Разплата

18

Преди 1940 г. в Мисисипи екзекутираха престъпниците чрез обесване — предпочитан метод в цялата страна. В някои щати екзекуциите се провеждаха тихомълком, без много шум, но в други се превръщаха в публични събития. Политиците в Мисисипи бяха твърдо убедени, че напомнянето на хората какво ги очаква, в случай че нарушат закона, е ефикасен начин да се контролира престъпността, затова изпълнението на смъртното наказание в повечето случаи беше показно. Конкретните решения се вземаха от местните шерифи и по правило чернокожите увисваха на бесилото пред очите на всички, а белите — тайно.

Между 1818 и 1940 г. щатът бе обесил осемстотин души, 80 процента от които бяха чернокожи. Разбира се, това бяха убийци и насилници, преминали през съдилищата. През същия период приблизително шестстотин чернокожи бяха линчувани от тълпите извън рамките на съдебната система и без никаква опасност от съдебно преследване.

Щатският затвор беше кръстен на първия си директор, Джим Парчман. Беше голяма памукова плантация с площ от осем хиляди акра в окръг Сънфлауър, насред Делтата. Местните жители не искаха родният им край да бъде известен като „Окръга на смъртта“, а имаха политици с влияние. В резултат на това обесването ставаше в окръга, където бе извършено престъплението. Нямаше точно определени места, нямаше специално подготвени екзекутори, нямаше стандартни процедури, нямаше протокол. Не беше толкова сложно — мяташ примка на врата на човека и го гледаш как увисва. Местните жители сковаваха рамката, напречната греда и капака на пода, а шерифите отговаряха за самото обесване под погледите на тълпата.

То се извършваше бързо и ефикасно, но имаше и проблеми. През 1932 г. бял мъж на име Гай Феърли трябвало да увисне на въжето, но нещо се объркало. Вратът му не се счупил, както се очаквало, и човекът се мятал и давил, кървял и крещял, и умрял в страшни мъки. Смъртта му била отразена широко в медиите и предизвикала дискусия за реформи. През 1937 г. тялото на бял осъден на име Трей Самсън увиснало през капака на пода и човекът издъхнал на секундата, когато главата му напълно се отделила от тялото и се търкулнала към шерифа. Присъствал фотограф и макар че нито един вестник не публикувал снимката, тя все пак се разпространила.

През 1940 г. щатското законодателство се зае с проблема. Постигнат беше компромис с решението щатът да прекрати обесванията и да премине към по-съвременния метод на токовия удар. И тъй като съпротивата срещу екзекутирането на осъдените в „Парчман“ беше твърде голяма, щатът реши да направи преносим електрически стол, който да се транспортира в различните окръзи. Впечатлени от тази изобретателност, законодателите бързо я превърнаха в закон. Възникнаха известни проблеми, когато стана ясно, че досега никой в страната не е използвал преносим електрически стол. И поне за известно време никой почтен производител на електроуреди не искаше да се ангажира с това уникално изобретение.

Накрая фирма от Мемфис се зае и конструира първия портативен електрически стол в историята. Беше снабден със сто и осемдесет метра електрически кабели, контролно табло, собствен генератор, каишки за каската и електроди, изработени по технически данни, предоставени от щатите със стационарни електрически столове. Уредът се транспортираше от щат в щат с голяма сребриста камионетка, специално проектирана за целта.

Новият щатски екзекутор беше неприятен тип на име Джими Томпсън, току-що освободен условно от „Парчман“, където беше излежавал присъда за въоръжен грабеж. Освен че беше бивш престъпник, той беше и бивш моряк, бивш морски пехотинец, бивш капитан на увеселително корабче, бивш хипнотизатор и настоящ пияница. Получил беше работата вследствие на политическо покровителство — лично познаваше губернатора. Плащаха му по сто долара за всяка екзекуция, плюс разходите.

Джими обичаше да го снимат и винаги беше на разположение за интервюта. Пристигаше по-рано на всяко място, показваше портативния електрически стол и контролното му табло и позираше за снимки с местните. След първата си екзекуция каза на един вестник, че осъденият е умрял „със сълзи на очи, защото се постарах да му подсигуря бързо и безпроблемно опичане“. Екзекутираният, чернокож мъж на име Уили Мей Браг, осъден за убийството на жена си, беше сниман, докато шерифите го връзват за стола, и после, докато умира от токовия удар. Екзекуциите не бяха достъпни за публика, но винаги имаше много свидетели.

Кръстиха стола Олд Спарки^[1] и славата му растеше. Рядка проява на прогрес в Мисисипи. Луизиана забеляза този факт и изработи копие, но други щати не последваха примера.

От октомври 1940 г. до януари 1947 г. Олд Спарки беше използван трийсет и седем пъти, а Джими Томпсън продължаваше своето пътуващо шоу. Нещата не се усъвършенстваха с практиката и макар гражданите до голяма степен да се гордееха с екзекуциите, възникнаха и оплаквания. Нямаше две еднакви екзекуции. Някои протичаха бързо и наглед милостиво. Други обаче бяха продължителни и ужасяващи. През 1943 г. една екзекуция в окръг Лий се обърка, когато Джими постави неправилно електродите на краката на осъдения. Те се запалиха, прогориха панталона и плътта му и облаци противен пушек задавиха свидетелите. През 1944 г. първият токов удар не умъртви осъдения, затова Джими отново му пусна ток. И отново. Два часа по-късно клетникът още беше жив и в страховита агония. Шерифът се опита да прекрати мъчението, но Джими не искаше и да чуе. Наду генератора и умъртви човека с един последен токов удар.

През май 1947 г. Олд Спарки беше поставен в главната съдебна зала на окръг Хиндс в Джаксън, където бе екзекутиран чернокож мъж, осъден за убийство.

А през юли Джими Томпсън и неговият уред се запътиха към окръг Форд.

Джон Уилбанкс често чуваше един и същ въпрос и даваше един и същ честен отговор: няма почти никакво съмнение, че екзекуцията ще се състои. Можеше да я спре само молбата за помилване, каквато Уилбанкс беше подал, без да осведоми клиента си. Помилването беше в ръцете на губернатора и шансовете Пийт да го получи бяха нищожни. Джон придружи молбата с писмо, в което обясняваше, че просто иска да използва всички възможности, дадени му от закона. Нямаше повече обжалвания. Не бяха възможни никакви правни маневри в последния момент. Нищо.

Клантън отбеляза Четвърти юли с ежегодния парад в центъра на града. Участваха десетки ветерани в униформи, които раздаваха бонбони на децата. Площадът беше осеян със скари и щандове за сладолед. Свиреше оркестър. Тъй като беше година на избори, кандидатите се изредиха на микрофона да дават обещания. Празненството обаче беше донякъде помрачено, защото хората говореха само за предстоящата екзекуция. И както отбеляза Джон Уилбанкс от балкона на кантората си, тълпата определено беше по-малобройна от обикновено.

Във вторник, 8 юли, Джими Томпсън пристигна със сребристата си камионетка и паркира пред сградата на съда. Свали електрическия стол и насърчи всички любопитни да го разгледат. Както винаги, позволи на няколко деца да седнат на него за снимка. Вече се събираха репортери и Джими ги дари с невероятните си преживелици из щата. Описа им процедурата, обясни им в най-големи подробности, че генераторът остава в камионетката, а токът с напрежение от две хиляди волта ще измине стотина метра по тротоара, за да влезе в съда, после нагоре по стълбите до съдебната зала, където Олд Спарки ще бъде поставен близо до ложата на съдебните заседатели.

Джоуел и Стела пристигнаха с влак късно във вторник вечерта, а Флори ги посрещна на гарата. Без да обръщат внимание на никого, те бързо тръгнаха към розовата й къща, където ги очакваха гозбите на Мариета. Вечерта премина унило, без почти никакви разговори. Какво можеха да си кажат? Чувстваха се като сомнамбули в кошмар, но действителността постепенно нахлуваше.

Рано в сряда сутринта Никс Гридли се отби в съда и никак не се изненада, когато завари край Олд Спарки малка група зяпачи. Джими Томпсън, мошеник, от когото на шерифа вече му беше дошло до гуша, разказваше надълго и нашироко за удивителните качества на уреда и Никс се отдалечи само след няколко минути. В ареста повика Рой Лестър, двамата изведоха Пийт Банинг през страничната врата и бързо потеглиха с патрулката. Пийт седеше на предната седалка без белезници и дума не обелваше, докато се носеха на юг по шосе Начес Трейс. В град Косиуско спряха за малко, колкото Рой да донесе хлебчета и кафе от едно крайпътно заведение. Хранеха се мълчаливо, докато километрите летяха.

Директорът на „Уитфийлд“, щатската болница на Мисисипи, ги чакаше с кола на портала. Никс го последва през парка към Сграда 41, където Лайза Банинг беше прекарала последните четиринайсет месеца. Посрещнаха ги двама лекари. Представиха се неловко и въведоха Пийт в един кабинет.

Заговори д-р Хилсабек:

— Съпругата ви не е добре, господин Банинг, много съжалявам. А това само ще влоши допълнително положението. Тя изцяло се е затворила в себе си и не разговаря с никого.

— Трябваше да дойда — каза Пийт. — Нямаше друг начин.

— Разбирам. Видът й ще ви изненада, не очаквайте и да ви отговаря.

— Какво знае?

— Казали сме й всичко. Проявяваше признаци на известно подобрение, докато не я осведомихме за убийството преди няколко месеца. Последва драстично влошаване на състоянието й. Преди две седмици, след като разговарях с шерифа с оглед на неизбежната екзекуция, се опитахме да й съобщим новината много внимателно. Оттогава съвсем се затвори. Не яде почти нищо и не е отронила нито дума. Честно казано, нямаме представа как ще й се отрази екзекуцията. Разбирате, че сме дълбоко разтревожени.

— Бих искал да я видя.

— Добре.

Пийт го последва по коридора и нагоре по стълбите. Една медицинска сестра ги очакваше пред врата без надпис. Хилсабек кимна на Пийт, който отвори вратата и пристъпи вътре. Сестрата и лекарят останаха в коридора.

Стаята беше осветена само от малка и слаба лампа на тавана. Нямаше прозорец. Втора врата водеше към банята. Лайза Банинг седеше в тясно легло с дървена рамка, облегната на възглавници, будна и в очакване. Беше облечена с избелял сив халат под изопнатите завивки. Пийт предпазливо се приближи към леглото и приседна в краката й. Тя го гледаше така, сякаш се боеше от него, и не казваше нищо. Беше почти четиридесетгодишна, но изглеждаше много по-възрастна, със силно прошарена коса, изпито набръчкано лице, бледа кожа и хлътнали очи. Стаята беше тъмна и притихнала.

— Дойдох да се сбогувам, Лайза — каза Пийт най-накрая.

С учудващо категоричен глас тя каза:

— Искам да видя децата си.

— Ще дойдат след ден-два, след като си отида, обещавам ти.

Лайза затвори очи и въздъхна, сякаш с облекчение. Минутите се нижеха и Пийт започна нежно да разтрива крака й през завивката. Тя не реагира.

— Децата ще се справят, Лайза, уверявам те. Те са силни, ще ни надживеят.

По бузите й се търкулнаха сълзи, които покапаха от брадичката й. Тя не посегна да ги изтрие, той също. Времето минаваше, сълзите продължаваха да се стичат.

— Обичаш ли ме, Пийт? — прошепна тя.

— Обичам те. Винаги съм те обичал, не съм преставал.

— Можеш ли да ми простиш?

Пийт погледна към пода и дълго се взира безизразно. Прокашля се и каза:

— Няма да те лъжа. Много пъти съм искал, Лайза, но не, не мога да ти простя.

— Моля те, Пийт, моля те, опитай се да ми простиш, преди да си отидеш.

— Съжалявам. Обичам те и ще отнеса в гроба любовта си към теб.

— Като преди ли?

— Като преди.

— Какво стана с онова време, Пийт? Защо не може отново да сме заедно с децата?

— Знаем отговора, Лайза. Твърде много неща се случиха. Съжалявам.

— И аз съжалявам, Пийт.

Тя захлипа, а той се приближи и я прегърна нежно. Беше немощна и крехка и за миг в съзнанието му изникна споменът за скелетите, които беше принуден да погребва на Батаан — някога здрави и прави войници, изпосталели до смърт от глад. Той затвори очи, прогони тези мисли и някак успя да си спомни тялото й през онези прекрасни дни, когато не можеше да откъсне ръцете си от нея. Копнееше за онова време от недалечното минало, когато двамата живееха в състояние на почти постоянна възбуда и не пропускаха нито една възможност.

Накрая и Пийт не издържа и се разплака.

Последната му вечеря беше приготвена от Нинева и се състоеше от любимите му неща: пържени свински котлети, картофено пюре със сос грейви и варена бамя. Пийт пристигна по тъмно заедно с шерифа и Рой, които седнаха на верандата да го изчакат.

Нинева поднесе храната на семейството в трапезарията, после напусна къщата, обляна в сълзи. Двамата с Еймъс си тръгнаха, след като и той се сбогува с Пийт.

Пийт поддържаше разговора най-вече защото на никой друг не му се говореше. Какво да кажат в този ужасен момент? Флори не можеше да хапне нищо, Джоуел и Стела също нямаха апетит. Пийт обаче беше гладен и режеше котлетите си, докато разказваше за посещението си в „Уитфийлд“.

— Казах на майка ви, че ще я посетите в петък.

— Ще е приятно скромно събиране — отбеляза Джоуел. — Ще те погребем в петък сутринта, после ще се втурнем към лудницата да се видим с мама.

— Тя има нужда да ви види — настоя Пийт, дъвчейки.

— Веднъж вече опитахме — каза Стела. Не беше докоснала вилицата си. — Но ти беше забранил да ни допуснат. Защо?

— Нали няма да спорим по време на последната ни вечеря, Стела?

— Не, разбира се. Ние сме семейство Банинг, нищо не обсъждаме. От нас се очаква да се държим храбро и да продължаваме напред, като че ли всичко ще се оправи, всички тайни ще бъдат погребани, животът в крайна сметка ще възобнови нормалния си ход и никой никога няма да узнае, че си ни поставил в това ужасно положение. Гневът трябва да се потиска, въпросите — да се избягват. Ние сме Банинг, най-коравите.

Гласът й пресекна и тя изтри лице.

Пийт не й обърна внимание и каза:

— Видях се с Джон Уилбанкс, всичко е наред. Бюфорд се грижи за реколтата и ще се вижда с Флори, за да може всичко във фермата да върви гладко. Земята е на ваше име и ще остане в семейството. Доходите ще се поделят всяка година и ще получавате чековете си по Коледа.

Джоуел остави вилицата си и каза:

— Значи животът си продължава, така ли, татко? Утре ще те екзекутират, на следващия ден ще те погребем, после всеки ще се върне в своя малък свят, все едно нищо не се е променило.

— Всеки го прави в даден момент, Джоуел. Баща ми не доживя до петдесет, неговият баща — също. В рода ни почти няма дълголетници.

— Много утешително — обади се Флори.

— Мъжете от рода, уточнявам. Жените живеят по-дълго.

— Може ли да говорим за нещо друго освен за умиране? — попита Стела.

— О, разбира се, сестричке — отговори Джоуел. — За времето, за памука, за бейзбол. За какво точно ти се говори в този отвратителен час?

— Не знам — каза тя, докосна очите си със салфетката и погледна баща си. — Не мога да повярвам, че седим тук и се мъчим да ядем, а всъщност те виждаме за последен път.

— Трябва да бъдеш силна, Стела — каза Пийт.

— Изморих се да бъда силна или да се преструвам, че съм. Не мога да повярвам, че това се случва на семейството ни. Защо го направи?

Последва дълго мълчание, докато двете жени триеха сълзите си. Джоуел си взе от картофеното пюре и преглътна, без да дъвче.

— Значи смяташ да отнесеш тайните си в гроба, така ли, татко? Дори сега, в последния си час, не можеш да ни кажеш защо уби Декстър Бел и ни обричаш до края на живота си да се чудим каква е причината.

— Казах ви, че няма да обсъждам нищо.

— Не, разбира се.

— Дължиш ни обяснение — настоя Стела.

— Не ви дължа нищо, по дяволите — сопна се Пийт, после въздъхна и каза: — Извинявайте. Но наистина няма да говоря за това.

— Искам да попитам нещо — спокойно каза Джоуел. — И понеже сега е последният ми шанс да го направя, а то е нещо, за което съм любопитен, откакто се помня, ще си задам въпроса. Видял си много страхотии през войната, много страдание и смърт, убил си много хора в битка. Когато войник се нагледа на толкова много смърт, става ли коравосърдечен? Животът губи ли стойността си? Стигаш ли до момент, когато си мислиш, че смъртта не е бог знае какво? Не те критикувам, татко, просто питам.

Пийт задъвка и се замисли.

— Да, като че ли. По едно време бях убеден, че ще умра, а когато се случи това, войникът приема съдбата си и се сражава още по-ожесточено. Изгубих много приятели. Дори погребах някои от тях. Затова престанах да се сприятелявам. Но не умрях. Оцелях и след онова, през което преминах, животът ми стана още по-скъп. Осъзнах обаче, че смъртта е част от живота. Всички стигат до края. Някои по-рано от други. Отговорих ли на въпроса ти?

— Всъщност не. Май няма отговори.

— Нали уж нямаше да говорим за смъртта? — обади се Флори.

— Направо невероятно — каза Стела.

— Животът никога не губи стойността си — продължи Пийт. — Всеки ден е дар, не го забравяйте.

— Ами животът на Декстър Бел? — попита Джоуел.

— Той заслужаваше да умре, Джоуел. Никога няма да го разберете, но сигурно някой ден ще научите, че животът е пълен с неща, които никога не проумяваме. Няма гаранция, че ще ти бъде позволено да живееш с пълното разбиране на всичко. Съществуват много загадки. Приемете ги и продължете напред.

Пийт изтри уста и избута чинията си.

— Имам един въпрос — каза Стела. — Теб дълго ще те помнят тук, и то не с хубаво. Всъщност смъртта ти сигурно ще се превърне в легенда. Въпросът ми е следният: как искаш ние да те запомним?

Пийт се усмихна и отговори:

— Като добър човек, създал две красиви деца. Нека хората да говорят каквото си искат, за вас двамата не могат да кажат нищо лошо. Ще умра горд благодарение на теб и брат ти.

Стела закри лицето си със салфетката и захлипа. Пийт се надигна бавно и каза:

— Трябва да тръгвам. Шерифът имаше дълъг ден.

Джоуел стана от масата и когато прегърна баща си, по бузите му се стичаха сълзи.

— Дръж се — прошепна Пийт.

Стела беше напълно съкрушена и не можеше да се изправи. Пийт се наведе, целуна я по главата и каза:

— Стига си плакала. Бъди силна заради майка си. Един ден тя ще се върне тук. — После погледна към Флори и каза: — С теб ще се видим утре.

Тя кимна и той напусна стаята. Чуха как входната врата се затваря, после и тримата избухнаха в плач. Джоуел излезе на верандата и проследи с поглед как колата на шерифа се отдалечава по пътя.