало се да спаси семейната ферма. Съпруга и две деца в Мисисипи. Чин — старши лейтенант.

Очите на Грейнджър шареха, без да мигат, докато той улавяше и анализираше всяка дума.

— Значи умееш да яздиш?

— Със и без седло — уточни Пийт.

— Чувал съм за Двайсет и шести полк. И сигурно си точен стрелец?

— Да, господине.

— Трябват ни снайперисти. Все не достигат.

— Дайте ми пушка.

— Бил ли си във Форт Стотсънбърг?

— Да, за кратко преди декември.

— Проклетите японци използват базата за своите пикиращи бомбардировачи и изтребители „Зеро“. След Корегидор изнесоха по-тежката техника. Иска ми се да ударя самолетите им на земята, но още не сме съставили план. А ти? — попита той и погледна към Клей.

Постъпил във войската през 1940 г., в Трийсет и първи пехотен полк. Сержант. Каубой от Колорадо, който също умеел да язди и да стреля.

— Идеално. Обичам хора, които искат да се сражават. Тъжно ми е да го кажа, но някои от американците тук просто се крият при нас и искат да си отидат у дома. Някои са луди. Други са твърде болни. Някои са се отлъчили от войсковите си части и подозирам, че просто са се лутали в гората. Честно казано, те са бреме, но не можем да ги прогоним. Първият урок, който трябва да научите, е да не задавате въпроси за другите. Всеки си има история, а страхливците никога не разказват своята.

Той отпи от чая си и извади карта.

— Сега да ви разкажа малко за нашите операции. Намираме се тук, в планината Замбалес, доста неравен терен, както със сигурност сте разбрали. На места височината достига две хиляди и седемстотин метра. Имаме около хиляда бойци, пръснати на повече от триста квадратни километра. Ако се окопаем, можем да издържим дълго, но не това ни е писано. Ние сме партизани и се бием подло, никога не атакуваме фронтално, никога на открито. Нанасяме светкавичен удар и изчезваме. Японците нападат по-ниските ни лагери, затова там е много опасно. Скоро ще се уверите. Числеността ни расте, все повече филипинци бягат в планината, затова след трудното начало вече нанасяме сериозни удари.

— Значи не се тревожите, че японците може да се качат до тук? — попита Пийт.

— Тревожим се от всичко. Не носим много багаж и винаги сме готови да се оттеглим и при най-малката опасност. Не можем да се сражаваме с тях равностойно. Нямаме почти никаква артилерия освен няколко минохвъргачки и леки оръдия, които сме откраднали от врага. Имаме предостатъчно пушки, пистолети и картечници, но нямаме камиони и превозвачи. Ние сме пехотинци, които се възползват от предимствата на терена. Най-големият ни проблем е комуникацията. Разполагаме с няколко стари радиостанции, но не портативни, пък и не можем да ги използваме, защото японците постоянно подслушват. Затова разчитаме на куриерите да координират. Нямаме връзка с Макартър, но той знае, че сме тук и се сражаваме. И за да отговоря на въпроса ти — тук сме на относително сигурно място, но опасност винаги има. Японците ще ни бомбардират от въздуха, ако успеят да ни видят. Елате да ви покажа с какво разполагаме.

Грейнджър скочи на крака, грабна бастуна си и пое нанякъде. Избъбри нещо на тагалог на охраната си и те хукнаха пред него. Последваха го и други, докато излизаха от лагера и поемаха по тясна пътека. Докато крачеха, Грейнджър каза:

— Двайсет и шести кавалерийски полк е голяма работа. Случайно да познаваш Едуин Рамзи?

— Беше ми командир — гордо отговори Пийт.

— Наистина ли? Страхотен войник. Отказа да се предаде и тръгна към планината. Намира се на около сто и петдесет километра от тук и действа като бесен. Говори се, че има на разположение повече от пет хиляди души в Централен Лусон и многобройни свръзки в Манила.

Завиха и двама постови дръпнаха стена от лиани и коренища. Влязоха в пещера.

— Донесете факлите — изкомандва Грейнджър и пазачите осветиха прохода.

Пещерата се разшири и стана просторно помещение със сталактити, от които над главите им капеше вода. По стените имаше запалени свещи, на чиято светлина видяха боеприпасите.

Грейнджър не спираше да говори.

— Боеприпаси, зарязани от янките и отмъкнати от японците. Ще ми се да вярвам, че имаме куршум за всяко проклето копеле.

Имаха палета с муниции. Сандъци с пушки. Купчини консервирана храна и бидони с вода. Дебели чували с ориз. Варели с бензин. Редици от кутии с необозначени запаси.

— По-надолу има още едно помещение, където държим два тона динамит и тротил. Случайно да имате опит с експлозиви?

— Не — отговори Пийт, а Клей само поклати глава.

— Жалко. Трябва ни добър бомбаджия. Последният се взриви. Филипинец, много го биваше. Само че не се появява никой. Видяхте ли достатъчно?

И преди да успеят да отговорят, той се завъртя кръгом. Обиколката беше приключила. Пийт и Клей бяха изумени от складираните боеприпаси и те им подействаха успокоително. Грейнджър ги изведе от пещерата и тръгнаха да се спускат. Спряха на едно високо място, откъдето се разкриваше изумителна гледка към безкрайните планински вериги.

— Японците всъщност няма да дойдат чак тук. Страхуват се — каза генералът. — Знаят, че сме принудени да слизаме, за да се сражаваме. И ние го правим. Някакви въпроси?

— Кога ще се бием? — попита Клей.

Грейнджър се засмя.

— Харесвате ми. Болни и недохранени, но готови за битка. След около седмица. Дайте на лекарите малко време да ви излекуват и скоро ще се нагледате на кръв.

През следващите два дни Пийт и Клей се излежаваха, спяха дълго, ядяха и пиеха вода, колкото можеха да поемат. Лекарите ги тъпчеха с хапчета и витамини. Когато най-накрая се отегчиха, ги снабдиха с пушки и пистолети и ги заведоха да се поупражняват на стрелбището. Зачислиха им филипински ветеран на име Камачо, който започна да ги обучава как да оцеляват в джунглата: как да си накладат малък огън, за да си приготвят храна, винаги нощем, за да не се вижда пушекът; как да си оплетат навес от лиани и храсти, за да спят, ако вали; как да се справят с раздразнена кобра или гладен питон; как да вършат стотици дреболии, които някой ден можеше да им спасят живота.

На третия ден Пийт беше повикан при лорд Грейнджър на чай и карти. Седнаха пред игралната дъска и се разприказваха, предимно генералът.

— Някога играл ли си крибидж? — попита след малко той и извади тесте карти.

— Разбира се, във Форт Райли.

— Чудесно. Играя всеки следобед около три с чая. Успокоява душата. — Размърда се, докато говореше, и раздаде картите. — Преди две нощи японците нападнали преден пост доста по-надолу в планината, при това добре охраняван. Изненадали ни с голяма бойна част. Сражението било тежко, победили ни. Търсели Боби Липман, корав майор от Бруклин, и го намерили заедно с още двама американци. Филипинците от неговата част или загинали по-рано в бой, или били обезглавени там, на място. Това им е любимо на японците — отсичат главата и я оставят да се въргаля край тялото, за да плашат околните. Както и да е, Липман и другите американци били откарани в затвор в Манила, за да си поговорят с едни от експертите по разпити. Казвали са ми, че някои от тези офицери говорят английски по-добре от повечето британци. Липман го чакат трудни времена. Ще го бичуват и горят няколко дни, имат всякакви методи, а ако проговори, и ние тук ще го усетим. Ако не проговори, а аз се съмнявам, че ще си отвори устата, ще му устроят малък ритуал с една от онези дълги саби, които със сигурност си виждал. Водим война, Банинг, видял си с очите си колко много начини за убиване има.

— Мислех, че на всеки пост има обръч от постови — каза Пийт. — Как са успели да ни изненадат?

— Никога няма да разберем. Най-много обичат да подкупят някой местен, който има нужда от пари или от ориз, срещу което е склонен да продаде информация. Когато японците затегнат примката, започваме да получаваме по-малко храна. В някои села жителите не се хранят редовно. Японците умеят да подкупват. Имаме много постове в тези планини. Понякога оставаме в тях, друг път не, но те са нашите убежища. Ако сме там за през нощта или за седмица, местните обикновено научават. Лесно могат да намерят някой японец и да му продадат информацията. Готов ли си за битка?

— И още как.

— Лекарите смятат, че си в относително добра форма. По дяволите, всички сме твърде слаби и боледуваме от нещо, но с Клей сте страшно мършави. Явно сте видели най-лошото.

— Добре сме и вече скучаем. Дайте ни задача.

— Двамата ще отидете с Дюбоуз и още седем души. Камачо ще бъде с вас през цялото време, а той е най-добрият. Тръгвате в полунощ, вървите три-четири часа, оглеждате. Мисията е отчасти разузнавателна, отчасти нападателна. Ако Липман е проговорил, ще познаете по действията на японците и по това накъде тръгват. След два дни по пътеките ще се съберете с още една група наши момчета от друга планина. Те са уговорили един пиротехник, който ще опъне няколко жици. Целта е конвой. Би трябвало да е лесна работа и ще имате възможност да изтрепете няколко японци. Ще е забавно.

— Нямам търпение.

— Ако всичко мине както трябва, бомбаджията ще остане известно време с вас, момчета, за да ви научи как да си играете с тротила. Слушайте и се учете.

Докато Пийт размесваше картите и раздаваше, Грейнджър отново напълни лулата си, без да спре да говори.

— Горкият Липман! Всички се кълнем, че няма да се оставим да ни заловят живи. Много по-добре е да си пуснеш куршум в главата, отколкото да оставиш японците да те мъчат. Но това невинаги е лесно. Понякога те раняват и просто не успяваш да се застреляш. Понякога заспиваш и те изненадват. А много често ни се струва, че толкова умело оцеляваме, та се мислим за способни да преодолеем всичко, затова пускаме оръжия, вдигаме ръце и оставяме да ни отведат. Допускам, че в повечето случаи само броени часове след това те обзема ужасно съжаление. Някога бил ли си на крачка да сложиш край на всичко?

— Много пъти — отговори Пийт. — Жаждата и гладът ни подлудяваха, постоянните убийства също. Мислех си, че ако успея да заспя, просто ще пропусна събуждането. Но оцеляхме. И продължаваме да оцеляваме. Смятам да се прибера у дома, генерале.

— Само така. Не допускай японците да те спипат жив, чуваш ли?

— Не се тревожете.