Разплата

37

Ерол Маклийш нямаше разрешително да практикува в Мисисипи и трябваше да се свърже с местен адвокат, за да осъществи старателно начертаните си планове. И през ум не му мина да наеме човек от Клантън. Всички добри юристи там бяха роднини на Уилбанкс. Маклийш търсеше някой агресивен адвокат, известен в Северен Мисисипи, но без тесни връзки в окръг Форд. Не бързаше, направи проучванията си, поразпита и накрая се спря на един адвокат от Тюпълоу, Бърч Дънлап. Двамата се срещнаха месец преди екзекуцията на Пийт и се заеха да подготвят почвата. Дънлап хареса делото поради вероятността да бъде отразено от пресата и защото, поне по негово мнение, щяха лесно да го спечелят.

На 12 август Дънлап заведе от името на клиентката си Джаки Бел дело за обезщетение за причинена смърт чрез наследството на Пийт Банинг. Излагаше фактите такива, каквито всички ги знаеха, и искаше обезщетение в размер на половин милион долара. По силата на неочакван обрат делото беше заведено във федералния съд в Оксфорд, не в щатския съд в Клантън. Джаки Бел твърдеше, че вече живее в Джорджия и затова има право да подаде иска във федерален съд, където ще бъдат призовани съдебни заседатели от трийсет окръга и ще бъде трудно да се разчита на симпатия към един осъден убиец.

Тъй като Флори беше изпълнителка на завещанието, трябваше документите да бъдат връчени на нея. Тя беше в задния двор и четеше на птиците си, когато най-неочаквано се появи Рой Лестър с разтревожено изражение.

— Лоши новини, Флори — каза той и повдигна шапката си за поздрав. Подаде й дебел плик и обясни: — Май се задават още съдебни проблеми.

— Какво е това? — попита тя, защото прекрасно знаеше, че той, Никс и всички в шерифската служба са прочели съдържанието на плика.

— Дело, което Джаки Бел завежда във федерален съд.

— Много благодаря.

— Би ли подписала ето тук? — подаде й той лист и писалка.

— Защо?

— За да е ясно, че документите по делото са ти връчени и вече са при теб.

Тя подписа, благодари му и внесе плика вътре. Час по-късно влетя в кантората на Джон Уилбанкс и се втурна нагоре по стълбите. Връчи му документите и разплакана се строполи на канапето. Джон запали пура и спокойно прочете трите страници на писменото изложение.

— Не е изненада — каза той и седна на стол срещу канапето. — Струва ми се, че обсъдихме тази възможност.

— Половин милион долара?

— Надута сума, но така се прави. Адвокатите обикновено искат много повече, отколкото очакват да получат.

— Но ти ще се оправиш с това, нали, Джон? Нали не трябва да се тревожа?

— О, ще се оправя, тоест ще поема защитата по делото, но има много причини за тревога, Флори. Първо, фактите, а те са добре установени. Второ, Бърч Дънлап е опитен адвокат и си разбира от работата. Подаването на иска във федерален съд е блестящ ход и, честно казано, не го очаквах.

— Значи си предвиждал, че може да се случи?

— Флори, обсъдихме го още преди месеци. Съпругът на Джаки Бел беше убит, а убиецът е състоятелен човек — нещо нечувано.

— Е, честно казано, не помня да сме го обсъждали, Джон. През последната година нервите ми се обтегнаха до скъсване и бедният ми мозък не може да поема повече. Какво ще правим сега?

— Ти нищо. Аз ще поема защитата. И ще чакаме следващите ходове.

— Още ли?

— Няма да се изненадам.

Чакането продължи два дни. Бърч Дънлап заведе второто си дело в канцлерския съд на окръг Форд срещу Джоуел и Стела Банинг. Ерол Маклийш допускаше, че двамата скоро ще заминат да продължат образованието си, и реши да им връчи призовките, преди да напуснат Клантън. Рой Лестър отиде във фермата и връчи документите на Джоуел, Стела и Флори.

Достатъчно притеснително бе да те съди способен адвокат, но две предстоящи дела, по които нямаш почти никаква защита, бяха ужасяваща новина. Тримата ответници се срещнаха с Джон и Ръсел Уилбанкс и макар присъствието на верни приятели и добри адвокати да им донесе известна утеха, усещането за несигурност беше много осезаемо.

Възможно ли беше наистина да изгубят земята си? Нищо не застрашаваше Флори, разбира се, но собствеността върху дела на Джоуел и Стела беше оспорена от адвокат, който явно си разбираше от работата. Ясно беше, че Пийт е планирал убийството и като част от тази подготовка беше прехвърлил най-ценното си притежание на своите деца, за да избегне исковете на засегнатата страна.

Братята Уилбанкс обсъдиха какво може да се случи през предстоящите месеци. И двамата бяха на мнение, че Дънлап най-вероятно ще настоява за процес по иска за обезщетение за причинена смърт, пък и, честно казано, не виждаха вероятност да изгуби, а след това щеше да отиде със съдебното решение в канцлерския съд и да нападне земята им. В зависимост от това кой ще спечели и кой ще изгуби двете дела съдебните спорове и обжалванията можеха да се влачат с години, а адвокатските хонорари да бъдат значителни.

Джон Уилбанкс обещаваше енергична защита на всички фронтове, но демонстрираната от него самоувереност не беше убедителна.

Банинг си тръгнаха от кантората му потиснати и спонтанно решиха да заминат за Мемфис и да отседнат в хотел „Пийбоди“, където щяха да удавят грижите си в изискания бар, да хапнат нещо вкусно и просто да се махнат за кратко от окръг Форд. Най-добре да похарчат малко пари, докато все още ги имаха.

Джоуел шофираше сам на предната седалка, а момичетата се бяха настанили отзад. Мълчаха няколко километра, докато не влязоха в окръг Ван Бюрен. Стела разчупи леда:

— Наистина не искам да се връщам в „Холинс“. Занятията започват след три седмици и не мога да си представя, че ще вляза в аудиторията и ще се мъча да слушам лекция за нещо толкова маловажно като Шекспир, след като баща ми е бил екзекутиран, а горката ми майка е в психиатрията. Не, сериозно, как може да се очаква от мен да уча?

— Значи ще зарежеш колежа, така ли? — попита Флори.

— Няма да го зарежа, ще прекъсна.

— А ти, Джоуел?

— И на мен ми се въртят същите мисли. Първата година следване по право е като военен лагер и аз просто не съм готов за това. Клоня към „Вандербилт“, но сега, когато парите се превърнаха в проблем, мисля и за Университета на Мисисипи. Истината е, че не се виждам в аудитория, където свадливи стари професори да ми пълнят главата с умнотии.

— Интересно — отбеляза Флори. — Какво смятате да правите вие, двамата, през идните месеци, ако няма да учите и нямате работа? Да се мотаете в къщата и да подлудявате Нинева? Или да помагате на негрите за памука? Бюфорд винаги има нужда от работна ръка. А ако ви омръзне на полето, винаги може да плевите и да берете зеленчуци в градината, за да има какво да ядем през зимата. Еймъс с удоволствие ще ви научи да доите кравите в шест сутринта. Нинева ще се радва да й се пречкате в кухнята, докато готви и консервира. Пък, когато ви омръзне във фермата, винаги можете да отскочите до града, където всеки срещнат ще ви пита как сте и ще се преструва, че скърби за баща ви. Това ли искате?

Нито Джоуел, нито Стела й отговориха.

— Ето ви по-добър план — продължи Флори. — След три седмици ще се ометете от тук, защото трябва да завършите, преди да изгубим всички пари. Баща ви ми възложи да отговарям за образованието ви, затова аз ще пиша чековете. Ако не завършите сега, никога няма да го направите, така че нямате друг избор — заминавате. Стела, ти ще се върнеш в „Холинс“, а ти, Джоуел, отиваш да следваш право. Не ме интересува къде ще учиш, само да си далече от тук.

Известно време пътуваха в мълчание, докато племенниците на Флори проумеят колко безапелационно е решението й.

— Е, като се замисля, „Холинс“ не е чак толкова лошо убежище.

— Ако ще следвам право, сигурно ще избера Университета на Мисисипи — каза Джоуел. — Така ще мога да посещавам мама през уикенда, да се отбивам в кантората на Уилбанкс и да помагам за съдебните дела.

— Сигурна съм, че Джон държи нещата под контрол — каза Флори. — Можем да си позволим „Вандербилт“, ако го предпочиташ.

— Не, четири години там ми стигат. Трябва да разширя кръгозора си. Пък и в Мисисипи има повече момичета.

— И откога това ти стана важно?

— Винаги е било.

— Е, според мен трябва да си намериш сериозна приятелка. В крайна сметка вече си на двайсет и една и имаш бакалавърска диплома.

— Да не би да ми даваш любовни съвети, лельо Флори, без да съм ги искал?

— Ами не.

— Добре. Не го прави.

* * *

Преди да заминат за есенния семестър, Джоуел и Стела отидоха още три пъти до „Уитфийлд“. Д-р Хилсабек ги насърчаваше да го правят и ги уверяваше, че посещенията им са от огромна полза, макар че те не забелязваха никакво подобрение. Външността на Лайза не се променяше. Веднъж тя отказа да излезе от тъмната си стаичка и изобщо не продума. Друг път им позволи да я разхождат из двора с инвалидния стол, за да се подслонят някъде на сянка от августовската жега. Понякога се усмихваше, но не често, беше доста мълчалива и никога не свързваше думите в цяло изречение. Затова просто слушаше децата си, които се редуваха с едни и същи дълги разкази. За да наруши монотонността, Джоуел й четеше статии от списание „Тайм“, а Стела — от „Сатърди Ивнинг Поуст“.

Срещите с майка им бяха емоционално изтощителни и двамата почти не говореха на връщане. След четири посещения все повече се убеждаваха, че тя никога няма да напусне болницата.

Рано на 3 септември Джоуел натовари багажа на сестра си в семейния понтиак от 1939 г. и двамата заедно отидоха в розовата къща на прощална закуска с леля Флори. Мариета ги натъпка с кифлички и омлети и им опакова обяд за из път. Оставиха Флори, обляна в сълзи, на верандата и заминаха. Спряха за печална кратка молитва на гроба на баща си и Джоуел подкара бързо към гарата. Стела едва не изпусна влака за Мемфис в десет без двайсет. Прегърнаха се, постараха се да не плачат и си обещаха да поддържат връзка.

Когато влакът се изгуби от поглед, Джоуел направи един кръг около площада, заобиколи от разстояние методистката църква и се прибра вкъщи. Събра багажа си, сбогува се с Нинева и Еймъс и шофира един час до Оксфорд, където му предстоеше да следва право. Чрез приятел на свой приятел си беше наел малък апартамент в центъра, над гаража на една вдовица — евтина квартира, която се даваше само на студенти, следващи магистратура. Вдовицата го разведе из трите тесни стаички и му обясни правилата: никакъв алкохол, шумни веселби или хазарт и, разбира се, никакви жени. Поиска в брой предплата от сто долара за четири месеца — наема до декември. Той прие правилата й, макар да нямаше никакво намерение да ги изпълнява, и й даде парите. Когато тя си тръгна, разопакова саковете и кашоните и подреди дрехите си в гардероба.

Когато се стъмни, Джоуел тръгна по булевард „Норт Ламар“ към сградата на съда в далечината. Запали цигара, докато крачеше покрай стари къщи в сенчести дворове. От верандите бликаха клюки след вечеря, докато семейства и съседи чакаха горещината и влагата да понамалеят. Студентите вече се бяха върнали, но на площада нямаше жива душа, пък и защо да има? Там нямаше барове, клубове, салони за танци и дори хубави ресторанти. Оксфорд беше малък град в сух режим, много далече от ярките светлини на Нашвил.

Джоуел Банинг се чувстваше далече от всичко.

Обработка: skygge, The Predator, 2019