Разплата

47

Еймъс я намери на зазоряване и когато се приближи достатъчно, за да бъде сигурен какво вижда, хукна с викове към къщата. Не беше тичал толкова бързо от десетилетия. Флори припадна на задната веранда, когато научи, че Лайза е мъртва, а щом се свести, Нинева й помогна да седне на канапето и се помъчи да я утеши.

Никс Гридли и Рой Лестър пристигнаха да помогнат за издирването и когато Еймъс им обясни какво е намерил на гробището, отидоха там с патрулката. Празното шишенце от хапчета беше достатъчно доказателство. Нямаше какво да разследват. Започна да вали леко и Никс прецени, че мъртвата не трябва да се мокри. Двамата с Лестър я натовариха на задната седалка и се върнаха при къщата. Шерифът влезе вътре, а Лестър откара Лайза в погребалната агенция.

Към пет сутринта Флори се беше събудила и бе установила, че Лайза я няма. Изпадна в паника и се втурна към къщата на Нинева, където Еймъс тъкмо започваше да приготвя закуската. Двамата с Нинева изтърчаха да претърсват като обезумели къщата и оборите, а Флори се върна с колата в дома си, за да звъни по телефона. Първо се обади на Джоуел, после на д-р Хилсабек и им описа накратко положението.

Джоуел се размина с колата на шерифа, която тъкмо потегляше от къщата им. Когато влезе, научи и останалата част от историята. Флори беше съсипана, обвиняваше се безмилостно и едва си поемаше дъх. След като Джоуел най-сетне говори със Стела по телефона, настоя да закара леля си в болницата. Приеха я с болки в гърдите и й дадоха успокоителни. Джоуел остави Флори в болницата и отиде при шерифа, за да използва сигурния му телефон. Поговори с д-р Хилсабек, който беше съкрушен. Накрая се обади на баба си и дядо си в Канзас Сити, за да им съобщи, че дъщеря им е мъртва. Отново позвъни на Стела и двамата заедно се опитаха да планират следващите няколко дни.

Джоуел си тръгна от шерифската служба и отиде в погребалната агенция „Магаргъл“. В една студена и тъмна стая в задната част на сградата за последен път се взря в красивото лице на майка си. И избра ковчег.

Върна се в колата си и едва тогава се разплака. Седеше на паркинга и се взираше невиждащо над мятащите се чистачки. Накрая скръбта да погълна.

Службата беше в методистката църква, построена от дядото на Пийт, в която Джоуел и Стела бяха кръстени като малки. Свещеникът беше нов, току-що изпратен в града. Той знаеше историята, но не я беше преживял и беше решен да обедини отново отделните фракции и да оздрави паството си.

Отначало Джоуел и Стела планираха частно погребение, сходно на онова, което Пийт си беше подготвил в Стария чинар, но приятели ги убедиха, че майка им заслужава истинско погребение. Двамата размислиха и се срещнаха със свещеника.

Дойдоха много хора, два пъти повече от местата в църквата, затова се наложи да седят в колите си на паркинга и да чакат да зърнат ковчега. Приятелите и познатите, лишени от възможност да се сбогуват с Пийт, се постараха да пристигнат навреме за сбогуването с Лайза.

Господин и госпожа Суийни седяха между Джоуел и Стела. Затвореният ковчег бе на метър и половина от тях.

Госпожа Суийни беше безутешна и не преставаше да бърше сълзите си. Господин Суийни се държеше стоически, почти гневно, сякаш обвиняваше целия затънтен щат за кончината на дъщеря си. Джоуел и Стела бяха изтощени от плач и сега седяха замаяни и невярващи, и отчаяно чакаха просто всичко да свърши. Събитието беше твърде скръбно, за да правят опит да го разведрят. Нямаше прочувствени слова за добрите и весели времена, които са преживели с покойната. Не споменаха и Пийт — не в тази църква. Кошмарът на семейство Банинг продължаваше и хората, пред чиито очи се разиграваше той, бяха безпомощни да се намесят.

Няколко химна, кратка проповед, откъси от Светото писание и всичко приключи за по-малко от час, както беше обещал свещеникът. Когато госпожа Ема Фей Ридъл засвири последната си траурна мелодия, присъстващите се изправиха и затвореният ковчег пое по пътеката, следван от Джоуел и Стела, хванати за ръка. Господин и госпожа Суийни вървяха прегърнати зад тях и се стараеха да се владеят. Най-отзад бяха други членове на семейство Суийни, но нито един Банинг. Флори лежеше вкъщи. Представителите на малкото семейство бързо измираха. Разбира се, чернокожите не бяха допуснати в църквата.

Джоуел крачеше след ковчега, органът свиреше, жените плачеха и той усещаше многобройните вперени в него погледи. Към края погледна надясно и на задните редове зърна най-прелестното лице, което бе виждал някога. Мери Ан Малуф беше дошла от Оксфорд със своя състудентка, за да окаже последна почит. Това беше единственият му хубав момент от деня. Когато излезе във вестибюла, си обеща да се ожени за това момиче.

Един час по-късно малка група хора се събраха в Стария чинар за спускането на ковчега. Само членове на семейството, неколцина приятели, Еймъс и Нинева, Мариета и десетина други негри, които живееха във фермата. Флори настояваше да присъства, но Джоуел се наложи и тя остана в розовата къща. Той беше поел нещата в свои ръце и вземаше решения, които никак не му се искаше да взема. Казаха молитва, прочетоха откъси от Библията и Мариета изпълни покъртително „Изумителна благодат“, след което четирима мъже спуснаха ковчега на Лайза в земята, редом до ковчега на съпруга й. Един до друг, двамата вече можеха да почиват в мир.

Тя беше толкова отговорна за неговата смърт, колкото той за нейната. Бяха оставали две чудесни деца, които не заслужаваха да бъдат наказани за греховете им.

Денят на благодарността беше през седмицата след погребението. Джоуел на всяка цена трябваше да се върне в университета и да започне да учи за изпити, макар че програмата му в трети курс беше много по-облекчена. В понеделник двамата със Стела заминаха за Оксфорд. Той се срещна с декана и поговори с него открито. Налагаше се да се справи със сложни семейни дела и молеше да отсъства още няколко дни. Деканът знаеше какво се случва, прояви съчувствие и обеща да уреди нещата. Джоуел беше в първите десет процента по успех в курса си и щеше да завърши следващия май.

Докато беше в Оксфорд, Джоуел покани Мери Ан на обяд в „Замъка“, за да се запознае със сестра му. Докато пътуваха натам с колата, той призна пред Стела чувствата си към това момиче и тя се зарадва, че брат й най-после е влюбен. След нервния срив на майка им и смъртта на баща им двамата разговаряха повече и по-открито. Разчитаха един на друг и не премълчаваха почти нищо. Бяха Банинг и бяха възпитавани да таят почти всичко в себе си, но това време вече беше отминало. В семейството им имаше твърде много тайни.

Двете млади жени веднага се сприятелиха. Приказваха си и се смяха толкова много, чу Джоуел се изуми. Той не каза почти нищо по време на обяда, защото не получи тази възможност. Докато се прибираха, Стела го посъветва колкото се може по-скоро да даде пръстен на Мери Ан, да не би някой да го изпревари. Джоуел отговори, че не се безпокои. Обядът ги разведри, но когато влязоха в окръг Форд, майка им отново обсеби мислите им и разговорът замря. Джоуел зави по алеята и подкара по чакъла, но скоро спря. Изключи двигателя и двамата се загледаха в дома си.

Накрая Стела наруши мълчанието:

— Не съм допускала, че някога ще го кажа, но това място вече не ми харесва. Щастливите ни спомени са разбити на пух и прах от всичко, което се случи. Не искам кракът ми повече да стъпи в тази къща.

— Мисля, че трябва да я подпалим — каза Джоуел.

— Не ставай глупав. Ти сериозно ли?

— Почти. Не мога да преглътна мисълта Джаки Бел, децата й и онзи негодник Маклийш да живеят в нея. Той смята, че фермерството може да му е хоби. Няма да се побера в кожата си, ако се настанят в дома ни.

— Но ти никога не би живял отново тук, нали, Джоуел?

— Никога.

— Аз също. Тогава какво значение има? Когато идваме, ще ходим при Флори, а след като и тя си отиде, повече няма да се върна.

— Ами гробището?

— Каква полза има да се взираме в няколко стари надгробни плочи и да си бършем сълзите? Те са мъртви и това е болезнено, не трябваше да става така, но наистина вече ги няма, Джоуел. Опитвам се да забравя как са умрели и да помня как живяха. Хайде да съхраним спомена за добрите времена, ако изобщо е възможно.

— В момента ми изглежда невъзможно.

— Да, така е.

— Вече няма значение, Стела. И бездруго ще изгубим това място.

— Знам. Просто подпиши каквото трябва и да приключваме. Аз се връщам в големия град.

* * *

Директорката на „Сейнт Агнес“ също прояви съчувствие и освободи Стела за една седмица. Очакваше я обратно в неделя след Деня на благодарността.

Отседнаха в розовата къща. Мариета изпече пуйка, приготви традиционните гарнитури и пайове и всички се постараха да прекарат деня в празничен дух. Флори се беше съвзела и се стараеше да се наслади на времето с племенниците си.

Рано в петък сутринта Джоуел натовари багажа на Стела на понтиака и двамата се сбогуваха с леля си. Отбиха се на гробището и си поплакаха. Спряха пред дома си, Стела влезе набързо да прегърне Нинева и потеглиха.

Тя настояваше да се качи на влака за Вашингтон, но Джоуел не искаше и да чуе. Сестра му беше много уязвима — нима всички те не бяха? — и той нямаше да допусне да е сама във влака с часове. Трябваше да прекарат известно време заедно. Когато напуснаха фермата и излязоха на шосето, Стела погледна към къщата насред полето. Надяваше се никога повече да не стъпи тук.

И наистина нямаше да се върне.

Мъртвите съдии биваха заменяни от губернатора, който назначаваше временно изпълняващи длъжността до следващите избори. След смъртта на съдията от канцлерския съд Ръмболд губернатор Филдинг Райт, който беше присъствал на екзекуцията на Пийт две години и половина по-рано, беше засипан с обичайните молби за подкрепа. Един от най-големите му поддръжници в Северен Мисисипи беше не друг, а Бърч Дънлап, който сериозно лобираше за своя приятел от Тюпълоу Джак Шено. Дънлап възнамеряваше да прибере апетитен хонорар от делото „Банинг“, затова се нуждаеше от Шено на съдийското място.

В началото на декември, докато Джоуел учеше здраво за последните си изпити, губернатор Райт назначи Шено за временен заместник на Ръмболд. Джон Уилбанкс и повечето други адвокати не одобряваха избора най-вече защото Шено не живееше в техния окръг. Той отговори, че смята да се премести.

Уилбанкс подкрепяше друг кандидат, но Уилбанкс и губернатор Райт не бяха в един отбор.

От благоприличие Дънлап изчака един месец след погребението на Лайза, преди да премине към действие. Убеди Шено да организира среща в Клантън с Джон Уилбанкс и Джоуел Банинг, който си беше у дома за ваканцията и беше определен за заместник-изпълнител на завещанието на баща си. Срещнаха се в кабинета на съдията зад съдебната зала — място, което Джоуел открай време ненавиждаше.

В графика беше включено заведеното от Дънлап дело за съдебна възбрана над земята, която вече беше част от наследството на Пийт Банинг — последния залп от продължителната война за имота, и стана повече от ясно, че съдията смята да действа светкавично.

Шено имаше репутацията на кабинетен юрист, не на адвокат, явяващ се в съда, и като цяло оценките за него бяха добри. Той със сигурност беше подготвен за срещата и Джон Уилбанкс подозираше, че с Бърч Дънлап са отрепетирали всичко.

Според съдията, облечен в черна тога за случая, сценарият беше ясен. Изслушването за възбраната щеше да продължи само около час, двете страни щяха да представят документи и съдебни заповеди, и може би един-двама свидетели, но нямаше почти нищо спорно. Шено най-вероятно щеше да разпореди съдебна продажба на имота, което означаваше търг на стълбите на съда. Щеше да спечели онзи, който предложи най-високата цена, а предложената от него сума щеше веднага да отиде при Джаки Бел, спечелила обезщетение от 100 000 долара. Никой не очакваше предложената на търга цена да е чак толкова висока и разликата щеше да остане за издължаване, обезпечено от имота.

Според Дънлап обаче ищцата Джаки Бел беше склонна да приеме нотариален акт за земята, къщата и другите активи в замяна на отсъденото по иска й.

Ако Шено отсъдеше в полза на Джаки Бел, както той явно възнамеряваше да направи, наследниците на Банинг щяха да обжалват пред Върховния съд на Мисисипи — тактика за протакане, която бяха използвали и преди. Според съдията обжалването щеше да е безполезно.

Джоуел го знаеше, Джон Уилбанкс също. Бяха стигнали края на пътя. Допълнителното протакане само щеше да отложи неизбежното и да повиши адвокатския хонорар.

Всички бяха на еднакво мнение и Шено даде на адвокатите трийсет дни да уточнят подробностите. Назначи следващата им среща за 26 януари 1950 г.

В духа на празниците и с обещанието за светло бъдеще Джаки Бел и Ерол Маклийш се венчаха на интимна церемония два дни преди Коледа. Трите й деца бяха издокарани и горди. В малкия параклис зад епископалната църква присъстваха и няколко приятели.

Майка й и баща й не бяха поканени. Те не одобряваха брака й, защото не вярваха на Ерол Маклийш и неговите мотиви. Настояваха дъщеря им да се посъветва с адвокат, преди да се омъжи, но тя отказа. Маклийш беше прекалено обвързан със съдебните й дела и обезщетението и според баща й финансовата й катастрофа беше неизбежна.

Освен това Джаки беше престанала да ходи на църква и това тревожеше родителите й. Беше се опитала да им го обясни с разколебаната си вяра, но те не искаха и да чуят. Или принадлежиш на църковната общност, или не, а ако си извън нея, ще бъдеш прокълнат.

Джаки беше въодушевена от плана да напуснат Роум и да се върнат в Клантън. Имаше нужда да се откъсне от родителите си, а още по-важното бе, че нямаше търпение да стане господарка на къщата на семейство Банинг. Беше ходила там много пъти и дори не си беше мечтала този дом един ден да стане неин. След като беше живяла в тесни квартири под наем и свещенически домове — твърде малки и временни, тя, Джаки Бел, щеше да притежава една от най-красивите къщи в окръг Форд.