Разплата

33

В отсъствието на Пийт памукът продължаваше да си расте и в средата на септември започнаха да го берат. Времето беше благоприятно, цените се задържаха стабилни на Мемфиската борса и Бюфорд успя да задържи достатъчно пътуващи работници във фермата. Прибирането на реколтата нормализира донякъде ежедневието на хората, които живееха под тъмните облаци на войната. Всеки познаваше войник, чието заминаване предстоеше или който вече се сражаваше на фронта. Пийт Банинг беше първият загинал от окръг Форд, но след него имаше и други убити, ранени или изчезнали.

Четири месеца след като остана вдовица, Лайза успя да си изгради някакво подобие на рутина. След като децата отидеха на училище, тя пиеше кафе с Нинева, която постепенно стана нейна довереница и най-голяма опора. Лайза поработваше в градината с Еймъс и Джуп, всяка сутрин се срещаше с Бюфорд, за да обсъдят прибирането на реколтата, и се стараеше да не ходи в града. Бързо й омръзнаха безкрайните въпроси с какво се занимава, държи ли се, как се справят децата. Ако я забележеха там, беше принудена да търпи прегръдките и сълзите на хора, които почти не познаваше. Заради децата караше семейството да ходи на църква, но тримата постепенно намразиха неделния ритуал. От време на време го пропускаха, за да избегнат постоянните съболезнования, и вместо това ходеха у Флори на късна закуска във вътрешния двор. Никой не ги винеше за тези отсъствия.

През повечето делнични сутрини Декстър Бел отиваше с колата на посещение у Лайза.

Пиеха кафе, казваха кратка молитва, седяха в кабинета на Пийт на затворена врата и разговаряха приглушено. Нинева се навърташе наблизо както винаги.

Пийт го нямаше вече почти година и Лайза знаеше, че няма да се върне. Ако беше жив, щеше да изпрати писмо или съобщение, но дните и седмиците се нижеха без вест и тя се примири с печалната действителност. Не го признаваше пред никого, а храбро продължи да живее тъжните си дни, сякаш не се е отказала от надеждата. Това беше важно за Джоуел и Стела, а също и за Еймъс, Нинева и всички останали, но насаме Лайза плачеше и с часове седеше в тъмната си спалня.

Джоуел беше на шестнайсет, завършваше гимназия и споменаваше, че иска да се запише доброволец. Скоро щеше да навърши седемнайсет и след като се дипломира, можеше да отиде в армията, ако майка му се съгласеше. Тя категорично отказа. Беше изгубила съпруга си, нямаше да изгуби и сина си. Стела се караше на брат си да престане с тези глупости и той неохотно заряза приказките за войната. Бъдещето му беше в колежа.

В началото на октомври дъждовете на Филипините спряха и небето се изчисти. Подгизналата земя породи нова вълна от комари и маларията връхлетя тежко партизаните. Буквално всеки беше болен в известна степен, мнозина за трети или четвърти път, затова свикнаха да живеят с нея. Носеха си шишенца с хинин и се грижеха за болните си другари.

Когато пътищата станаха проходими, японските конвои зачестиха, но партизаните нерядко бяха твърде изнемощели, за да нападат. Пийт беше напълнял с няколко килограма, но му трябваха още двайсетина, за да стигне обичайното си тегло, когато за цяла седмица го повали треска. Щом болестта го отпусна за малко, той се даде сметка, че е 4 октомври и че е минала една година, откакто е напуснал дома си. Без съмнение това беше най-паметният ден в живота му.

Спеше, когато го събуди куриер със заповед да се яви при лорд Грейнджър. Двамата с Клей се измушиха от колибата си, залитайки, и се явиха в генералския бункер. Разузнавачите бяха доложили, че голям конвой петролни танкери напуска пристанището и се запътва навътре към сушата. След час отрядът на Пийт вече се спускаше в планината под прикритието на мрака. Лагеруваха с отряда на Дюбоуз и после четиридесет партизани поеха на път, повечето изтощени от маларията, но въодушевени от новата си мисия. Войната продължаваше въпреки дъждовете и комарите.

Инженери от имперската армия бяха прокарали нов път за доставяне на продоволствия, за който Грейнджър беше чувал да се говори. Дюбоуз го откри първи и двамата с Пийт го изминаха пеша заедно с хората, за да потърсят подходящо място за засада. Не намериха и тръгнаха да се връщат, когато четири изтребителя „Зеро“ изникнаха внезапно точно над върховете на дърветата. Банинг и Дюбоуз наредиха на хората си да се оттеглят към едно възвишение, да се скрият в храстите и да чакат. Скоро се появи разузнавателна част — два взвода японски пехотинци. Носеха мачетета и започнаха да секат храстите край пътя и да търсят партизаните. Прилагаха нова тактика, която недвусмислено издаваше важността на конвоя. Скоро чуха и камионите, при това много. Първите три бяха с открити каросерии и бяха пълни с войници в бойна готовност. Зад тях имаше шест танкера с бензин и дизел. Тила им пазеха още три камиона.

Планът на партизаните беше да нападнат с ръчни гранати, за да изригне огромно огнено кълбо, но не бяха достатъчно близо. Мишената беше изкусителна, но майор Банинг благоразумно се отказа. Даде знак на Дюбоуз от сто метра разстояние. Дюбоуз се съгласи и партизаните отстъпиха още по-навътре в гората. Конвоят отмина и скоро се изгуби от поглед.

Прибраха се оклюмали в базата.

Ясното небе донесе не само талази комари, но и талази изтребители и разузнавателни самолети. Грейнджър се опасяваше, че местоположението му е известно на японците и че те го обграждат, но продължаваше да твърди, че нападение по суша е слабо вероятно. Враговете не желаеха продължителна битка високо в планината, на труден терен. Грейнджър се боеше най-вече от въздушна атака. Бомбите можеха да нанесат неизмерими щети. Той всеки ден се срещаше със своите командири и обсъждаше с тях преместването на базата, но те не бяха съгласни. Бяха плътно замаскирани. Продоволствията и мунициите им бяха неприкосновени в пещерите. Преместването щеше да е съпроводено с прекалено много движение, забележимо от въздуха. Бяха си у дома и се чувстваха способни да отбраняват всичко.

Техен информатор ги беше осведомил, че японците предлагат награда от 50 000 долара за главата на лорд Грейнджър, но той по присъщия си начин прие това като голяма чест. За американски офицер, участник в съпротивата, обикновено се предлагаха награди до 5000 долара.

Един следобед, докато играеха крибидж на чаша чай, Грейнджър подаде на Пийт метална зелена кутия с големината на тухла, но много по-лека. В единия край имаше шайба и прекъсвач.

— Нарича се бомба „Луис“, нова играчка от един пиротехник в Манила. Вътре има половин килограм пластичен експлозив, сто и двайсет грама термит, малко дизелово гориво и детонатор. Задната страна е намагнетизирана. Лепваш я на някой самолет близо до резервоара, завърташ шайбата, натискаш копчето, плюеш си на петите и след няколко минути се любуваш на фойерверките.

Пийт огледа бомбата и я остави на масата.

— Блестящо.

— Измислил я британски командос в Северна Африка. Нашите момчета унищожили с нея цели флотилии италиански и германски самолети. Адски добро хрумване, ако питаш мен.

— Е, и?

— Японците имат сто изтребителя „Зеро“ във Форт Стотсънбърг и ни тормозят с тях, тия гадове. Мисля си за нападение. Доколкото разбрах, ти познаваш мястото.

— Много добре. Беше базата на Двайсет и шести кавалерийски полк. Прекарах известно време там преди военните действия.

— Възможно ли е да се осъществи, майоре? На японците ще им дойде като гръм от ясно небе. Но ще бъде много опасно.

— Това заповед ли е?

— Още не. Обмисли го. Ти и Дюбоуз с четиридесет души. И още четиридесет от база над Стотсънбърг. Бомбите „Луис“ могат да бъдат доставени от Манила до наш пост близо до крепостта. От там се стига за три дни изтощително ходене. Мисля да отидете подготвени за нападението и да проверите как стоят нещата. Охраната е засилена, японците са навсякъде. Ако не е възможно, ще се оттеглите, за да не пострадате.

— Харесва ми — каза Пийт, който все още разглеждаше бомбата „Луис“.

— Имаме карти, разположението ни е известно. И много разузнавателни данни на място. Ти ще командваш, операцията е твоя. И вероятно няма да се завърнете тук.

— Кога тръгваме?

— Достатъчно ли си укрепнал след треската?

— Всички имаме треска, но аз вече се оправям.

— Сигурен ли си? Не съм издал заповед, можеш да откажеш. Знаеш, че разпореждам самоубийствени мисии.

— Ще се завърнем, обещавам. Освен това скучая.

— Браво, майоре! Браво!

Тръгнаха по тъмно, а отрядът на Дюбоуз пое половин час по-късно. Вървяха десет часа и на разсъмване спряха над едно село. През деня си починаха и забелязаха няколко японски патрула в района. По тъмно продължиха. Планинските възвишения станаха хълмове, растителността оредя. Призори на третия ден превалиха един хълм и пред тях се показа Форт Стотсънбърг — на около километър и половина насред широка равнина.

Пийт огледа някогашната си база. Преди войната тук беше седалището на Двайсет и шести кавалерийски полк, но и на четири артилерийски полка: два американски и два филипински, както и на Дванайсети интендантски полк. Казармите, разположени в няколко редици, побираха осем хиляди войници. Виждаха се внушителните стълбове на входа. Между две дълги писти имаше десетки сгради, някога използвани от добрите сили, но сега пълни с врагове. Зад тях се намираше огромният плац, където Пийт беше играл поло, но в момента не можеше да си позволи носталгия. В редици покрай пистите имаше повече изтребители „Зеро“, отколкото Пийт можеше да преброи, а също двайсетина двуместни изтребители, които Съюзниците наричаха „Ник“. Базата не беше оградена нито със стена, нито с мрежа или бодлива тел. Наоколо хиляди японци бяха заети със своите дела. Войскови части провеждаха учения на плаца, а изтребителите излитаха и кацаха.

Куриерите отведоха партизаните до преден пост, където ги посрещна отряд, предвождан от капитан Милър — мъж с бебешко лице, мобилизиран от Минесота. Отрядът му се състоеше от десет души, всичките филипинци, които добре познаваха района. Милър очакваше друг отряд, който трябвало да пристигне вчера. На позицията мъжете се бяха скупчили над карти и чакаха. В полунощ, когато базата утихна, Пийт, Дюбоуз и Милър се прокраднаха по-близо и цяла нощ обикаляха района. Върнаха се на зазоряване изтощени, но с готов план.

Доставката на бомбите „Луис“ не пристигна по график и партизаните два дни очакваха вести от Манила. Чакаха и другите партизани, обещани от Грейнджър, но и те не дойдоха. Пийт се разтревожи, че другарите им са заловени и че цялата мисия е компрометирана. На третия ден храната започна да намалява и хората станаха раздразнителни. Майор Банинг ги поскастри и възстанови дисциплината.

Бомбите „Луис“ най-сетне пристигнаха на гърба на три мулета, водени от три кльощави момчета, които не биха предизвикали подозрения. Пийт за пореден път се възхити на мрежата на Грейнджър.

Базата беше извън Анхелес, град със сто хиляди жители, много барове и бордеи, където да се забавляват японските офицери. Нападението започна в един сутринта с кражбата на кола, когато двама пияни капитани се изнизаха с клатушкане от нощен клуб и се запътиха към автомобила си, за да се върнат във Форт Стотсънбърг. Трима филипински партизани, преоблечени като селяни, им прерязаха гърлата в една пресечка, свалиха униформите им и ги облякоха. Стреляха три пъти, за да дадат сигнал, и десет минути по-късно минаха с колата покрай постовите на входа на базата. Щом проникнаха вътре, паркираха колата пред жилището на командира и потънаха в мрака. Три бомби „Луис“ бяха поставени на шасито на колата и експлозията раздра спокойната нощ. Партизаните, които се криеха зад гимнастическия салон, започнаха да стрелят, и постовите изпаднаха в паника.

Нощем постовите наблюдаваха зорко самолетите. Щом чуха взрива и неистовата стрелба, те хукнаха към мястото на безредието. Майор Банинг нападна от север. Дюбоуз — от изток, а Милър — от запад. Разстреляха всеки постови, който се изпречи пред погледа им, после бързо започнаха да залагат бомби под осемдесет от омразните им изтребители. В тъмното безценните малки бомби бяха незабележими.

Докато се оттегляха, Дон Баумор, скандалджия от Фили, получи куршум в главата. Беше близо до Пийт, който светкавично повали постовия и сграбчи другаря си. Камачо му помогна да извлекат Баумор на сигурно място на стотина метра по-нататък, но той бе издъхнал. Когато стана ясно, че е мъртъв, Пийт реши да го остави там. Кодексът на джунглата не допускаше изнасяне на загиналите. Партизаните разчитаха много на бързината. Пийт взе пушката на Баумор и я подаде на Камачо. Измъкна от кобура му револвер „Колт“ четиридесет и пети калибър, който щеше да използва до края на войната и да отнесе със себе си в Мисисипи.

След броени минути партизаните се оттеглиха в мрака, докато се включваха прожектори и сирени и стотици уплашени японски войници се защураха като обезумели. Повечето се събраха край горящата кола в очакване на заповеди. Зашеметените офицери издаваха противоречиви заповеди и сочеха насам-натам. Постовите най-сетне успяха да убедят офицерите, че на прицел са самолетите. Организираха патрули да ги претърсят, но фойерверките започнаха.

Пет минути след като заложиха бомбите „Луис“, Пийт нареди на хората си да спрат. Обърнаха се да наблюдават. Експлозиите не бяха шумни, но бяха много колоритни и удивително ефикасни. Самолетите започнаха да се взривяват бързо един след друг, когато малките бомби избухваха и възпламеняваха резервоарите им. Всеки самолет се превръщаше в огнено кълбо и изгаряше на мястото си в стройната редица. Във великолепното зарево на експлозиите се виждаше как войниците отстъпват изумени.

Пийт се полюбува съвсем кратко на стореното и нареди на хората си да се оттеглят бързо. Японците щяха незабавно да изпратят отряди да ги издирват, затова не можеха да губят време да зяпат. В гората щяха да са в безопасност.

Пострадалите бяха учудващо малко, но много важни. Трима партизани бяха леко ранени, но това нямаше да попречи на придвижването им. Освен Баумор имаше убит филипинец, а двама бяха простреляни — не бяха успели да избягат и бяха заловени. Бързо ги спипаха и отведоха в ареста, където изтезанията вече бяха започнали.

На предния пост се преброиха и установиха, че оцелелите са петдесет и един. Бяха зашеметени от успеха си и адреналинът кипеше във вените им, но когато Пийт научи за двамата ранени, останали в ръцете на японците, веднага разбра, че това вещае проблеми. Щяха да ги изтезават безмилостно. А при това положение бе най-безопасно да се допусне, че човекът ще проговори. Имаше хора, способни да изтърпят огромна болка, без да се пречупят. Други издържаха донякъде, после издаваха информация. Понякога информацията беше фалшива, друг път — точна.

Въпреки това заловените умираха.

Пийт заповяда на хората си да вземат колкото се може по-малко багаж и веднага да потеглят. Сбогува се с Милър и неговите хора и поведе своя отряд и този на Дюбоуз в тъмното.

Първият филипински пленник имаше рана на гърдите и кървеше обилно. Японецът я прегледа и прецени, че е смъртоносна. Вързаха го за една маса, разрязаха му дрехите и прикрепиха жици към гениталиите му. При токовия удар той се разкрещя и започна да се моли. В съседната стая друг филипинец, също вързан за масата, чу как другарят му се моли за пощада.

Първият не издаде никаква информация. Когато изпадна в несвяст, го изнесоха отвън и го обезглавиха със сабя. Внесоха главата му вътре и един от офицерите я постави върху гърдите на втория филипинец. Офицерът му обясни очевидното — не говориш ли, скоро ще отнесеш тайната си в гроба. Пристегнаха с жици тестисите и пениса му и половин час по-късно той се разприказва. Махнаха отрязаната глава от гърдите му и я сложиха в един ъгъл. Свалиха жиците и му позволиха да седне и да пийне вода. Лекар прегледа строшената му пищялна кост и я заряза така, без да предприеме нищо. Филипинецът издаде името на генерал Бърнард Грейнджър и измислено местоположение някъде в планината. Издаде имената на всички американски офицери, които знаеше, включително на майор Пийт Банинг, който предвождал нападението. Нямаше представа кой произвежда малките бомби, но ги вземали от човек в Манила. Доколкото му беше известно, не планирали повече нападения.

Лекарят се върна. Почисти раната, превърза я и даде на пленника някакви болкоуспокояващи. Помогнаха му малко. Разпитът продължи цяла нощ. Когато не можеше да отговори на всички въпроси, заловеният просто си съчиняваше. Колкото повече говореше, толкова по-дружелюбни ставаха японците. На зазоряване му дадоха кафе и кифличка и му казаха, че се радва на специално отношение, защото им сътрудничи. Когато се нахрани, го завлякоха в ъгъла на плаца, където бяха провесили за краката голото обезглавено тяло на неговия другар. Недалече изгорелите скелети на седемдесет и четири изтребителя продължаваха да пушат.

Провесиха филипинеца за ръцете и го бичуваха пред тълпа войници, които се смееха и забавляваха. Когато изгуби съзнание, го оставиха да се пържи на слънцето и се заеха да разчистват.