Разплата

48

Една студена сутрин два дни преди Коледа Джоуел крачеше през полето, след като беше ходил до Стария чинар. Заваля суграшица, която най-вероятно късно следобед щеше да се превърне в сняг. Той побърза да се прибере в къщата и се канеше да предложи на леля Флори да заминат за малко на юг, когато тя му съобщи, че е решила да погостува няколко месеца на госпожа Туайла в Ню Орлиънс. От известно време намекваше, че не й се стои тук. Всичко я потискаше — смъртта на Лайза и собственото й участие в нея, студеното време, пустите печални поля и, разбира се, отнемането на земята на Пийт, която тя трябваше да прекоси, за да стигне до своята. Отвсякъде се бяха скупчили тъмни облаци и Флори просто искаше да се махне.

Тръгнаха след няма и час в лошо време, но още не бяха излезли от окръг Полк, когато суграшицата намаля. В Джаксън времето и пътищата бяха много по-добри.

Докато пътуваха, разговаряха за важни неща. Джоуел смяташе да предложи брак на Мери Ан по-късно през пролетта. Беше купил годежен пръстен в Мемфис и се вълнуваше как ще й го даде. Искаше да живее в Билокси и смяташе, че ще го наемат в някоя малка кантора там. Нищо конкретно, но беше оптимист. Тревожеше се за Стела и за нейната мъчителна депресия. Тя прекарваше празниците с приятели във Вашингтон и не можеше да намери сили да се прибере у дома. Цялото им семейство беше потиснато. Най-спешният проблем беше какво да правят със земята на Флори напролет. Никой от двамата нямаше смелост да се обърне към Маклийш с предложение за сделка. Всъщност Флори смяташе да отсъства няколко месеца тъкмо за да не го среща. Накрая решиха Джоуел да договори отдаване под аренда с Дъг Уилбанкс, братовчед на Джон. Той обработваше хиляди акри в няколко окръга и нямаше да се уплаши от Маклийш. Не бяха сигурни какво ще се случи с негрите във фермата, но те винаги успяваха да оцелеят някак. Маклийш щеше да се нуждае от тях като работна ръка. Никой нямаше да гладува.

Пък и не можеха да мислят за всички, нали? Животът им се промени драстично след убийството, нямаше как да върнат миналото. Трябваше да се погрижат за себе си. Флори призна, че от две години обмисля да поживее известно време в Ню Орлиънс с госпожа Туайла, нейна скъпа приятелка от мемфиските й години. Туайла беше по-възрастна от нея и се чувстваше все по-самотна, а в просторната й къща във Френския квартал имаше предостатъчно място.

Разговаряха през всичкото време — само за настоящето и бъдещето, без да споменават миналото. Но след като бяха пътували около четири часа и вече бяха на юг от Джаксън, Джоуел каза:

— Със Стела сме убедени, че ти знаеш много повече, отколкото си ни казвала някога.

— За кое?

— За Пийт и Декстър, за мама… За случилото се. Знаеш нещо, нали, лельо Флори?

— Какво значение има вече? Всички са мъртви.

— През нощта преди татко да умре, си ходила да го видиш в ареста. За какво си говорихте?

— Трябва ли отново да го обсъждаме? Беше една от най-тежките нощи в живота ми.

— Типичен отговор за нашия род, лельо Флори. Чуваш въпроса и се опитваш да се измъкнеш, без да отговориш. Къде се научихте с баща ми да увъртате така?

— Не се дръж оскърбително, Джоуел.

— Никого не оскърбявам. Просто ми отговори.

— Какво те интересува?

— Защо татко уби Декстър?

— Не ми посочи причина, а повярвай ми, здравата го притисках. Беше много голям инат.

— Ти да видиш! Предполагам, че мама е имала връзка с Декстър Бел и татко е разбрал, когато се е върнал от войната. Попитал я е направо и тя е била съкрушена от вина и срам. Получила е нервен срив и той е искал просто да я махне от къщата. Уилбанкс е убедил съдия Ръмболд, че тя има нужда да прекара известно време извън дома, и татко я е закарал в „Уитфийлд“. Той никога не се е примирил с изневярата й, особено след кошмара, който е преживял по време на войната. Само си представи, лельо Флори, докато той е бил в лагер, умиращ от глад, смазан от малария и дизентерия, унижаван и изтезаван, и докато се е сражавал по горите, тя е спяла със свещеника. Това го е подлудило и е убил Декстър Бел. Просто е превъртял. Какво ще кажеш, лельо Флори?

— Смяташ, че баща ти е превъртял, така ли?

— Да, а ти?

— Не, според мен Пийт съзнаваше прекрасно какво прави. Не беше луд. Останалата част от историята ми се струва приемлива, но Пийт разсъждаваше напълно трезво.

— И никога не ти е разказвал нищо?

Тя пое дълбоко дъх и погледна навън през прозореца си. Мълчанието му даде истинския отговор, не тя.

— Не, нито думичка.

Джоуел знаеше, че го лъже.

Нямаше никаква вероятност в Ню Орлиънс да вали сняг. Беше над десет градуса, свежо и ясно време. Госпожа Туайла ги посрещна с неистови прегръдки и шумни приветствия и им поднесе напитки, докато прислужницата й разтоварваше колата. Флори беше помъкнала багаж, все едно ще стои цяла година. Джоуел спомена, че може да си вземе стая в хотел „Монтелеон“ на Роял Стрийт, но Туайла не искаше и да чуе. В изисканата й къща имаше предостатъчно стаи, пък и тя жадуваше за компания. Седнаха във вътрешния двор до стар фонтан, в който водата течеше от устата на циментов тигър, и се разприказваха. Когато Флори се извини и изчезна за малко, Туайла тутакси прошепна на Джоуел:

— Леля ти изглежда ужасно.

— Не й беше лесно. Обвинява се за смъртта на майка ми.

— Моите съболезнования, Джоуел. Флори е лежала в болницата, нали?

— Да, за няколко дни. Оплакваше се от болки в гърдите. Тревожа се за нея.

— Изглежда бледа и отслабнала.

— Ами има нужда от малко бамя, джамбалая и пържени стриди. Аз я докарах тук, сега ти я храни.

— С удоволствие. Пък и тук имаме по-добри лекари. Ще накарам някой да я прегледа. Семейните ви гени не са особено… как да се изразя, обещаващи.

— Благодаря ти. Да, обикновено умираме млади.

— А как е прелестната Стела?

— Добре е. Не й се искаше да идва тук толкова скоро, затова остана във Вашингтон. Преживяхме трудни времена.

— Не ще и дума. Имате нужда от малко късмет.

Флори се върна с плавна стъпка, а широката й рокля се развяваше отзад. Винаги изглеждаше по-радостна, когато беше с Туайла в големия град. Седнаха на голямата дървена маса, уж купена от някаква ферма във Франция, а една прислужница поднесе плато сурови стриди и наля студено вино.

Хапнаха, пийнаха и се смяха до късно през нощта. Окръг Форд отново остана в друг свят.

На следващата сутрин Джоуел се събуди с главоболие и пресъхнала уста. Намери вода, утоли жаждата си и му се допи кафе. Прислужницата мълчаливо му показа входната врата и той излезе на яркото слънце за поредния прекрасен ден във Френския квартал. Джоуел пое дълбоко дъх и закрачи по-бодро по Шартър Стрийт към Джаксън Скуеър и любимото си малко кафене. Изпи една чаша силно кафе с цикория, плати още една за из път и тръгна през пазара към кея, където седна на една пейка. Обичаше това място, обичаше да се шляе тук с часове и да наблюдава речния трафик.

У дома, в библиотеката на покойния му баща, имаше албум от Ню Орлиънс. На една снимка от 1870 г. десетки параходи бяха спрели един до друг на пристанището, натоварени с бали памук от фермите и плантациите в Арканзас, Мисисипи и Луизиана. Като мечтателно дете Джоуел вярваше, че памукът от фермата им е на един от онези параходи, откаран в Ню Орлиънс за износ. Техният памук беше важен и необходим за света. Моряците и хората, които работеха на пристанището, изкарваха прехраната си благодарение на техния памук.

Представяше си, че по онова време на шумните докове е царял хаос, докато параходите пристигали по Мисисипи и стотици хамали сновели и ги разтоварвали. Всичко това вече го нямаше. Голямата река все още беше оживена, но параходите бяха заменени от ниски и плоски баржи, които пренасяха зърно и въглища. В далечината се виждаха бойни кораби, които си почиваха от войната.

Джоуел беше запленен от реката и се питаше накъде ли плава всеки кораб. Някои заминаваха още по на юг, към Залива, други се връщаха. Той нямаше никакво желание да се прибира у дома. Там го очакваше последният отегчителен семестър от следването по право. Очакваха го срещи с адвокати и съдии, приключване на окаяните дела на баща му. Връщането у дома означаваше сбогуване със земята, с къщата, с Нинева, Еймъс и другите хора, които познаваше, откакто се помнеше.

Джоуел се помота три дни из Ню Орлиънс и когато накрая му доскуча, прегърна Флори за „довиждане“ и напусна града. Тя се беше устроила прекрасно и се чувстваше като у дома си.

Джоуел замина за Билокси и успя да изненада бащата на Мери Ан в службата. Извини му се, че пристига неканен, но не искал Мери Ан да знае, че е в града, затова нямало друг начин. Той поиска от господин Малуф ръката на дъщеря му. Поставен натясно, добродушният човек нямаше друг избор, освен да се съгласи.

По-късно Джоуел вечеря с бъдещата си годеница и спа на канапето в дома на семейството й.