Разплата

49

Хиляда деветстотин и петдесета година започна точно толкова безрадостно, колкото се очакваше. На 26 януари в прекрасната заседателна зала на Джон Уилбанкс той и Джоуел се настаниха от едната страна на масата, а Бърч Дънлап и Ерол Маклийш — от другата. Съдия Шено, този път без тога, седеше начело на масата като арбитър на преговорите.

В качеството си на заместник-изпълнител на завещанието Джоуел подписа нотариален акт, с който прехвърляше собствеността на 640 акра земя и къщата, разположена на нея, на Джаки Бел, вече официално Джаки Маклийш. С цел да се избегнат недоразуменията с Флори, бяха изготвени скици, за да може и двете страни да знаят точно къде минават границите на имотите им. Всички сгради бяха описани в отделен нотариален акт: оборите, свинарникът, курникът, хамбарът, навесът за тракторите, къщата на Нинева и Еймъс и къщата на управителя, използвана в момента от Бюфорд Провайн, както и четиринайсет бараки в гората, в момента обитавани от полските работници. Друг документ за прехвърляне на собственост уреждаше въпроса с движимото имущество: пикапа „Форд“ на Пийт от 1946 г., тракторите „Джон Диър“, ремаркетата, плуговете, сеялките, цялото селскостопанско оборудване, включително греблата и лопатите, а също конете и добитъка. Маклийш щеше да получи всичко. Беше позволил на Джоуел да купи понтиака от 1939 г. за 300 долара.

Друг документ описваше мебелировката в къщата, поне каквото беше останало от нея. Джоуел беше успял да изнесе книгите, вещите, свързани със семейни спомени, оръжията, дрехите, бижутата, спалното бельо и по-хубавите мебели.

По отношение на сумите в брой Маклийш не настояваше много. Смяташе, и то основателно, че повечето пари са или похарчени, или скрити. Въз основа на описа, внесен от Уилбанкс при легализирането на завещанието през есента на 1947 г., той се съгласи на сума от 2500 долара — от името на съпругата си, разбира се.

Джоуел ненавиждаше този човек от толкова отдавна, че му беше трудно да изцеди от себе си нова доза ненавист. Маклийш беше едновременно помпозен и жалък, докато обсъждаше парични суми и списъци с имущество, придобито с потта на други хора. Държеше се така, сякаш наистина вярваше, че новата му съпруга заслужава земята на семейство Банинг.

Срещата беше истински кошмар и на моменти на Джоуел му се гадеше. При първа възможност си тръгна, без да каже нито дума, затръшна вратата зад гърба си и избяга от кантората. Отиде с колата до фермата и със сълзи на очи паркира колата.

Нинева и Еймъс седяха на задната веранда, никога на предната, и имаха обърканото изражение на хора, които могат да изгубят всичко. Бяха родени на земята на Банинг, никога не я бяха напускали. Когато видяха сълзите в очите на Джоуел, и те се разплакаха. Тримата успяха някак да се справят с емоциите и прощалните думи и да се сбогуват. Щом ги остави на верандата, Нинева избухна в сълзи, а Еймъс я притисна в обятията си. Джоуел отиде в хамбара, където Бюфорд го очакваше на студа, и му предаде съобщението на новия собственик, че иска да говори с него следобед. Най-вероятно управителят щеше да запази работата си. Джоуел го беше похвалил много и беше изтъкнал, че ще е грешка да го сменят. Бюфорд му благодари, ръкува се с него и изтри сълзите си.

С лице срещу пронизващия вятър Джоуел измина осемстотинте метра по замръзналата пръст до Стария чинар и се сбогува с родителите си. Беше чист късмет, че гробището е в парцела на Флори. Щяха да имат достъп до него винаги или поне в близко бъдеще. Какво означаваше вече думата „винаги“? Нима цял живот не бе живял с мисълта, че ще притежава завинаги тази земя?

Дълго се взира в двете надгробни плочи и се запита за хиляден път как животът на родителите му беше станал толкова сложен и толкова трагичен. Бяха твърде млади да умират и да оставят след себе си загадки и бреме, които щяха да преследват любимите им хора. Погледна към другите плочи и се запита колко ли мрачни тайни беше отнесъл родът Банинг в гроба.

Обходи за последен път полските пътища и пътеките през фамилните земи и когато се върна при колата си, пръстите му се бяха вкочанили. Беше измръзнал до кости и страдаше дълбоко. Потегли, без да погледне към къщата, и страшно му се искаше да я беше опожарил.

Късно следобед Ерол Маклийш се появи в новия си дом и се представи на Нинева. И двамата не се постараха да бъдат учтиви. Той й нямаше доверие, защото бе работила, откакто се помнеше, за семейство Банинг, а тя го мислеше за най-обикновен крадец и натрапник.

— Искаш ли да запазиш работата си? — попита я той.

— Всъщност, не. Твърде стара съм, господине. Вече не ставам за домакинска работа. Вие имате и деца, нали?

— Три.

— Ето на. Прекалено стара съм да пера, да чистя, да готвя и да гладя на три деца, че и жена. С Еймъс вече ни е време да се оттеглим. Стари сме.

— Къде ще се оттеглите?

— Не може ли да останем тук? Къщичката е малка, но само нея имаме. Живеем в нея повече от петдесет години. Тя не струва нищо за никой освен за нас.

— Ще видим. Казаха ми, че Еймъс дои кравите и обработва зеленчуковата градина.

— Така е, ама и той остаря.

— На колко години е?

— Подкарал е шейсетте.

— А ти?

— И аз като него.

— Имате ли деца?

— Няколко, ама всички заминаха на север. В къщата останахме само аз и Еймъс.

— Къде е господин Провайн?

— Бюфорд ли? В навеса с тракторите, чака.

Маклийш прекоси кухнята и излезе на верандата. Уви по-стегнато шала около врата си, запали пура и закрачи важно-важно през задния двор, мина покрай оборите, преброи добитъка и се наслади на щастливата си съдба. Джаки и децата щяха да пристигнат следващата седмица и щяха да се заемат с прекрасното предизвикателство да се наложат като хора, с които всички в окръг Форд ще се съобразяват.

След като настани леля си на сигурно място в топлия Ню Орлиънс и предаде бащиния си дом на натрапниците, Джоуел нямаше причина да се връща в окръг Форд. Искаше да бъде далече от него. Повечето пари в сметките отидоха в кантората на Уилбанкс, който им беше лоялен и предан адвокат. Ежеседмичните телефонни разговори с него секнаха, след като той му предаде новината, че Маклийш е уволнил Нинева и Еймъс и ги е прогонил от дома им. Беше им дал четиридесет и осем часа да се изнесат и в момента те живееха при свои роднини в Клантън. Според Бюфорд Провайн, който разменяше клюки с управителя в земите на Флори, Маклийш смятал да взема от полските работници наем за бараките и в същото време да им намали надниците.

Джоуел беше шокиран и вбесен от изгонването на Нинева и Еймъс. Не можеше да си представи двамата да живеят другаде или да бъдат принудени да си търсят нов дом на тяхната възраст. Обеща си да отиде с колата до Клантън, да ги намери и да им даде малко пари. Полските работници бяха свикнали на справедливо отношение от страна на баща му и дядо му, но сега бяха под разпореждането на един идиот. Злобата не пораждаше вярност. Призляваше му дори само от мисълта за това — поредната причина да забрави за фермата.

Ако не беше вълшебницата Мери Ан, Джоуел щеше да бъде потиснат и мрачен двайсет и четири годишен студент по право, изправен пред мрачно бъдеще. Тя прие предложението му за брак и двамата решиха да се оженят в Ню Орлиънс след дипломирането му през май. Когато пролетта настъпи, многообещаваща и прекрасна, Джоуел се отърси от унинието и се постара да се наслади на последните си дни като студент. С Мери Ан бяха неразделни. През пролетната ваканция се качиха на влака за Вашингтон и прекараха една седмица със Стела.

На отиване и връщане от столицата двамата разговаряха с часове как ще потърсят по-добър живот далече от Мисисипи. Джоуел искаше да избяга, точно като сестра си, и да се втурне към големите градове на север, където сякаш имаше безкрайни възможности. Мери Ан не изпитваше отчаяно желание да се махне, но като внучка на имигранти нямаше нищо против новото начало. Бяха просто хлапета, лудо влюбени бъдещи съпрузи, така че защо да не опознаят света?

На 19 април Флори се събуди рано сутринта с болки в гърдите. Чувстваше се изнемощяла, трудно дишаше и едва успя да събуди Туайла, преди да рухне на един стол. Линейка я закара в болница „Мърси“, където я стабилизираха. Лекарите прецениха, че е получила лек сърдечен пристъп, и бяха разтревожени от цялостното й здравословно състояние. Туайла се обади на Джоуел в университета. На другия ден той пропусна последната си лекция и пристигна в Ню Орлиънс с колата, без да спре никъде. Мери Ан се притесняваше за изпитите си и не можеше да пътува.

Флори се зарадва, като го видя — бяха минали три месеца и половина, — но се постара да изглежда ядосана от цялото това внимание. Твърдеше, че е добре, че й е доскучало от еднообразието и е готова да се върне у дома и да започне да пише нов разказ. Джоуел се изуми от вида й. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна, с побеляла коса и сивкава кожа. Беше отслабнала значително, а открай време беше пълничка. Дишаше трудно и често се задъхваше.

В коридора Джоуел сподели загрижеността си с госпожа Туайла.

— Изглежда ужасно — прошепна той.

— Има дегенеративно сърдечно заболяване, Джоуел, и състоянието й не се подобрява.

Изобщо не му беше минавало през ума, че Флори може да умре. След като беше изгубил толкова много хора, Джоуел не искаше и да помисли за вероятността да изгуби и нея.

— Не може ли да я лекуват?

— Опитват се с много лекарства, но нито могат да обърнат хода на заболяването, нито могат да го спрат.

— Но тя е само на петдесет и две.

— Стара е за човек от рода ви.

Чудно, няма що!

— Не мога да повярвам, че изглежда толкова остаряла.

— Много е немощна, много е крехка, яде съвсем малко. Мисля, че сърцето й отслабва с всеки изминал ден. Може би ще я изпишат утре и би било чудесно, ако останеш през уикенда.

— Разбира се, няма проблем. И бездруго смятах да го направя.

— И трябва да поговориш открито със Стела.

— Повярвай ми, със Стела сме единствените в това семейство, които разговарят открито.

Линейка откара Флори у Туайла в събота сутрин и тя доста се оживи. Приготвиха си хубав обяд във вътрешния двор. Беше превъзходен пролетен ден, температурата се покачи до двайсет и пет-шест градуса и Флори страшно се радваше, че е жива. Противно на лекарските съвети, изпи чаша вино и изяде пълна чиния червен боб с ориз. Колкото повече говореше, ядеше и пиеше, толкова повече укрепваха силите й. Мисълта й стана по-остра, езикът й също, гласът й възвърна пълната си сила. Беше забележително възстановяване и Джоуел прогони мисълта за поредното погребение.

След дълга съботна дрямка той обиколи Френския квартал, който открай време харесваше, макар че се чувстваше самотен без Мери Ан. На Джаксън Скуеър гъмжеше от туристи, на всеки ъгъл имаше улични музиканти. Отби се в любимото си кафене, позира за лош карикатурен портрет, който му струваше един долар, купи евтина гривна за Мери Ан, послуша джаз пред един пазар и накрая отиде на пристана, където си намери пейка от ковано желязо и седна да гледа корабите, които пристигаха и заминаваха.

В писмата, които си пишеха всяка седмица, Джоуел и Флори спореха дали тя да присъства на дипломирането му в края на май. Три години по-рано, преди екзекуцията на баща му, когато в семейството цареше пълна бъркотия, Джоуел беше пропуснал годишната церемония във „Вандербилт“. Смяташе да пропусне и тази в Университета на Мисисипи, но Флори беше на друго мнение. Тримата бяха прекарали великолепно в „Холинс“ на дипломирането на Стела и щяха да присъстват на неговото дипломиране, поне според плановете на Флори.

Възобновиха спора в неделя сутрин на закуска във вътрешния двор. Флори настояваше да замине за Оксфорд за церемонията, а Джоуел твърдеше, че би било загуба на време, защото той няма да е там. Спореха съвсем добродушно. Туайла на няколко пъти завъртя безпомощно очи. Приятелката й нямаше да замине никъде, освен може би отново в болница „Мърси“.

Флори почти не беше спала през нощта и скоро отпадна. Туайла беше наела медицинска сестра, която я заведе в стаята й.

— Няма да бъде сред нас още дълго, Джоуел, нали разбираш? — прошепна тя.

— Не.

— Трябва да се подготвиш.

— Колко? Месец? Година?

— Можем само да гадаем. Кога завършваш?

— На дванайсети май. Дипломирането е следващата седмица, но ще го пропусна.

— Ами Стела?

— И нейната ваканция започва по това време.

— Предлагам веднага след това двамата да пристигнете тук и да прекарате колкото се може повече време с Флори. Добре дошли сте да отседнете в къщата.

— Благодаря.

— Всъщност останете цяло лято, ако искате, преди и след сватбата. Тя говори само за теб и Стела. Присъствието ви е важно.

— Много великодушно от твоя страна, Туайла, благодаря. Тя никога няма да се върне у дома, нали?

Туайла сви рамене и отмести поглед.

— Едва ли. Съмнявам се, че лекарите й ще се съгласят. Честно казано, Джоуел, тя и не иска да се прибира в близко време.

— Това го разбирам.

„Кресънт“ пътуваше два пъти дневно от Ню Йорк до Ню Орлиънс — изминаваше разстояние над две хиляди и двеста километра за трийсет часа. В два часа следобед на 4 май, четвъртък, Стела се качи на влака от Юниън Стейшън във Вашингтон и се настани на удобна седалка за пътуване, което щеше да се окаже всичко друго, но не и удобно. За да минава времето по-бързо, тя свали ръчния си часовник, опита се да дремне, после чете списания и един роман, хапна малко от закуските, които си носеше, и се постара да оправдае смисъла от пътуването. Директорката на „Сейнт Агнес“ не остана доволна от молбата й да замине. Вече беше отсъствала твърде много дни заради сложните си семейни проблеми, пък и, честно казано, занятията приключваха след седмица. Не можеше ли да почака?

Не, според госпожа Туайла нямало време за чакане. Наближавал краят на Флори. Да бъде при леля си беше по-важно от всякаква работа. Директорката прояви известно разбиране и реши, че ще обсъдят новия й договор по-късно. Учениците много обичаха Стела и тя не искаше да я изгуби.

Според Туайла Флори била откарана по спешност в болница „Мърси“ за втори път, после за трети, а лекарите просто й давали някакви лекарства и много се мръщели. Сега си била у дома, но много отпадала и искала да види децата. Джоуел вече бил там. Пропуснал изпитите си, но това не го притеснявало.

Заради закъсненията влакът пристигна в Ню Орлиънс късно в петък следобед. Джоуел я чакаше на гарата и двамата взеха такси до къщата на Шартър Стрийт. Туайла ги посрещна на вратата и ги заведе във вътрешния двор, където ги чакаха сирене, маслини, хляб и вино. Седнаха на масата, а тя им каза, че Флори си почива, но би трябвало скоро да се събуди.

Туайла отпрати една прислужница и снижи глас.

— Леля ви иска да поговори с вас, докато още може. Трябва да обсъдите важни неща, да ви разкрие една тайна. Убедих я, че е време да проговори. Утре може да е късно.

Джоуел стрелна сестра си с уплашен поглед.

— На теб каза ли ти? — обърна се Стела към Туайла.

— Да, всичко.

— Става дума за родителите ни, нали? — попита Джоуел.

Туайла въздъхна и отпи от виното си.

— Броени часове преди екзекуцията Флори прекарала един час с баща ви в затвора и за пръв път той проговорил за мотивите си. Накарал я да се закълне, че няма да каже на никого, особено на вас двамата. Преди шест месеца, в нощта, когато умря майка ви, двете с Флори били сами в къщата, в спалнята, майка ви била спряла хапчетата си и не била на себе си. Тя обаче разказала друга история, която баща ви не знаел. Поискала Флори да й обещае, че никога няма да я разкрие. И тя не го бе направила допреди няколко седмици. Още беше в болницата и мислехме, че всеки миг ще я изгубим. Лекарите твърдяха, че това е краят. Тя най-сетне пожела да говори, каза, че не може да отнесе истината в гроба си.

— Да чуеш истината в нашето семейство е като да се опиташ да уловиш вода в решето — каза Джоуел.

— Е, предстои да я чуете и няма да ви бъде лесно. Убедих я, че трябва да ви я каже. Ще се разочаровате. Ще се шокирате. Но само истината ще ви позволи да проумеете всичко и да продължите напред. Без нея ще носите завинаги бремето на съмненията и подозренията. С нея обаче ще можете най-сетне да загърбите миналото, да се съвземете и да се обърнете към бъдещето. Бъдете силни.

— Изморих се да бъда силна — каза Стела.

— Защо ли изведнъж се напрегнах? — обади се Джоуел и отпи голяма глътка вино.

— Понамалихме дозата на хапчетата, за да говори по-разбираемо, но лесно се изморява.

— Много ли я боли? — попита Стела.

— Не. Просто сърцето й постепенно престава да работи. Много тъжно.

От стаята на Флори излезе медицинска сестра и кимна на Туайла, която каза:

— Вече е будна. Влезте.

Флори седеше в леглото, подпряна на възглавници. Усмихна се, когато ги видя, и ги прегърна. Беше облечена с един от многобройните си пъстри халати, вероятно за да прикрие колко много е отслабнала. Краката й бяха завити с одеяло. Няколко минути побъбри за предстоящата сватба на Джоуел и какво смята да облече. Май беше забравила за дипломирането му, което предстоеше след няколко седмици.

Умората я заля като мощна вълна и тя затвори очи. Стела приседна в единия край на леглото и потупа стъпалата й. Джоуел се настани на стол до леглото.

Щом отвори очи, Флори каза:

— Трябва да узнаете някои неща.

— Когато Пийт се върна от войната, беше целият изпочупен, и двата му крака бяха гипсирани, нали помните? Прекара три месеца в болница в Джаксън, набираше сили. Когато се върна във фермата, се подпираше на бастун, правеше най-различни упражнения и всеки ден се раздвижваше все повече. Беше началото на есента през четиридесет и пета година. Войната беше свършила и всички полагаха усилия положението в страната да се нормализира. Баща ви беше преживял истински ад на фронта, но не обелваше нито дума за това. Явно родителите ви са имали много активни съпружески отношения, нека така се изразя. Нинева казала веднъж на Мариета, много преди войната, че само като й видят гърба, гледат да се шмугнат в спалнята.

— Наложило се е да се оженят, Флори, това го знаем — каза Джоуел. — Виждал съм акта си за раждане, виждал съм и брачното им свидетелство. Не сме глупави.

— Не намеквам, че сте. Имах своите подозрения, но не знаех със сигурност.

— Татко задействал връзките си и го изпратили в Германия преди раждането ми. Били далече от къщи и клюкарките така и не разбрали със сигурност.

— Значи това е ясно.

Тя затвори очи и пое мъчително дъх, сякаш береше душа. Джоуел и Стела се спогледаха напрегнато.

Флори отвори очи, примигна, усмихна им се и попита:

— Така, докъде бяхме стигнали?

— До Германия преди много време. Родителите ни били много енергични в леглото.

— Може да се каже. Наслаждавали се един на друг и затова още щом Пийт се прибрал от болницата и се оправил, бил готов да действа. Само че имало проблем. Лайза го отбягвала. Отначало Пийт мислел, че го прави, понеже тялото му е осеяно с белези и съсипано от войната. Само че тя не му давала обяснение. Накрая се скарали жестоко и тя му разказала нещо, първата от поредица истории. Сервирала му, че била пометнала скоро след като той заминал през четиридесет и втора. Беше помятала три пъти, както знаете.

— Четири — поправи я Стела.

— Добре, четири, и когато Пийт заминал на война, били убедени, че тя няма да има повече деца. Е, подозирали, че е бременна, когато той заминал, но не знаели със сигурност. Когато се уверила, Лайза не казала на никого, защото се страхувала, че ще изгуби поредното бебе и не искала да го тревожи. Той бил във Форт Райли в очакване да замине за Филипините. След това тя пометнала, или поне така твърдяла, и после имала трайни женски проблеми. Неприятни течения.

Ходила на лекар. Вземала лекарства. Тялото й правело неща, които не можела да контролира, и изгубила желание за секс. Неловко ми е да произнасям тази дума пред вас двамата.

— Стига, лельо Флори. Наясно сме със секса — каза Джоуел.

— И двамата ли? — попита тя и погледна Стела.

— Да, и двамата.

— О, боже.

— Стига, лельо Флори, всички сме възрастни хора.

— Добре. Секс, секс, секс. Ето на, казах го. И така, тя никога не била в настроение и той се ядосал. Само си представете. Клетникът прекарал три години полумъртъв в джунглата, мечтаел си за хляб и вода, но мислел и за красивата си съпруга у дома. А после у Пийт се зародили подозрения и върнал лентата назад. Според нейния разказ била забременяла, преди той да замине за Форт Райли, в началото на октомври четиридесет и първа. Само че в края на август същата година Пийт си наранил гърба, докато се опитвал да измъкне някакъв дънер, и имал ужасни болки. За секс и дума не можело да става.

— Това го помня — каза Стела. — Когато замина за Форт Райли, той едва ходеше.

— Всъщност гърбът му бил толкова зле, че лекарите във Форт Райли едва не го освободили по медицински причини. Той бил сигурен, че не са правили секс през септември. Тя твърдяла, че е забременяла в началото на октомври и смятала да му съобщи с писмо, когато влезе в третия месец. Не го направила. Пометнала в началото на декември, във втория месец, и не казала на никого. Пийт знаел, че не е вярно. Ако наистина била забременяла, трябва да е било в края на август. И да е била след третия месец, когато уж пометнала. Разгледал календара и навързал нещата. След това притиснал Нинева и я попитал за помятането. Тя не знаела нищо, което, както ви е добре известно, е на практика невъзможно. Не знаела нищо за помятане и нищо за бременност. Пийт бил сигурен, че ако Лайза е била бременна, Нинева нямало как да не знае. Била изродила сто бебета, включително мен и Пийт. След като се уверил, че Лайза го лъже за помятането, а следователно и за теченията си и за пълната липса на интерес към секса, той станал още по-подозрителен. Тя фанатично държала лично да пере бельото си и Нинева го потвърдила. Пийт чакал удобен случай, за да се убеди в думите й. По бельото й имало малки петна. И вземала много хапчета, които се опитвала да крие. Той поискал да говори с лекарите й, но тя категорично отказала. Както и да е, уликите се трупали и лъжите й се разпадали. Нещо не било наред със съпругата му и то не се дължало на помятане. Пийт вече беше преживял три, нали помните?

— Четири — обади се Стела.

— Точно така. Нинева била споменала някои неща за Декстър Бел и за това колко време прекарвал той с Лайза, след като дошла новината, че Пийт е изчезнал и го смятат за мъртъв. Всички помним колко ужасно беше и че пасторът често идваше в къщата. Оказа се, че Пийт никога не му е имал доверие, защото очите му шарели. В църквата се носел слух, който никога не съм чувала, че Декстър се сближил прекалено с някаква млада жена, двайсетинагодишна, струва ми се. Било просто слух, но Пийт си имал едно наум.

Флори въздъхна и помоли за чаша вода. Изтри уста с опакото на дланта си и известно време диша тежко. Затвори очи и продължи:

— Както и да е, Пийт станал ужасно подозрителен. Заминал за Мемфис и наел частен детектив, платил му много пари, дал му снимки на Лайза и на Декстър. По онова време имаше трима лекари, ако изобщо можеш да ги наречеш лекари, не съм сигурна какви точно бяха, но те, ами правеха аборти.

Стела кимна стоически. Джоуел си пое дълбоко дъх. Очите на Флори останаха затворени, когато продължи:

— И наистина, детективът скоро намерил лекар, който ги познал по снимките, но поискал много пари, за да му каже истината. Пийт нямал избор. Платил му две хиляди долара в брой и онзи потвърдил, че на двайсет и девети септември четиридесет и трета е направил аборт на Лайза.

— Мили боже — промърмори Джоуел.

— Е, това обяснява разказа на Нинева за деня, който мама и Декстър са прекарали в Мемфис.

— Аха.

— Съжалявам, но не знам тази история — каза Флори.

— Има толкова много — каза Стела. — Продължи и, току-виж, кръгът се затвори.

— Добре. Излишно е да ви казвам, че Пийт бил съкрушен. Имал доказателство за нейната изневяра, и то не някаква дреболия, а истинска бременност, прекратена в задната стаичка на пошла клиника в Мемфис. Бил бесен и съсипан, чувствал се предаден от жената, която обожавал.

Флори замълча и изтри една сълза.

— Това е толкова ужасно. Никога не съм имала желание да разкажа тази история, никога.

— Постъпваш правилно, лельо Флори — каза Стела. — Можем да приемем истината.

— И той я попитал, така ли? — попита Джоуел.

— Да. Избрал подходящия момент и я притиснал с доказателството. В резултат тя получила пълен срив. Нервен, емоционален, лекарите могат да го наричат както си искат. Признала всичко: връзката, аборта, инфекцията, която не успявала да излекува. Молела за прошка отново и отново. Всъщност тя до края не спряла да моли за прошка, а той така и не й простил. Не успя да го преглътне. Каза ми, че е бил на крачка от смъртта много пъти, но продължавал да живее заради нея и заради вас. Мисълта, че тя му е изневерявала с Декстър Бел, беше непоносима за него. Отишъл при Джон Уилбанкс. Двамата се срещнали със съдията. Затворили я в „Уитфийлд“ и тя не се съпротивлявала. Съзнавала, че се нуждае от помощ, и трябвало да се махне от него. След като заминала, той се опитал да си върши работата, но бил стигнал до етап, когато било невъзможно.

— И убил Декстър — каза Стела.

— Не е лош ход — обади се Джоуел.

Възцари се продължително и напрегнато мълчание, по време на което тримата се помъчиха да се съсредоточат.

Джоуел стана, отвори вратата, излезе на двора, наля си чаша вино и внесе бутилката вътре.

— Някой иска ли? — попита той.

Стела поклати глава. Флори сякаш беше заспала.

Той седна, отпи глътка, после още една. Накрая каза:

— Сигурно историята продължава.

— Още дълго — прошепна Флори със затворени очи. Закашля се, прочисти гърлото си и отново се облегна на възглавниците. — Всички познаваме Джуп, внука на Нинева. Работеше из къщата и в градината.

— Отраснахме заедно, Флори, играехме си заедно — каза Джоуел.

— Точно така. Той замина млад, отиде в Чикаго, но после се върна. Пийт го беше научил да шофира, поръчваше му да върши разни неща с пикапа, държеше се специално с него. Той много обичаше Джуп. — Флори преглътна измъчено. — Майка ви също.

— Не — простена Джоуел, твърде изумен да продължи.

— Не може да бъде — каза Стела.

— Така било. Когато баща ви поискал обяснение от майка ви с доказателството за аборта, попитал дали виновникът е Декстър Бел. И в този ужасен момент тя трябвало да вземе решение. Да направи избор. Истината или лъжата. И майка ви излъгала. Не можела да признае, че е имала връзка с Джуп. Било немислимо, невъобразимо.

— Как се е случило? — попита Джоуел.

— Изнасилил ли я е? — попита Стела.

— Не. В нощта, когато майка ви умря, тя явно е знаела какво се кани да направи. Аз не знаех, че това са последните й часове. Тогава ми разказа всичко. Понякога ми се струваше, че е с бистър ум, друг път не, но не спираше да говори. Каза, че Нинева се разболяла от нещо и си останала вкъщи една седмица. Джуп вършел къщната работа. Един ден били сами и просто се случило. Било в годината, след като пристигнала новината за Пийт. Не било планирано. Нямало прелъстяване, нямало принуда, било по взаимно съгласие. Просто се случило. А после се случило отново.

Джоуел затвори очи и изпусна мощна въздишка. Стела се вторачи в пода с отворена уста.

Флори продължи:

— Майка ви винаги е мразела да шофира, затова Джуп й станал шофьор и за да се махнат от Нинева, двамата ходели в града. Имали си скривалища пътьом, из провинцията. Било като някаква игра и Лайза открито призна, че й харесвала. Не е нечувано, деца, расите се смесват открай време. Пък и тя смятала, че е вдовица, самотна жена, която просто се забавлява безобидно, поне така си мислела.

— Невъзможно — изсумтя Джоуел.

— Не ми се струва безобидно — каза Стела.

— Случило се е, не можем да го променим. Казвам ви само какво ми разказа майка ви. Да, не беше на себе си в онази последна нощ, но какво щеше да спечели, ако измисли някаква лъжа? Искаше някой да узнае, преди да легне в гроба. Затова го разказа на мен.

— Била си край нея и изобщо не си заподозряла, така ли? — попита Джоуел.

— Никога, нито за минутка. Не подозирах Декстър Бел, не подозирах никого. Всички се мъчехме да продължим живота си след Пийт. И през ум не ми е минавало, че Лайза се е хванала с някого.

— Може ли просто да чуем докрай тази ужасна история? — попита Стела.

— Винаги сте искали да знаете истината — каза Флори.

— Вече не съм толкова сигурен — каза Джоуел.

— Моля те, продължавай.

— Добре, деца, старая се. Не е лесно. Лудориите секнали в мига, когато Лайза разбрала, че е бременна. Около месец отказвала да го приеме, но когато започнала да повръща, разбрала, че Нинева или някой друг ще заподозре. Както можете да се досетите, изпаднала в паника. Най-напред й хрумнало да постъпи като всички бели жени, когато ги спипат — да каже, че е била изнасилена. Така щяла да превърне друг във виновник и щяла по-лесно да прекрати бременността. Не била на себе си и решила да сподели с Декстър Бел, на когото имала доверие. Той се държал с нея съвсем почтително. Винаги бил внимателен, състрадателен, свещеник, който й вдъхвал утеха. Декстър я убедил да не използва версията за изнасилването и така спасил живота на Джуп. Иначе щели да обесят момчето начаса. По същото време Нинева и Еймъс надушили, че нещо става между Лайза и внука им. Страшно се уплашили и го измъкнали от града.

Джоуел и Стела бяха безмълвни. Вратата леко се открехна и Туайла надникна вътре.

— Как сте?

— Добре — прошепна Флори и вратата се затвори.

Изобщо не бяха добре.

Накрая Джоуел се изправи с чашата вино в ръка и се приближи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор.

— Нинева знаела ли е, че мама е бременна?

— Лайза беше убедена, че не е знаела. Никой не знаел, дори Джуп. Изпратили го далече от града някъде по времето, когато тя установила, че е бременна.

— Как Нинева е разбрала, че между тях има нещо?

Флори затвори очи отново и задиша сякаш в очакване на прилив на сили. Без да ги отваря, се прокашля и продължи:

— Едно чернокожо момче ловяло риба в реката и ги видяло. Хукнало към къщи при майка си и й казало. Накрая новината стигнала до Нинева и Еймъс и те се ужасили, като си дали сметка колко голяма е опасността. Качили Джуп на следващия автобус за Чикаго. Мисля, че още е там.

В стаята се възцари продължително и напрегнато мълчание. Минутите се нижеха и никой не проговаряше. Флори отвори очи, но не ги погледна. Джоуел се върна на мястото си, остави чашата с виното си на масата и прокара пръсти през гъстата си коса. Накрая попита:

— Значи татко не е убил когото трябва, така ли?

Тя не отговори на въпроса му, а каза:

— Често съм си мислела за Лайза в онзи ужасен момент, когато Пийт я е попитал за аборта. Трябвало да направи избор, за който нямала време да се подготви. Той допускал, че любовникът й е Декстър Бел, и на нея й било много по-лесно да потвърди, отколкото да се замисли. Избор, направен под огромен натиск и в страшно объркване, и вижте последиците.

— Така е, но дори да е имала време, никога не би признала истината. Никоя бяла жена в нейното положение не би го направила.

— Не превръщайте майка си в блудница — каза Флори. — Ако е вярвала, че има дори нищожна вероятност мъжът й да е жив, никога не би направила такова нещо. Беше почтена жена, която обичаше баща ви безкрайно. Бях с нея в нощта, когато умря, знам колко страдаше заради греховете си. Молеше за прошка. Копнееше за някогашния живот със семейството си. Беше съкрушена и сърцето ми се скъса. Трябва да я запомните като добра, мила и любяща майка.

Джоуел стана и излезе от стаята, без да продума. Прекоси вътрешния двор, без да се сбогува с госпожа Туайла, и излезе навън. Тръгна по Шартър Стрийт към Джаксън Скуеър, където седна на стълбите на катедралата и загледа пъстрата тълпа от улични музиканти, амбулантни търговци, мошеници, художници, джебчии, сводници и туристи. Във всеки чернокож мъж виждаше Джуп прелъстителя. Във всяка гримирана бяла жена съзираше майка си, обзета от страстно желание. Всичко се размаза пред погледа му, нищо нямаше смисъл. Задиша трудно и погледът му се замъгли.

После се озова на кея, но не помнеше как е стигнал до там. Минаваха баржи, Джоуел ги гледаше, а не виждаше нищо. По дяволите истината. Щеше да е по-щастлив без нея. Всеки ден през последните три години и половина се беше измъчвал с въпроси защо баща му е постъпил така и безброй пъти беше допускал, че никога няма да узнае. Е, вече знаеше и му липсваха онези дни на блажено невежество.

Джоуел дълго седя неподвижно, потънал в собствения си свят, и само от време на време клатеше глава невярващо. После усети, че дишането му се е забавило и съзнанието му се прояснява. Каза си, че никой освен него, Стела и госпожа Туайла никога няма да узнае истината. Флори скоро щеше да умре и като всички други от семейство Банинг щеше да отнесе тайната си в гроба. Той и Стела щяха да направят същото. Едно разрушено и опозорено семейство нямаше да преживее повече унижения.

Пък и какво значение имаше? Нито той, нито Стела, нито Флори щяха някога отново да живеят сред онези хора в окръг Форд. Нека истината останеше погребана там, в Стария чинар. Джоуел нямаше да се върне.

Нечия ръка го докосна по рамото и Стела седна до него. Той обгърна с ръка раменете й и я придърпа към себе си. Нямаше емоции. Бяха твърде шокирани от цялата история.

— Как е тя? — попита Джоуел.

— Не й остават много дни.

— Само нея имаме.

— Не, Джоуел, имаме се един друг, затова, моля те, не умирай млад.

— Ще се постарая.

— Един въпрос, господин адвокат — каза тя. — Ако мама беше казала истината, какво щеше да направи татко?

— Само за това мисля. Сигурен съм, че щеше да се разведе с нея и да я прогони от окръга. Щеше да се закълне да отмъсти на Джуп, но той щеше да си е на сигурно място в Чикаго. На север има други закони.

— И тя щеше да е жива, нали?

— Сигурно. Кой знае?

— Но татко със сигурност щеше да е жив.

— Да, както и Декстър Бел. А ние щяхме да имаме земята.

Тя поклати глава и промърмори:

— Ама че лъжа.

— Мислиш ли, че е имала избор?

— Не мога да преценя. Просто ми е жал за нея. И за татко. И за Декстър. За всички нас, струва ми се. Как стигнахме до тук?

Стела поклати глава, а Джоуел я притисна по-плътно до себе си. Целуна я по темето, когато тя се разплака.

— Ама че семейство — тихо отрони той.