Разплата

32

Партизаните потеглиха от лагера малко след полунощ, общо десетима, и последваха двама куриери, способни да намерят пътеките и със затворени очи. Шестима филипинци и четирима американци, до един тежковъоръжени и нарамили раници с консервирана храна, вода, одеяла, брезент и толкова боеприпаси, колкото бяха в състояние да носят. За късмет, вървяха само надолу. Първият урок, който научиха Пийт и Клей, беше да съсредоточат вниманието си върху ботушите на човека отпред. Безполезно беше да се озърташ, защото в тъмното няма какво да видиш. Една погрешна стъпка, и, току-виж, се препънеш и паднеш, а не е ясно къде ще се приземиш.

Цял час никой не проговори. Когато наближиха първото село, бяха посрещнати от патрул. На непознат диалект той осведоми Камачо, че всичко е наред. От дни не били виждали врага. Отрядът заобиколи колибите и продължи по пътя си. Край второто село не ги очакваше патрул, а откъм къщите не се чуваше нито звук. Три часа по-късно теренът се изравни и партизаните спряха на един преден пост — четири навеса насред храсталака, празни. Починаха си половин час, хапнаха сардини и пийнаха вода. Дюбоуз се приближи и тихо ги попита:

— Добре ли сте?

Пийт и Клей го увериха, че се забавляват, но вече се чувстваха изморени. Другите изглеждаха, все едно просто загряват. Отново поеха, но този път трябваше да се катерят. След един час спряха отново да починат. Дюбоуз знаеше какво са преживели двамата му нови бойци и не искаше да ги изтощи. Отрядът се спусна в една клисура, прекоси една река и стигна до голямо селище. Останаха скрити в храстите, докато Камачо намери лостовия. И тук не бяха виждали врага. Дюбоуз се прокрадна до Пийт и го осведоми с провлачения си говор:

— На тези хора може да се разчита. Всяко селце си има старейшина, а тукашният е свестен. Нататък обаче сме на ничия земя.

— Къде е пътят? — попита Пийт.

— Не е далече.

На зазоряване се скриха в една канавка до черен път, който явно беше натоварен. От отсрещната страна чуха някакво движение, после настана тишина. Някой се обади:

— Дюбоуз.

— Тук съм — отговори той.

От храстите внезапно щръкнаха глави и американец на име Карлайл пристъпи напред. Командваше дузина партизани, включително трима американци с рошави бради и обветрени лица. Бързо отидоха да донесат дървени сандъци с още тротил и около час поставяха експлозиви и опъваха жици до детонаторите. Бомбаджията беше филипински ветеран, който явно беше залагал много капани. Когато си свършиха работата, мъжете се върнаха в храстите на определени от Дюбоуз позиции. Пийт, снайперистът, се скри зад някакви камънаци и получи заповед да стреля по всичко, което се движи. Клей получи картечница и зае позиция на петдесетина метра от Пийт.

Камачо остана наблизо до Пийт и когато слънцето изгря, зашепна. Японците превозвали тонове продоволствия навътре към сушата по много пътища, а мисията на партизаните била да осуетяват доставянето им. Шпиони на пристанището били съобщили, че конвой от четири-пет камиона е на път. Нямали представа какъв е товарът му, но щяло да бъде страшно забавно да го взривят. Пийт щял сам да се увери.

Докато чакаха, пръстът на Пийт на спусъка изтръпна, а коремът му се сви напрегнато. Бяха минали месеци от последното му сражение и чакането изопваше нервите му. Когато чуха грохота на камионите, Камачо му поръча да се приготви.

Бяха четири. Първият и последният камион бяха пълни с войници, които пазеха товара на средните два. Партизаните чакаха ли, чакаха и Пийт дълго се опасяваше, че експлозивите няма да се задействат. Но когато избухнаха, земята се разтърси толкова яростно, че го запокити към скалите. Първият камион се катурна като играчка и войниците полетяха във въздуха. Третият и четвъртият камион се взривиха и се килнаха настрани. Партизаните в храстите започнаха ожесточен обстрел. Оцелелите при експлозиите японци побягнаха, олюлявайки се, и повечето бяха повалени още преди да изстрелят дори един куршум. Шофьорът на втория камион изпълзя през изпочупеното предно стъкло и Пийт го уби. Клей беше близо до края на конвоя и имаше видимост за стрелба към войниците. С японската лека картечница „Тип 99“ той ги покосяваше един след друг. Неколцина успяха да се скрият между втория и третия камион и да произведат няколко изстрела към дърветата, преди да умрат.

Постепенно престрелката утихна. По време на затишието партизаните чакаха да не би някой японец да помръдне. Когато прахта започна да се сляга, навсякъде цареше мъртвило. Дюбоуз и Карлайл предпазливо пристъпиха напред и дадоха знак на хората си да излязат на пътя. Всеки умиращ или вече мъртъв японец получи по още един куршум в главата. Пленниците бяха просто излишен товар. Нямаше къде да ги държат и не разполагаха с излишна храна за тях. В партизанската война нито една от двете страни не вземаше пленници, освен ако не бяха заловени американски офицери. Тях не ги убиваха веднага.

Дюбоуз и Карлайл крещяха настойчиви заповеди. Двама филипинци бяха изпратени надолу по пътя да проверят задават ли се още камиони. Двама бяха изпратени в другата посока. Труповете — трийсет и седем — бяха лишени от оръжия и раници. За щастие, вторият камион не беше изваден от строя. Беше натоварен със сандъци с пушки, гранати, картечници и направо невероятно — стотици килограми тротил. Всяка атака криеше някаква изненада, а фактът, че нито един куршум не беше уцелил случайно експлозивите, беше дар божи. Първият камион лежеше на една страна и беше пълна развалина. Беше пълен с кашони храна. Дюбоуз реши да натовари колкото може от тях при мунициите във втория камион, с който да се измъкнат.

Партизаните прекрачваха мъртвите тела, ритаха ги да не им пречат и успяха да избутат първия камион в канавката. С филипинец зад волана вторият камион се заклатушка и потегли. Пийт и още петима седнаха отгоре, на сантиметри от тонове експлозиви. Когато завиха, обърнаха поглед назад, предоволни от хаоса, който са предизвикали. Три пушещи камиона, купчини трупове и нито един ранен партизанин.

Обикновено японските изтребители „Зеро“ наблюдаваха пътищата сякаш току над върховете на дърветата, така че пристигането им беше въпрос на време. Дюбоуз искаше да излязат от пътя, преди да бъдат забелязани. Пилотите щяха да видят касапницата, веднага щяха да разберат какво се е случило и да ги атакуват ожесточено.

Шофьорът на камиона свърна в една просека и форсира двигателя. Камионът остана на открито, докато не му намериха място под клоните на близката горичка. Дюбоуз заповяда на хората бързо да го покрият с храсти и лиани. Когато го направиха невидим от двайсет метра на земята, войниците седнаха до него и се нахвърлиха на раниците на японците. Устроиха си пиршество с рибни консерви и твърд оризов хляб. Един японец, който явно имаше проблем с алкохола, си носеше четири манерки със саке и почивката им спонтанно се превърна коктейл.

Докато бойците си пийваха, Дюбоуз и Карлайл се отделиха до камиона. Разговорът им беше прекъснат от характерния пронизителен вой на приближаващ изтребител.

Два самолета прелетяха ниско над пътя, после рязко се извисиха нагоре. Върнаха се да огледат отново и изчезнаха.

Заговори се да излязат на пътя при останките от камионите. Мястото се беше оказало идеално за засадата и японците със сигурност щяха да изпратят голям спасителен отряд. С такава лекота бяха убивали, броят на жертвите беше толкова голям, че се изкушаваха да се върнат за още. Дюбоуз обаче прояви здрав разум. Работата им беше да нанасят удари и да бягат, а не да планират офанзиви. Освен това задигнатата стока беше много по-важна от още няколко мъртви японци.

Камионът нямаше как да мине по планинските пътеки, затова Дюбоуз реши да го разтоварят и да измислят начин да закарат стоката до базата. Тъй като хората му със сигурност нямаше да могат да я пренесат на ръце, той изпрати десетина филипинци до най-близкото село да спазарят на разменни начала няколко вола и мулета. Предлагаха изобилие от храна срещу наемането на животните.

Забавлението секна, когато Дюбоуз нареди на останалите да се заемат с трудоемката задача по разтоварването. Следобед се появиха волове и мулета. Бяха недостатъчно, но пък доста местни се съгласиха да им предоставят труда си срещу храна. Първите пратки тъкмо бяха потънали сред храстите, когато по една пътека дотича куриер с новината, че се задава японска войскова част. Без никакво колебание Дюбоуз нареди на бомбаджията да подготви за взривяване камиона заедно с експлозивите, които все още бяха натоварени на него. Дюбоуз и Карлайл бяха единодушни, че така ще препречат пътя и ще спечелят допълнително време. Партизаните размаскираха камиона, за да го намерят японците, оттеглиха се в гъсталака и зачакаха.

Войниците от авангарда се появиха на мотоциклети, забелязаха камиона и се въодушевиха. Не след дълго спряха и три камиона, от които се изсипаха десетки войници и приклекнаха в очакване на нова засада. Такава нямаше и те започнаха да напредват бавно към камиона. Когато установиха, че врагът се е оттеглил, се успокоиха, струпаха се край него и се разкрякаха загрижено. Когато офицерът им пристъпи напред и се качи в камиона за бърз оглед, бомбаджията дръпна някаква жица от трийсет метра разстояние. Последва прекрасна експлозия, разхвърчаха се десетки тела.

Дюбоуз и хората му й се възхитиха с кратък смях, после се върнаха на пътеките. Всеки вече беше натоварен с колкото се може повече продоволствия и боеприпаси и отново поеха нагоре. Пийт и Клей бяха изтощени до припадък, но продължаваха да пристъпват тежко. По време на похода условията бяха много по-тежки и двамата знаеха, че омаломощените им тела са способни да издържат трудностите.

Доста след като се спусна мрак, стигнаха до първия си преден пост и всички се строполиха на земята. Куриерите бяха докладвали на лорд Грейнджър и той изпрати още хора да им помогнат за товара. Дюбоуз сложи точка за деня и им заповяда да си устроят лагер. Пристигнаха още куриери с добрата новина, че никой не ги следи.

Партизаните се нахраниха до насита и дори гаврътнаха по едно саке. Пийт и Клей си намериха място на пръстения под на една колиба и си припомниха славния ден. Шепотът им скоро заглъхна и те заспаха дълбоко.

Цели два дни се катериха по планината, но често спираха за почивка и хранене. Два пъти се наложи да се отклонят, защото куриерите ги предупреждаваха, че врагът е наблизо и ги издирва. Изтребители патрулираха в небето като гневни оси, умираха от желание да обстрелват нещо, но не намираха какво. Партизаните се криеха в пещери и дерета.

Когато най-сетне се прибраха, лорд Грейнджър ги чакаше с усмивка и прегръдка за всеки. Чудесна работа, момчета, чудесна работа. Ако не се брояха мехурите по стъпалата и болките в мускулите, ранени нямаше.

Починаха си няколко дни, докато отново не им доскуча.

Дъждовният сезон връхлетя с гръм и трясък, когато през северната част на Филипините премина тайфун. Проливен дъжд заля планината, а вятърът отнесе покривите на бамбуковите колиби. В разгара на тайфуна партизаните се скриха в пещерите и останаха там цели два дни. Пътеките се разкаляха и много от тях станаха непроходими.

Ала войната продължаваше и японците нямаха друг избор, освен да транспортират хора и въоръжение. Конвоите често затъваха за дълго в кал до колене. Станаха лесна мишена за партизаните, които се придвижваха пеша, макар и не толкова бързо. Грейнджър непрекъснато възлагаше задачи на хората си: нанасяха жестоки удари по набелязани мишени, после отново изчезваха в гората. Японските репресивни мерки бяха жестоки, а цената плащаха цивилните.

Пийт оглави свой отряд — двайсет души, сред които Клей и Камачо — и беше повишен до чин майор в Съпротивителната армия на Западен Лусон. Чинът му нямаше да бъде признат в редовната войска, но тя беше отстъпила заедно с Макартър в Австралия. Лорд Грейнджър си имаше собствена войска и повишаваше когото прецени за необходимо.

Майор Банинг и хората му се оттегляха след успешно нападение над конвой, когато наближиха едно село. От пътеката усетиха мирис на пушек и не след дълго се натъкнаха на страховита сцена. Японците бяха разрушили селото. Всички колиби горяха, навсякъде тичаха деца и пищяха. В средата имаше петнайсет мъртъвци, до един с вързани на гърба ръце. Телата им бяха окървавени и обезобразени, а отсечените им глави бяха подредени в редица недалече от телата. Застреляни бяха и няколко жени, оставени да лежат, където се бяха строполили.

Откъм храсталака към тях се втурна пищящо момче. Камачо го сграбчи и му заговори на местен диалект. Момчето размаха гневно юмруци към партизаните.

— Обвинява ни, защото японците са дошли тук заради нас — обясни Камачо и продължи да говори с момчето, което беше безутешно. — Казва, че японците пристигнали преди няколко часа и обвинили жителите, че помагат на американците. Попитали ги къде се крият и понеже никой не можел да им каже, направили ето това. И двамата му родители са убити. Японците отвели сестра му и още няколко млади жени. Ще ги изнасилят, а после ще убият и тях.

Пийт и хората му загубиха ума и дума. Слушаха разказа и се взираха невярващо в касапницата.

— Казва, че брат му отишъл да намери японците и да им каже, че сте тук — продължи Камачо. — За всичко сте били виновни вие, само вие. Американците.

— Обясни му, че ние се бием с японците, че и ние ги мразим — каза Пийт. — На страната на филипинците сме.

Камачо продължи да нарежда, но момчето не беше на себе си. Крещеше и не спираше да размахва юмрук към Пийт. Накрая се отскубна и хукна към убитите. Посочи един и изкрещя.

— Това е баща му — обясни Камачо. — Принудили ги да гледат как им отсичат главите, като не спирали да заплашват, че ще избият всички, ако не им дадат информация.

Момчето хукна към храстите и се скри. Невръстни хлапета се бяха вкопчили в телата на майките си. Колибите продължаваха да горят. Партизаните искаха да помогнат някак, но положението беше твърде опасно.

— Да се махаме от тук — нареди Пийт.

Бързо се измъкнаха, газейки в калта. Спряха чак по тъмно, когато заваля силно, и си устроиха бивак под течащите навеси и брезенти. Дъждът беше безмилостен и партизаните спаха съвсем малко.

Пийт сънува кошмари заради зловещата гледка.

Когато се върнаха, той докладва на лорд Грейнджър и му описа нападението в селото. Грейнджър не прояви чувства, но усети, че майор Банинг е съкрушен. Заповяда му да си почине няколко дни.

През онази нощ Пийт и Клей разказаха край огъня за случилото се на другите американци. Те си имаха свои истории и бяха позакоравели към такива неща. Врагът им беше способен на ужасни зверства, което накара партизаните да се закълнат, че ще се сражават още по-ожесточено.