Разплата

12

След обилна коледна закуска с бекон, омлети и маслени бисквити тримата се сбогуваха с Мариета в розовата къща, а също с птиците, котките и кучетата и се натовариха на колата с багажа си за предстоящото пътуване. Отново шофираше Джоуел и явно щеше така да си остане, защото нито една от дамите на задната седалка не предложи да го смени. И двете бъбреха неспирно и се кискаха. По мемфиската радиостанция пускаха само коледни песни, но за да ги чува, Джоуел трябваше да надуе радиото. Стела и леля му се оплакаха от силната музика. Той пък се оплака от непрекъснатата им врява. Всички се засмяха и пътешествието започна страхотно. С облекчение оставиха окръг Форд зад гърба си.

Три часа по-късно пристигнаха пред внушителния портал на щатската болница на Мисисипи. Настроението в колата се промени драстично. Лайза беше изпратена тук седем месеца по-рано и оттогава нямаха почти никакви новини за нейното лечение. Бяха писали писма, но не бяха получили отговор. Знаеха, че Пийт е говорил с лекарите й, но той, разбира се, не им беше разкрил за какво. Флори, Джоуел и Стела допускаха, че Лайза знае за убийството на Декстър, но щяха да узнаят със сигурност едва когато се срещнеха с нейните лекари. Напълно възможно беше да я предпазват и да не са й съобщили зловещата новина. Пийт не ги беше осведомил и по този въпрос.

Униформен служител от охраната поиска да попълнят някакви документи, даде им наставления и най-сетне портата се отвори. Тук се намираше единствената щатска психиатрична клиника, която се състоеше от многобройни сгради, разположени на хиляди акри земя. Приличаше повече на величествено старо имение, заобиколено от всички страни с полета и гори. Тук живееха повече от три хиляди пациенти и петстотин служители. Сегрегацията беше в сила, имаше отделни сгради за черни и за бели. Джоуел мина с колата покрай поща, пекарна, езеро, голф игрище и крилото за алкохолици. С много помощ от задната седалка най-накрая намери сградата, където се намираше майка му, и паркира наблизо.

Поседяха в колата с работещ двигател, загледани към внушителната постройка.

— Имаме ли представа каква е диагнозата й? — попита Стела. — Депресия, шизофрения или нервен срив? Склонна ли е към самоубийство? Или татко просто е искал да я махне от къщата?

Флори поклати глава и каза:

— Наистина не знам. Състоянието й се влоши много бързо и Пийт ми каза да не ходя у тях. Водили сме ги тези разговори.

Проблемите започнаха още от вратата, когато намусена служителка попита дали имат предварителна уговорка. Да, обясни Флори, обадила се два дни по-рано и говорила с госпожа Фортънбери, административен директор на Сграда 41, където се намираха в момента. Служителката обясни, че госпожа Фортънбери има почивен ден, защото в края на краищата е Коледа. Флори отговори, че прекрасно знае и че двамата младежи с нея са децата на Лайза Банинг, които искат да видят майка си на този ден.

Служителката изчезна за дълго. Когато се върна, доведе със себе си мъж, който се представи като д-р Хилсабек. По негова неохотна покана те го последваха по коридора до малкия му кабинет, където имаше само два стола за посетители. Джоуел застана до вратата. Въпреки бялата си престилка Хилсабек не приличаше на лекар — не че някой от тях имаше голям опит с психиатрите. Беше със зализана коса, писклив глас и неспокойно шарещи очи и изобщо не вдъхваше доверие. Седна, сложи някаква папка в средата на бюрото си и каза:

— Опасявам се, че има проблем.

Говореше с противен северняшки акцент, неприкрито снизходително. Пък и името Хилсабек със сигурност не беше южняшко.

— Какъв проблем? — попита Флори.

Вече беше решила, че не харесва Сграда 41 и хората, които я управляват. Хилсабек повдигна вежди, но не и очите си, като че ли предпочиташе да избягва директен контакт.

— Не мога да обсъждам тази пациентка с вас. Нейният настойник, господин Пийт Банинг, е инструктирал мен и другите лекари да се консултираме единствено с него.

— Тя ми е майка! — ядосано каза Джоуел. — И искам да знам как е.

Хилсабек не реагира на гнева му, а само вдигна лист хартия, като че ли беше Светото писание.

— Това е съдебната заповед от окръг Форд, подписана от тамошния съдия. — Взираше се в листа, докато говореше, и отново избягваше да ги поглежда в очите. — Заповедта за въдворяване, която определя Пийт Банинг за настойник на Лайза Банинг и съвсем ясно посочва, че по всички въпроси относно нейното лечение сме длъжни да обсъждаме решенията си единствено с него. Посещенията на роднини и приятели трябва да бъдат одобрени от господин Банинг. Всъщност той се обади вчера следобед. Говорихме няколко минути и ми напомни, че не е одобрил никакви посещения при своята повереница. Съжалявам, но нищо не мога да направя.

Тримата се спогледаха невярващо. Предишния ден бяха прекарали с Пийт един час. Децата го питаха за майка си, но не получиха отговор и не споменаха, че ще я посещават.

Джоуел гневно изгледа Флори и попита:

— Ти ли му каза, че ще идваме?

— Не съм. А вие не му ли съобщихте?

— Не. Обсъдихме го и решихме да си мълчим.

Хилсабек затвори папката и каза:

— Много съжалявам. Нещата са извън моя контрол.

Стела закри лицето си с ръце и се разплака. Флори я потупа по коляното и се озъби на Хилсабек:

— Не са виждали майка си седем месеца. Ужасно се безпокоят за нея.

— Много съжалявам.

— Може ли поне да ни кажете как е? — попита Джоуел. — Ще проявите ли малко човещина?

Хилсабек се изправи с папката си и отговори:

— Няма да търпя оскърбления. Госпожа Банинг се подобрява. Това е всичко, което мога да ви кажа за момента. А сега моля да ме извините. — Стана от бюрото, прескочи краката на Джоуел и се измъкна през вратата.

Стела изтри бузи с опакото на дланта си и въздъхна дълбоко. Флори я наблюдаваше и стисна ръката й. Джоуел изсъска едва чуто:

— Това копеле!

— Кое? — попита Флори.

— Брат ти. Знаел е, че ще дойдем.

— Защо го е направил? — зачуди се Стела.

Никой не отговори и въпросът увисна във въздуха. Защо?

Криеше ли нещо Пийт? Може би Лайза не беше психичноболна и беше изпратена тук, защото той й се беше ядосал. Не беше нечувано. Флори имаше приятелка от детинство, която бяха пъхнали в лудницата само защото преживяваше тежка менопауза.

Или пък Лайза наистина беше болна? Беше получила силен нервен срив след новината за изчезването на Пийт и обявяването му за мъртъв и вероятно така и не се беше възстановила напълно. Но защо той ще я крие от собствените й деца?

Или всъщност лудият беше Пийт? Може би войната му се беше отразила тежко и накрая беше превъртял и убил Декстър Бел. В такъв случай щеше да е безполезно да се опитват да проумеят постъпките му.

Сепна ги тихо почукване на вратата. Излязоха от кабинета и видяха двама невъоръжени охранители с униформи. Единият се усмихна и им махна да тръгнат по коридора. Последваха ги извън сградата и после ги наблюдаваха как потеглят.

Докато минаваха покрай езерото, Джоуел забеляза неголям парк с пейки и беседка. Зави и подкара натам. Без да продума, спря колата, излезе и затвори вратата, запали цигара и тръгна към масата за пикник под един дъб с опадали листа. Вторачи се в спокойните води и редицата сгради отвъд езерото. Стела дойде при него и помоли за цигара. Двамата се облегнаха на масата, пушеха и мълчаха. Скоро пристигна и Флори и независимо от студа тримата започнаха да обмислят следващия си ход.

— Трябва да се върнем в Клантън, да отидем в затвора и да настояваме да ни позволи да видим мама — каза Джоуел.

— И според теб ще се получи, така ли? — попита Флори.

— Може би да, може би не. Не знам.

— Не ставай смешен — каза Стела. — Той винаги е една крачка пред нас. Досетил се е, че ще дойдем тук. И ето ни — седим край някакво езеро, вместо да сме при мама. В момента изобщо не ми се връща в Клантън.

— На мен също — каза Флори. — Имаме резервация за хотел във Френския квартал и точно там ще ви закарам. Колата е моя.

— Но ти нямаш книжка! — предупреди я Джоуел.

— Досега това не ме е спирало. Всъщност веднъж вече съм ходила до Ню Орлиънс. До там и обратно без засечка.

— Хайде, заслужаваме да се позабавляваме — каза Стела.

Пет часа по-късно Джоуел зави от Канал Стрийт по „Роял“. Френският квартал беше празнично оживен и тесните му тротоари бяха пълни с местни жители и туристи, забързани към ресторанти и клубове. Сградите и уличните фенери бяха украсени с разноцветни лампички. Джоуел спря пред величествения хотел „Монтелеоне“, най-внушителния във Френския квартал. Пиколото взе багажа им, докато друг служител изчезна с колата на Флори. Влязоха в елегантното фоайе и се озоваха в друг свят.

Три години по-рано, в разгара на войната, когато близките на Пийт бяха сигурни, че той е мъртъв, но продължаваха да се молят за чудо, Флори беше убедила Лайза да й позволи да заведе децата на новогодишно пътешествие. Всъщност Флори покани и нея, но тя отказа — не била в празнично настроение. Флори беше очаквала отказа й и го посрещна с облекчение. И така, качиха се на влака, пътуваха шест часа от Клантън до Ню Орлиънс и прекараха три незабравими дни, скитайки из Френския квартал — място, което Флори обичаше и познаваше добре. Бяха отседнали в „Монтелеоне“. Една вечер, докато Флори пиеше джин, Джоуел ближеше бърбън, а Стела ядеше шоколад в прочутия бар на хотела, Флори им разказа за голямата си мечта да живее тук, далече от окръг Форд, в този артистичен свят на писатели, поети и драматурзи. Тя копнееше мечтата й да се сбъдне, но на следващата сутрин се извини, че е прекалила с пиенето и е наговорила глупости.

Сега, когато пристигна в коледната вечер заедно с племенниците си, тя повика самия управител. Той ги поздрави сърдечно и изпиха заедно по чаша шампанско. Потвърдиха резервацията си за вечеря в девет и побързаха да се качат по стаите си да се освежат.

Флори им обясни основните правила за престоя им, които се свеждаха просто до обещание да не говорят за родителите си през следващите четири дни. Джоуел и Стела охотно се съгласиха. Леля им беше проверила при консиержа какво се случва из града и се оказа, че има много за разглеждане: нов джаз клуб на Дофин Стрийт, бродуейска продукция в „Мунданс“ и няколко обещаващи нови ресторанта. Обикаляха из Френския квартал, любуваха се на антиките по „Роял“, гледаха изпълненията на уличните артисти на Джаксън Скуеър, сядаха на кафе от цикория и понички в някое от уютните заведения по тротоара, разхождаха се по крайморската дига покрай корабите и пазаруваха в „Мезон Бланш“. Както винаги, в града имаше много нови неща.

Разбира се, в един от следващите дни ги очакваше дълга вечеря в къщата на Шартър Стрийт, където живееше госпожа Туайла. Тя беше скъпа приятелка на Флори от годините, прекарани в Мемфис, поетеса, която също като нея пишеше много и публикуваше малко. Туайла обаче се беше омъжила изгодно. След като съпругът й почина млад, тя остана богата вдовица, която предпочиташе женската компания пред мъжката. Бе напуснала Мемфис почти по същото време, когато Флори си построи розовата къща и се прибра у дома.

Първата вечер се настаниха на маса по техен избор в елегантния ресторант на хотела, заобиколени от издокарани и празнично настроени хора. Сервитьори с бели сака разнасяха плата със сурови стриди и наливаха леденостуден сансер. Виното ги отпусна и те започнаха да се шегуват с другите клиенти на ресторанта и много се смяха. Флори им съобщи, че е удължила резервацията им за цяла седмица. Ако искаха, можеха да посрещнат Нова година на шумни танци в пищната бална зала на хотела.

Окръг Форд беше много далече.

Обработка: skygge, The Predator, 2019