Разплата

40

Към края на първата година от обучението си по право Джоуел стана още по-дистанциран, дори необщителен. Присъдата, засягаща наследството на баща му, беше добре известна в правните среди, да не говорим за позорната му екзекуция. Семейство Банинг пропадаше и той подозираше, че зад гърба му се шушука много. Завиждаше на Стела, която беше на хиляда и петстотин километра от там.

Един дълъг уикенд той отиде в „Уитфийлд“ да поседи с майка си. Преди това обаче д-р Хилсабек го помоли да поговорят и двамата тръгнаха да се разхождат из парка в прекрасния пролетен ден, сред цъфнали азалии и кучешки дрянове. Хилсабек запали лула и закрачи бавно, сякаш мъкнеше тежко бреме.

— Лайза не бележи никакъв напредък — призна той мрачно. — Тук е вече две години и не съм доволен от състоянието й.

— Благодаря ви, че го признавате — отговори Джоуел. — Не забелязвам почти никакво подобрение през последните осем месеца.

— Съдейства ни донякъде, после се затваря. Преживяла е някаква травма, Джоуел, нещо, срещу което не може или не иска да се изправи. Доколкото ни е известно, майка ти е била волева и жизнерадостна личност, без никакъв намек за психическа нестабилност или депресия. Имала е няколко помятания, но това не е рядкост. След всяко се е затваряла в себе си и е преживявала мрачен период, вероятно с временна депресия, но винаги се е възстановявала. Новината за изчезването на баща ти и за предполагаемата му смърт е била смазваща, много пъти сме я обсъждали. Било е през май четиридесет и втора. Минали са почти три години и както каза, семейството е направило единственото възможно нещо — оцеляло е. Само че нещо й се е случило в този период, Джоуел. Нещо травмиращо, което просто не успявам да изкопча от нея.

— Да не предлагате аз да опитам?

— Не. Било е толкова ужасяващо, че тя едва ли някога ще го обсъжда. А докато го носи скрито дълбоко в себе си, състоянието й много трудно ще се подобри.

— Смятате ли, че е свързано с Декстър Бел?

— Да. Иначе защо баща ти ще постъпи по този начин?

— Това е големият въпрос. Винаги съм предполагал, че е бил Бел, но загадката е как баща ми е узнал техните тайни. Сега той е мъртъв, Бел е мъртъв, а майка ми не говори. Май сме в задънена улица, докторе.

— Така изглежда. Питал ли си хората, които работят за семейството ви?

— Всъщност не. Нинева е у нас открай време и не пропуска почти нищо. Но е предана до смърт и никога не би проговорила. На практика отгледа мен и Стела, добре я познаваме. Тя умее да мълчи.

— Дори ако така ще ни помогне?

— Как да ни помогне?

— Може би знае нещо, видяла е нещо, чула е нещо. Ако ти се довери, а ти се довериш на мен, може и да получа шанс да предизвикам Лайза. Бих могъл да я шокирам и това да се окаже хубаво. Тя трябва да бъде предизвикана. Затънали сме в коловоз, Джоуел, а нещата трябва да се променят.

— Може би си струва да опитаме. Нямаме нищо за губене.

Минаха покрай възрастен господин, приведен в инвалидна количка под сянката на един бряст. Изгледа ги подозрително, но нищо не каза. И двамата кимнаха, усмихнаха се и Хилсабек го поздрави: „Здравей, Хари“. Хари не отговори, защото не беше говорил от десет години. Джоуел също често го поздравяваше. Тъжното бе, че вече знае имената на мнозина от постоянните обитатели на Сграда 41. Горещо се молеше майка му да не стане една от тях.

— Има и още нещо — каза Хилсабек. — Появи се ново лекарство, което се казва торазин и постепенно се налага на пазара. Антипсихотично средство за лечение на шизофрения, депресия и още няколко психични разстройства. Мисля, че Лайза е подходяща за него.

— Искате одобрението ми ли?

— Не, само те уведомявам. Ще започнем следващата седмица.

— Имали странични ефекти?

— Засега най-често е напълняване, което в нейния случай е добре дошло.

— Тогава да действаме.

Приближиха се до брега на малко езеро и си намериха пейка на сенчесто и прохладно място. Седнаха и загледаха как няколко патици се плъзгат по водата.

— Говори ли често за завръщане у дома? — попита Джоуел.

Хилсабек се позамисли и дръпна от лулата си.

— Не всеки ден, но определено мисли за това. Лайза е твърде млада, за да стане постоянен обитател тук, затова я лекуваме и се надяваме един ден да оздравее и да я изпишем. Не го обсъжда, но като нас допуска, че този ден ще настъпи. Защо питаш?

— Защото домът ни вероятно е застрашен. Споменах ви, че семейството на Декстър Бел ни съди за обезщетение. Току-що изгубихме първото дело. Ще обжалваме, после ще обжалваме отново и ще се борим докрай. Задава се и второ, което също може да изгубим. Възможно е да има запори, присъди, съдебни разпореждания и дори да обявим фалит. Предстоят още много правни ходове, но съществува реална възможност, когато всичко приключи, да изгубим фермата.

— И кога ще приключи всичко?

— Трудно е да се каже. Няма да е тази година, вероятно следващата. Но до две години всички съдебни дела и обжалвания би трябвало да са минали.

Хилсабек чукна лулата си в ръба на една пейка и изстърга изгорелия тютюн. Сръчно напълни чашката от една торбичка, драсна клечка кибрит, запали тютюна и дръпна продължително. Накрая каза:

— Това ще е катастрофа за нея. Тя мечтае да си бъде у дома с теб и Стела. Говори как ще работи в градината с Еймъс, как ще язди конете си, ще носи цветя на гроба на баща ти, ще готви и ще прави консерви с Нинева. — Последва още едно продължително всмукване. — Къде ще отиде?

— Нямам представа, докторе. Още не сме го обсъждали. Не гледам толкова напред. Имаме добри адвокати, но същото важи за семейството на Декстър Бел. А освен добри адвокати на тяхна страна са фактите и законът.

— Ще бъде пагубно, просто пагубно. Не мога да си представя как ще лекувам Лайза, ако тя знае, че дома й вече го няма.

— Е, засега просто задръжте информацията за себе си. А междувременно ние ще се борим в съда.

В петък сутринта, когато трябваше да бъде в Оксфорд, Джоуел се събуди рано в собственото си легло, бързо отиде в кухнята, сложи кафето, изкъпа се, облече се и вече седеше на масата с чашата си, когато Нинева пристигна точно в седем.

Поздравиха се и Джоуел каза:

— Седни да пием кафе, Нинева. Трябва да поговорим.

— Не искаш ли закуска? — попита тя и взе една престилка.

— Не, ще ям по-късно в Оксфорд. Не обичам да закусвам.

— И като малък беше такъв. Боднеш от яйцето и изчезваш. Какво си намислил?

— Сипи си кафе.

Без да бърза, тя си сложи доста сметана и още повече захар. Най-накрая седна срещу него с тревожен поглед.

— Трябва да поговорим за мама — каза той. — Лекарят не е доволен от напредъка й. В нейния свят се спотайват много тайни, Нинева, загадки, които просто нямат логично обяснение. А ако не разберем какво й се е случило, е много възможно тя никога да не се върне тук.

Нинева вече клатеше глава, сякаш да покаже, че не знае нищо.

— Баща ми го няма, Нинева. Може и майка ми да си отиде завинаги. Има вероятност лекарят да успее да й помогне, но само ако истината излезе наяве. Колко време прекарваше тя с Декстър Бел, когато мислехме, че татко е мъртъв?

Нинева вдигна чашата с пръстите на двете си ръце и отпи малка глътка. Върна я върху линийката, замисли се за секунда и каза:

— Пасторът много често идваше тук, това не е тайна. Но аз винаги бях наблизо, Еймъс и Джуп също. Понякога дори госпожа Бел го придружаваше. Сядаха в кабинета на господин Банинг и четяха Библията или се молеха. Но той никога не се заседаваше.

— Оставаха ли насаме?

— Понякога да, струва ми се, но както ти казах, аз бях наблизо. Нищо не се е случило между тях, не и в тази къща.

— Сигурна ли си, Нинева?

— Виж, Джоуел, не знам всичко, не съм била в кабинета при тях. Да не подозираш, че е имала нещо със свещеника?

— Е, той е мъртъв, нали? Посочи ми друга основателна причина баща ми да го убие. Дали са се срещали в твое отсъствие?

— Ако не съм била тук, откъде да знам?

Както винаги, логиката й беше безпогрешна.

— Значи никога нищо подозрително? Нищо?

Нинева се смръщи и разтри слепоочията си, сякаш се опитваше да измъкне мъчителен спомен от паметта си. После тихо каза:

— Само един път.

— Говори, Нинева — подкани я Джоуел, който беше на прага да постигне пробив.

— Тя каза, че трябва да отиде до Мемфис, защото майка й е в болница там и е много зле. Имала рак. Искаше и свещеникът да посети майка й в последните дни от живота й. Била се отчуждила от църквата и сега, когато краят й наближавал, помолила да поговори със свещеник, за да се оправи с Бог, нали разбираш? И тъй като Лайза много уважаваше пастор Бел, държеше той да отиде при нея в Мемфис. Майка ти мразеше да шофира, както ти е известно, затова ми съобщи, че двамата с пастора ще тръгнат рано на следващия ден, след като ти и Стела отидете на училище. Само двамата. Но това не ми направи впечатление. Преподобният Бел пристигна във въпросната сутрин сам, аз му поднесох чаша кафе, тримата седнахме ей тук и той дори се помоли на Бог да им осигури безопасно пътуване и да докосне с целебната си длан майката на Лайза. Доколкото си спомням, беше истински вълнуващо. Лайза ми поръча да не казвам на теб и сестра ти, защото не искаше да се тревожите за баба си, и аз нищо не ви казах. Потеглиха, нямаше ги цял ден и се върнаха по тъмно. Лайза обясни, че й е прилошало от пътуването, че коремът й се е разстроил и иска да си легне. Няколко дни след това не се чувстваше добре и твърдеше, че май е пипнала нещо в болницата в Мемфис.

— Това не го помня.

— Беше зает с уроците.

— Кога се случи?

— Кога ли? Ами не си водя бележки, Джоуел.

— Добре де, колко време, след като получихме новината за татко? Месец, шест месеца, година?

— Доста след това. Кога научихме за господин Банинг?

— През май четиридесет и втора.

— Да, точно така. Помня, че беше хладно, беряха памука. Беше минала поне година след новината.

— Значи през есента на четиридесет и трета, така ли?

— Май да. Не се оправям с датите и времето.

— Странно, защото майка й не е била на смъртно легло. Баба си е жива и здрава в Канзас Сити. Получих писмо от нея миналата седмица.

— Точно така. Попитах Лайза как е майка й, но на нея никога не й се говореше за това. По-късно каза, че посещението на преподобния Бел явно й е било полезно, защото Бог се протегнал от небето и я излекувал.

— Хм, прекарали са заедно деня и мама се е прибрала болна. Ти не заподозря ли нещо?

— Изобщо не се замислих.

— Съмнявам се, Нинева. Не пропускаш почти нищо.

— Гледам си моята работа.

— И тази на всички останали. Къде беше Джаки през онзи ден?

— Нямам представа.

— Но никой ли не я спомена?

— Не съм ги питала. И те не ми казаха.

— По-късно не ти ли се е сторило, че нещо не се връзва?

— Какво например?

— Например това, че в Мемфис има много свещеници, че по пътя от тук до там също има много. Защо на баба ще й трябва методистки пастор от Клантън? Тя е от Епископалната църква, със Стела сме ходили в нея, преди да се преместят. От време на време й гостувахме. Никой не ни е казвал, че е болна от рак. Цялата история адски намирисва, Нинева, а ти не си заподозряла нищо, така ли?

— Ами…

— Какво?

— Добре де, ще ти кажа. Така и не разбрах защо пътуването им до Мемфис е такава голяма тайна. Помня, че се зачудих защо, ако майка й е тежко болна, не заведе и вас, децата. Само че тя не желаеше да знаете. Озадачих се. Все едно двамата със свещеника искаха да заминат някъде за един ден и трябваше да ми сервират някаква причина. Да, добре, после заподозрях, че нещо не е както трябва, ама на кого да кажа? На Еймъс ли? То аз му казвам всичко, ама той веднага забравя. Такъв си е.

— По-късно спомена ли на татко?

— Не ме е питал.

— И не си му казала?

— Не. На никой освен на Еймъс.

Джоуел я остави на масата и дълго обикаля с колата по черните пътища на окръг Форд. Главата му се замая, докато се мъчеше да подреди фактите. Чувстваше се като частен детектив, който току-що е попаднал на сериозна улика за разгадаването на загадка, която преди все му се е изплъзвала.

Но беше убеден, че Нинева не му е казала всичко.