Разплата

28

Както обикновено, в шест следобед Нинева остави вечерята върху печката и тръгна да се прибира. Лайза я гледаше през прозореца на спалнята си, признателна за пореден път, че тя най-сетне си отива и семейството ще остане само.

През деветте години, откакто Лайза живееше в къщата, двете с Нинева бяха свикнали да въртят заедно домакинството и работеха рамо до рамо, консервираха плодовете и зеленчуците от градината и говореха за децата. Сега, когато Пийт го нямаше, те разчитаха ежедневно една на друга и всяка се стремеше да проявява повече твърдост и кураж от другата. Пред децата се държаха стоически и изглеждаха уверени, че Съюзниците ще победят във войната и Пийт скоро ще се върне у дома. И двете бяха пролели много сълзи, но винаги насаме.

Във вторник, 19 май, семейството вечеряше и разговорите се въртяха около лятото. Училищните занятия приключваха на следващия ден и Джоуел и Стела се радваха, че им предстои тримесечна ваканция. Той беше на шестнайсет и догодина завършваше гимназия. Тя беше на петнайсет и щеше да бъде в десети клас. Искаха да попътуват, може би до Ню Орлиънс или Флорида, но не можеха да правят конкретни планове. Не бяха получавали вести от баща си повече от четири месеца и този факт предопределяше всичко в живота им.

Мак се разлая пред прозореца на кухнята, когато я осветиха фарове. Приближаваше кола, вече беше някъде отпред. И тъй като не очакваха никого, тримата се спогледаха уплашено. Лайза скочи на крака и каза:

— Идва някой. Ще проверя кой е.

На вратата застанаха двама мъже с военни униформи. Малко по-късно те вече седяха в дневната срещу семейството. Лайза беше между Джоуел и Стела на канапето и ги държеше за ръцете.

Капитан Малоун поде мрачно:

— Опасявам се, че ви нося лоши новини, за което съжалявам. Трябва да ви съобщя, че лейтенант Банинг е изчезнал и вероятно е мъртъв. Не знаем със сигурност, защото войниците от неговата част не са намерили тялото му. Но при дадените обстоятелства хората, които са били с него, имат основание да смятат, че е загинал. Много съжалявам.

Главата на Стела тупна в скута на майка й. Лайза се вкопчи в децата си и ги притисна към себе си. И тримата избухнаха в плач, а двамата офицери се вторачиха в пода. Не се бяха нагърбили доброволно с тази задача, но бяха получили заповед и правеха такива мъчителни посещения в северната част на Мисисипи почти всеки ден.

Лайза стисна зъби и успя да попита:

— Какво точно значи „вероятно е мъртъв“?

Капитан Малоун отговори:

— Означава, че не са намерили тялото.

— Значи има вероятност все още да е жив? — обади се Джоуел и изтри бузите си.

— Да, има, но предвид обстоятелствата хората, които са били с лейтенант Банинг, смятат, че е бил убит.

— Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита Лайза.

— Разполагаме с някакви факти, но не са много и не съм сигурен доколко са верни, госпожо. Лейтенант Банинг е бил пленен след капитулацията на съюзническите сили във Филипините. Това е станало на девети и десети април. Военнопленниците вървели пеша към един лагер, когато го ранили и той изостанал, както мнозина други. След това бил убит от японските войници.

В този момент наистина нямаше значение как е умрял. Шокът замъгляваше подробностите. Ужасната истина беше, че Пийт Банинг е загинал и повече никога няма да го видят. Съпруг, баща, глава на семейство, приятел, брат, съсед и виден гражданин. Много хора щяха да споделят болката им. Дълго плакаха, а когато офицерите нямаше какво повече да им кажат, поднесоха съболезнованията си за пореден път и си тръгнаха.

Лайза искаше да се качи в спалнята си, да заключи вратата, да се пъхне под завивките и да плаче. Само че това беше себично, не можеше да го направи. Имаше две деца, които се нуждаеха от нея повече от всякога, затова колкото и да й се искаше да се строполи, обляна в сълзи, тя изпъна гръб и предприе първата стъпка.

— Джоуел, качи се на пикапа и отиди у Флори. Докарай я тук. Пътьом се отбий и кажи на Нинева. Поръчай на Джуп да обиколи на кон негрите и да им каже.

Новината се разпространи доста бързо и след час предният двор се задръсти от автомобили и пикапи. Лайза би предпочела да прекара първата нощ в кротък траур само с децата си и Флори, но в провинциалния Юг не правеха така. Декстър и Джаки Бел пристигнаха с първата група и прекараха известно време насаме със семейство Банинг. Той прочете откъси от Библията и отправи молитва. Лайза обясни, че не са готови да посрещнат добронамерената тълпа, и семейството се уедини в спалнята й, а Декстър тихо помоли хората да дойдат по-късно. В десет часа те продължаваха да прииждат.

В Клантън не говореха за нищо друго. В осем часа на следващата сутрин Декстър отвори методистката църква за познатите на Пийт, които биха искали да се отбият да се помолят.

В първите часове след трагедията се обсъждаше най-вече, че той е безследно изчезнал, а не официално обявен за мъртъв и следователно има надежда. Това вдъхнови приятелите и съседите на Пийт да се молят за него дълго и пламенно.

По-късно сутринта Декстър и Джаки пак отидоха у семейство Банинг да поседят с Лайза и децата, които още не бяха в състояние да приемат съболезнования. Пасторът отново помоли хората да си тръгнат и те го послушаха. Пристигаха обаче още коли, носеха кексове, пайове, яхнии — храна, от която никой не се нуждаеше, но така повеляваше традицията. Тихо разменяха няколко думи с Декстър и след като разбираха, че няма да ги пуснат да прегърнат Лайза и да поплачат с нея, безшумно си тръгваха.

Лайза реши да няма служба в памет на Пийт. Имаше вероятност съпругът й все още да е жив, затова тя и децата щяха да се съсредоточат над това и да не обръщат внимание на лошите новини. Поне щяха да се опитат. След няколко дни Лайза започна да се вижда с някои близки приятели, Джоуел и Стела също. Шокът постепенно намаля, но болката си оставаше все така мъчителна.

Установиха си навици, за да продължат да живеят нормално. Закусваха и вечеряха заедно, често с Нинева, което беше новост. Всеки уикенд Декстър Бел пристигаше към десет часа за кратка служба — откъс от Библията, няколко утешителни думи и старателно обмислена молитва. Джаки също идваше понякога, но обикновено той беше сам.

Две седмици след като получиха новината, Флори заведе Стела и Джоуел в Мемфис за няколко дни. Лайза настоя да заминат, за да се откъснат от печалната къща и да се разведрят. Флори имаше ексцентрични приятели в Мемфис, способни да накарат всеки да се усмихне. Тя и децата отседнаха в хотел „Пийбоди“. Стаята на Джоуел не беше далече от онази, в която беше заченат, макар че той никога нямаше да го узнае.

По време на отсъствието им Декстър Бел идваше всеки ден за сутрешна служба. Двамата с Лайза седяха в дневната и разговаряха тихо. Нинева чуваше всяка дума от кухнята.

* * *

Камфоровият опиат от черния пазар подейства и дизентерията на Пийт постихна, но не отмина напълно. Маларията също не го оставяше. И така се справяше, но понякога студените тръпки и треската го поваляха на земята, където се тресеше от глава до пети в прахта. Халюцинираше и си мислеше, че се е върнал у дома.

Двамата с Клей седяха в сянката, която хвърляха бараките, и наблюдаваха процесията от трупове, отнасяни към гробището. В края на април ежедневно умираха по двайсетина американци. През май станаха около петдесет. През юни — сто.

Смъртта беше навсякъде. Живите мислеха за нея, защото виждаха мъртвите тела. Мислеха за смъртта, защото и те бяха изправени пред нея. С всеки изминал ден гладуваха повече и наближаваше моментът, когато щяха да припаднат и повече нямаше да се свестят. Върлуваха епидемии, които не можеха да се овладеят. Неизбежно беше някоя от десетките болести да ги покоси всеки момент и да донесе безславна, жалка смърт.

Пийт гледаше как хората се предават и умират, и самият той на няколко пъти се изкуши да го направи. Вече всички бяха на края на силите си и само онези с желязна воля щяха да оцелеят. Безболезнено бе да се предадеш, докато, останеш ли жив, трябваше да се събуждаш всяка сутрин за поредния пъклен ден. Някои бяха твърдо решени да се вкопчат в надеждата и да оцелеят, независимо на какво ги подлага врагът, но други бяха изтощени от страданието и просто затваряха очи.

Пийт оцеля, защото се отдаде на мисли за съпругата и децата си, за дългата и богата на събития история на рода си в окръг Форд. Спомняше си разкази, които бе чувал като момче — за минали войни, сражения и вражди, до една колоритни истории, предавани от поколение на поколение. Мислеше за Лайза и за онези прекрасни дни в хотел „Пийбоди“, когато прекарваха нощите заедно — нещо немислимо за почтени младежи през двайсетте години. Мислеше за тялото й и за нейната несекваща страст. Спомняше си как е ходил на лов и риболов с Джоуел из техните земи и как са се връщали с пуйки, сърни, зайци, платики и шарани, които чистеха край хамбара и носеха на Нинева да сготви за вечеря. Спомняше си Стела като малко момиченце с нейните красиви очи, сгушена на канапето по пижама, докато той й четеше приказки. Копнееше да докосне отново топлата й мека кожа. Искаше да бъде до децата си на дипломирането и сватбите им.

Пийт беше решил да не умира от болест или глад. Беше кораво фермерско момче, войник, обучен в „Уест Пойнт“, офицер от кавалерията, чието прекрасно семейство го чакаше у дома. Имаше късмет, че волята и тялото му са по-силни. Беше по-издръжлив от мнозина други или поне така си внушаваше. Искаше да помага на по-слабите, но нищо не можеше да направи. Всички умираха и той трябваше да се погрижи за себе си.

Условията в лагера „О’Донъл“ се влошаваха и хората все по-често говореха за бягство. Това се очакваше да направят едни военнопленници, но в тяхното състояние бягството бе почти невъзможно. Бяха твърде слаби, за да стигнат далече, а и наоколо беше пълно с японци. Лесно можеха да излязат от лагера с някой от трудовите отряди, но не бяха достатъчно здрави да оцелеят в джунглата.

За да потиснат импулса за бягство, японците наложиха правила, които според тях бяха прости, но прилагането им беше много жестоко. Ако избягаш и те заловят, ще бъдеш налаган с бич, докато не умреш. За да онагледят това правило, пазачите събраха няколко хиляди пленници един следобед на демонстрация край комендантския пост.

Петима американци се бяха опитали да избягат и бяха заловени. Съблякоха ги голи, вързаха ръцете им над главата и ги провесиха на въжета, преметнати през една ограда, така че пръстите на краката им едва докосваха земята. Отначало приличаше на обесване. И петимата бяха измършавели от глад, ребрата им стърчаха. Офицер с бич в ръка крачеше пред военнопленниците и с помощта на преводач обясняваше какво ще се случи, макар да беше напълно очевидно. Служеше си майсторски с бича и още първият удар по гърба на първия войник изтръгна от него вик. Бичът заплющя по гърба му и не след дълго го разкървави. Побоят продължи половин час под палещото слънце. Когато и петимата бегълци вече не помръдваха, комендантът пристъпи напред и оповести още едно правило: ако избяга пленник, десет негови другари ще бъдат бичувани и оставени да умрат на слънце.

От само себе си се разбира, че демонстрацията прекрати много планове за бягство, които се крояха.

Клей намери филипински скаут, който работеше като шофьор на камион и търгуваше на черно с храна в американския сектор на „О’Донъл“. Цените му бяха разумни, предлагаше консерви със сьомга, сардини и риба тон, както и фъстъчено масло, плодове и бисквити.

Пийт и Клей взеха решение. С парите, скрити под калъфа на манерката на Пийт, щяха да си купуват храна, да си я поделят, но само помежду си и да се помъчат да оцелеят. Планът изискваше усилия — всички бяха изгладнели и наблюдаваха зорко другите. Чувстваха се отвратително, че се крият и не споделят храната си с никого, но бяха напълно сигурни, че не могат да нахранят всичките шейсет хиляди гладуващи в лагера. Първата тайна покупка на Клей беше консерва сьомга, четири портокала и две кокосови бисквити, за които плати долар и половина, и двамата се нахраниха царски.

Планът беше парите да им стигнат колкото е възможно по-дълго, а когато свършат, двамата щяха да измислят нещо друго. Допълнителната храна вдъхна сили на Пийт и той тръгна да обикаля лагера, за да търси старите си другари от Двайсет и шести кавалерийски полк.

Японците рядко влизаха в лагера и почти не се интересуваха какво се случва там. Знаеха, че условията са нечовешки и непрекъснато се влошават, но просто не обръщаха внимание на военнопленниците, когато това беше възможно. Докато те бяха заключени и спазваха заповедите, японците нямаха грижа.

Купчините трупове обаче не можеха да се пренебрегнат. Комендантът разпореди те да бъдат изгорени, но генерал Кинг помоли да бъдат погребани с повече уважение. Японците може и да бяха привърженици на кремацията, но американците не бяха.

Тъй като вече измираха по стотина дневно, генерал Кинг организира погребални ритуали. Групи хора се редуваха да копаят гробове с лопата, а други пренасяха телата. Повечето идваха от болничната морга, но всъщност навсякъде в лагера имаше разлагащи се трупове.

Пийт и Клей бяха установили, че ако се занимаваш с нещо, оцеляваш по-дълго от онези, които са в ступор, затова доброволно отидоха да копаят. Тръгваха от бараката си след закуска и отиваха на американското гробище непосредствено извън оградата, на стотина метра от болницата. Даваха им инструменти — стари лопати и метални парчета, огънати тук-там, с които успяваха да изкопаят незначително количество пръст. Американски офицер измерваше с крачки очертанията на следващия масов гроб — три крачки широк, осем крачки дълъг и шест педи дълбок. Копачите се захващаха за работа. Бяха десетина и работеха усърдно, защото телата се разлагаха.

Докарваха ги върху одеяла, опънати между два бамбукови пръта или на носилки от стари врати. Погребалните групи използваха всичко, с което можеш да пренесеш пет-десеткилограмови скелети. Гниещата плът излъчваше пагубна воня, която пареше дробовете, когато я вдишаш.

До всеки гроб някой офицер оформяше документацията, като записваше името и точното местоположение на погребвания. Някои от труповете нямаха табелки и оставаха незнайни. Във всеки гроб имаше двайсет или повече мъртви. Когато се напълнеше, копачите се заемаха с печалната задача да зарият другарите си.

Нарекоха гробището Костницата и името се оказа много уместно. Пийт можеше да преброи ребрата на всеки труп, който погребваше, и никога не пропускаше да проклина японците, докато зариваше поредния американски войник.

Ден след ден двамата с Клей доброволно копаеха на гробището. За Пийт това беше начин да съхрани човешкия си облик. Някой трябваше да се погрижи всеки войник да бъде погребан подобаващо, доколкото това бе възможно при дадените обстоятелства. Ако и Пийт умреше, щеше да издъхне сигурен, че някоя добра душа е изкопала истински гроб и за него.

Непригодните инструменти и изчерпаните физически сили на гробокопачите затрудняваха работата. Костницата се разрастваше, защото неспирно донасяха трупове.

Един от гробовете се напълни и офицерът заповяда да го зарият. Пийт, Клей и четирима други се заеха да затрупват с пръст мъртвите. Но едва започнал работа, Пийт се закова на място. Под него, съвсем наблизо, имаше лице, което той разпозна, макар да беше много брадясало. Попита офицера, който записваше имената, как се казва мъртвият. Салвадоре Морено от Двайсет и шести кавалерийски полк.

Пийт затвори очи и застина.

— Добре ли си, Пийт? — попита Клей.

Пийт се дръпна заднешком от гроба и залитна към оградата. Седна, закри лицето си с ръце и се разтресе от хлипове.