Разплата

4

Съдът, както и магазините и офисите наоколо затваряха в пет часа. Обикновено по това време всички врати се заключваха, всички светлини угасваха, а тротоарите опустяваха. В този ден обаче хората от града се позадържаха повече, да не би да се появят още факти или слухове за убийството. Само за него говореха от десет сутринта. Бяха се шокирали един друг с първите съобщения, после разпространяваха и как се развиват събитията. Бяха станали на крака, докато старият Магаргъл обикаляше площада с катафалката си, за да им даде шанс да зърнат очертанията на трупа под черния покров. Някои се осмелиха да отидат до методистката църква и да организират бдение с молитви, после се върнаха по магазините и офисите си край площада и задъхано обясняваха какво се е случило на фронтовата линия. Баптистите, презвитерианците и петдесетниците бяха в неизгодно положение, тъй като не можеха да претендират за истинска връзка нито с жертвата, нито с убиеца. Методистите обаче бяха в центъра на вниманието и всеки изгаряше от желание да описва взаимоотношения, които сякаш укрепваха с напредването на времето. Методистката църква в Клантън никога не бе събирала толкова много богомолци, колкото на този незабравим ден.

Повечето хора в Клантън, поне белите, се чувстваха донякъде предадени. Декстър Бел беше много харесван и уважаван пастор. Пийт Банинг беше легендарна личност.

Убийството на единия от другия беше толкова безсмислена загуба, че съкруши почти всички. Мотивите бяха неразбираеми и така и не се появи смислен слух относно тях.

Не че имаше недостиг на слухове, със сигурност нямаше. Банинг щял да бъде в съда на следващия ден. Отказвал да говори каквото и да било. Щял да пледира „невменяемост“. Джон Уилбанкс не бил губил дело, нямало да изгуби и това. Съдия Озуълт бил близък приятел на Пийт Банинг… или май на Декстър Бел. Процесът щял да бъде преместен в Тюпълоу. След войната Пийт не бил съвсем наред. Джаки Бел била силно замаяна от успокоителните. Децата й не били на себе си от мъка. Пийт щял да гарантира със земята си, за да го освободят от ареста, и още на следващия ден да се прибере у дома.

Флори паркира на тиха улица и закрачи бързо към адвокатската кантора с надежда да не срещне никого. Джон Уилбанкс работеше до късно и я чакаше в приемната на първия етаж.

През 1946 г. в окръг Форд имаше дванайсет адвокати и половината от тях работеха за кантора „Уилбанкс и Уилбанкс“. И шестимата бяха роднини. Вече повече от сто години семейство Уилбанкс бяха важни личности в правото, политиката, банковото дело, недвижимите имоти и земеделието. Джон и брат му Ръсел бяха следвали право на север и управляваха кантората, която движеше повечето търговски дейности в окръга. Друг брат оглавяваше най-голямата банка в окръг Форд и притежаваше няколко предприятия. Техен братовчед обработваше две хиляди акра земя. Друг братовчед се занимаваше с недвижими имоти и беше депутат в щатския парламент с големи амбиции. Говореше се, че семейството се събира тайно през първата седмица на януари всяка година, за да изчислява приходите от различните начинания и да разделя парите. Явно имаше предостатъчно за всички.

Флори познаваше Джон Уилбанкс още от гимназията, макар да беше с няколко години по-голяма от него. Кантората му открай време обслужваше правните дела на семейство Банинг, които до този момент не бяха никак сложни. Възникнал беше неприятният проблем с изпращането на Лайза в лудница, но Джон дискретно задейства подходящите връзки и тя замина. Отдавнашният развод на Флори също беше заметен под килима от Джон и брат му и в архивите на окръга не остана почти никаква следа от него.

Той я посрещна със съчувствена прегръдка, после тя го последва до просторния му кабинет на горния етаж, най-хубавия в града, с тераса към площада пред съда. По стените висяха мрачни портрети на мъртвите му предци. Смъртта беше навсякъде. Джон я покани с жест да седне на великолепното кожено канапе и тя се подчини.

— Срещнах се с него — започна той, драсна клечка кибрит и запали пурата си. — Не каза много. Всъщност отказва да говори.

— Джон, какво става, за бога? — попита Флори и очите й се насълзиха.

— Проклет да съм, ако знам. Ти нищо ли не подозираше?

— Не, разбира се. Знаеш какъв е Пийт. Не е словоохотлив, особено по лични въпроси. Казва по нещо за децата, като всички фермери дрънка за времето, за цената на семената, такива неща. Но нищо лично. А за такава ужасия не би обелил и дума.

Джон засмука пурата си и изпрати облак синкав дим към тавана.

— Значи нямаш представа какво се крие зад това?

Тя попи сълзите си с носна кърпичка и отговори:

— Толкова съм шокирана, че нищо не проумявам, Джон. В момента ми е трудно дори да дишам, камо ли да разсъждавам ясно. Може би утре, може би вдругиден, но не сега. Всичко ми е като в мъгла.

— А Джоуел и Стела?

— Говорих и с двамата. Горките деца, заминаха да учат, наслаждават се на колежанския живот, нямат никакви грижи и изведнъж научават, че баща им е убил собствения им свещеник — човек, на когото се възхищават. И дори не могат да се приберат у дома, защото Пийт издаде изрично нареждане, при това писмено, да не си идват, докато той не им каже. — Флори хлипа около минута, после стисна зъби, отново избърса сълзите си и каза: — Извинявай.

— О, не, наплачи се, Флори. Ще ми се и аз да можех. Изкарай всичко навън, напълно естествено е. Сега не е моментът да проявяваш храброст. Емоциите са добре дошли. Този трагичен ден ще ни преследва години наред.

— Какво предстои, Джон?

— Нищо хубаво, уверявам те. Говорих със съдия Озуълт днес следобед. И дума не можело да става за освобождаване под гаранция и аз напълно го разбирам. В крайна сметка говорим за убийство. Днес следобед се видях с Пийт, но той не желае да ми съдейства. От една страна, не иска да пледира „виновен“, а от друга, не съдейства на защитата си. Разбира се, това може да се промени, но ти и аз го познаваме и сме наясно, че науми ли си нещо, Пийт не отстъпва.

— Каква ще е защитата му?

— Възможностите ни са ограничени. Самозащита, състояние на афект, алиби може би. Но нищо няма да проработи, Флори. — Той отново дръпна от пурата и издиша поредния облак. — Има и още. Днес следобед ми подсказаха нещо, заради което отидох в регистъра на поземлените имоти. Преди три седмици Пийт е прехвърлил собствеността върху земята на Джоуел и Стела. Нямал е основателна причина за това и със сигурност не е искал аз да разбера. Използвал е адвокат от Тюпълоу, който няма почти никакви делови връзки с Клантън.

— И каква е целта? Извинявай, Джон, помогни ми да се ориентирам.

— Работата е там, че Пийт е планирал убийството от известно време и за да предпази земята си от евентуални претенции от страна на близките на Декстър Бел, я е прехвърлил на децата си и е махнал своето име от нотариалния акт.

— Ще свърши ли работа?

— Съмнявам се, но ще решаваме този въпрос друг път. Твоята земя си е на твое име и случващото се няма да я засегне.

— Благодаря, Джон, но дори не съм се замисляла за нея.

— Ако той отиде на съд, а не виждам как бихме избегнали това, прехвърлянето на земята ще бъде изтъкнато като доказателство за умисъл. Всичко е било старателно планирано, Флори. Пийт го е обмислял от доста време.

Флори вдигна носната кърпичка към устата си и се вторачи в пода, докато минутите се нижеха. В кантората цареше пълна тишина, всички шумове откъм улицата бяха заглъхнали. Джон се изправи и угаси пурата си в тежък кристален пепелник, после се приближи до бюрото и запали нова. Застана пред френския прозорец и погледна към съда отсреща. Здрачаваше се и върху площада падаха сенки.

Без да се обръща, той попита:

— Пийт колко време лежа по болници, след като се измъкна от онзи ад?

— Месеци. Не знам, може би година. Имаше тежки рани и беше под шейсет килограма. Нужно беше време.

— А психическото му състояние? Имаше ли проблеми?

— Дори да е имал, не сме говорили за тях. Но как да не мръдне човек, след като е преживял такива неща?

— Поставиха ли му диагноза?

— Нямам представа. Но след войната той не е същият човек, а и как иначе? Сигурна съм, че много от онези момчета не могат да преодолеят травмите си.

— В какъв смисъл е по-различен сега?

Флори пъхна носната кърпичка в чантата си, сякаш да покаже, че е приключила със сълзите.

— Лайза каза, че отначало сънувал кошмари и почти не спял. Сега е по-мрачен, склонен е дълго да мълчи и това, изглежда, му е приятно. Но Пийт никога не е бил от разговорливите. Помня, че когато се прибра, изглеждаше щастлив и спокоен. Все още се възстановяваше и наддаваше, постоянно се усмихваше и се радваше, че е жив и войната е приключила. Това не продължи дълго обаче. Пролича си, че с Лайза са в обтегнати отношения. Нинева ми спомена, че двамата никак не се разбират. Беше наистина странно, че колкото повече укрепваше Пийт, колкото повече се вземаше в ръце, толкова по-бързо се сриваше Лайза.

— За какво се разправяха?

— Не знам. Нинева вижда и чува всичко, затова те са внимавали. Беше казала на Мариета, че често са я карали да излиза от къщата, за да могат да обсъждат разни неща. Лайза беше съсипана. Помня, че веднъж, малко преди да влезе в болницата, я видях — беше много слаба и измъчена. Не е тайна, че двете никога не сме били близки, затова тя не ми се доверяваше. Явно той също.

Както пафкаше пурата си, Джон се върна на мястото си до Флори. Вторачи се в нея с любезна усмивка и каза:

— Единствената възможна връзка между преподобния Бел, брат ти и това безумно убийство е Лайза, не си ли съгласна?

— Не съм в положение да защитавам която и да е теза.

— Хайде, Флори, помогни ми. Аз съм единственият човек, който може да спаси живота на Пийт, но в момента започвам да се съмнявам, че ще успея. Колко време прекарваше Декстър Бел с Лайза, когато мислехме Пийт за мъртъв?

— Божичко, Джон, не знам. Първите дни и седмици бяха просто ужасни. Лайза беше развалина. Децата бяха травмирани. Къщата приличаше на кошер, защото всички наоколо се отбиваха с шунка, сладкиши или приятелско рамо, на което да поплачеш, а също и с десетки въпроси. Да, Декстър идваше, понякога и жена му. Бяха близки с Пийт и Лайза.

— Но нищо необичайно?

— Необичайно ли? Да не намекваш, че е имало нещо между Лайза и пастора? Възмутително е, Джон!

— Възмутително е и убийството, извършено от брат ти, с чиято защита съм натоварен, ако изобщо ще има защита. Пийт е имал причина да го убие. Ако не ми обясни нещата, сам трябва да я открия.

Флори вдигна ръце и каза:

— Аз приключих. Днес беше ужасен ден, Джон, нямам повече сили. Може би друг път.

Тя се изправи и се запъти към вратата, която той побърза да отвори. Поведе я за ръка надолу по стълбите. Прегърнаха се на изхода и си обещаха скоро пак да поговорят.

Първото му затворническо ядене беше бобена яхния и парче стар царевичен хляб. Бобът беше студен и докато седеше на ръба на нара и държеше купата, Пийт размишляваше толкова ли е трудно да го стоплят, преди да го разнесат по килиите. Със сигурност беше възможно, но не би го предложил на никого. Нямаше да се оплаква, защото беше научил по трудния начин, че оплакванията само влошават положението.

От отсрещната страна на тъмния коридор седеше Лион Коливър и вечеряше на бледата светлина на гола крушка, увиснала на кабела си. Коливър беше от семейство, известно с производството на хубав контрабанден алкохол, и криеше пълна манерка от него под нара си. Два пъти следобед предложи на Пийт да удари глътка, но той отказа. Коливър очакваше да го преместят в щатския затвор „Парчман“, където му предстоеше да прекара няколко години. Щеше да му е за втори път и той нямаше търпение да отиде там. Всяко друго място бе за предпочитане пред тази тъмница. В „Парчман“ затворниците прекарваха голяма част от времето си на открито.

На Коливър му се приказваше и беше любопитен как Пийт се е озовал тук. С напредването на деня слухът плъзна, стигна дори до четиримата бели арестанти и привечер вече всички знаеха, че Пийт е убил методисткия свещеник. Коливър разполагаше с предостатъчно време за разговори и искаше подробности. Не получи нищо. Той обаче нямаше представа, че Пийт Банинг е бил раняван и бит, че е гладувал и е бил изтезаван, затварян зад бодлива тел, в корабни трюмове, товарни вагони и лагери за военнопленници и че един от многото уроци, които е научил по време на тези изпитания, е никога да не си развързва езика пред непознат човек. Коливър не научи нищо.

След вечеря Никс Гридли се появи в коридора и спря пред килията на Пийт, който стана и направи три крачки към решетката. Гридли каза почти шепнешком:

— Виж, Пийт, неколцина много любопитни репортери ни тормозят, висят пред ареста, търсят начин да говорят с теб, с мен, с всеки, готов да им обърне внимание. Просто искам да се уверя, че не проявяваш интерес.

— Не проявявам интерес — каза Пийт.

— Идват откъде ли не — от Тюпълоу, Джаксън, Мемфис.

— Не проявявам интерес.

— Така си и помислих. Добре ли си тук?

— Добре съм. Виждал съм и по-лошо.

— Знам. Виж, Пийт, днес следобед се отбих да поговоря с Джаки Бел в свещеническия дом. Струва ми се, че се държи. Децата обаче са съсипани.

Пийт го измери с гневен поглед, в който нямаше съчувствие, и се зачуди дали да не подметне някоя умнотия като: „Предай им поздрави от мен“. Или „О, да му се не види, кажи им, че съжалявам“. Ала само се смръщи срещу шерифа, като че ли го смяташе за пълен кретен. Защо ми го казваш?

Когато стана ясно, че Пийт няма да коментира думите му, Гридли се отдръпна и рече:

— Кажи ми, ако се нуждаеш от нещо.

— Благодаря.