Разплата

30

Амато и синовете му пристигнаха на зазоряване, когато пристанището започна да се оживява. Теофило беше най-висок от тримата — може би метър и седемдесет. Дрехите му не ставаха нито на Пийт, който беше метър и осемдесет и пет, нито на Клей, който беше с два-три сантиметра по-нисък. Проблем беше дължината, не ширината. Американците бяха толкова изпосталели, че можеха да увият панталоните му два пъти около кръста си.

Снощи след вечеря Амато беше ходил у свой приятел, който според него беше „най-високият човек в Сан Нарсисо“. Дълго го увещава да му продаде два чифта работни панталони и две ризи, както и два чифта чорапи. Отначало човекът отказваше да се раздели с тях, защото съставляваха едва ли не целия му гардероб, и се съгласи едва след като Амато му разказа какво се случва. Когато дългучът разбра за кого са нужни дрехите, отказа да вземе пари. Изпрати с тях и най-добрите си пожелания. Съпругата на Амато изпра и изглади дрехите, а сега той гордо ги извади от раницата си и ги сложи върху нара в кабината със сълзи в очите. Пийт и Клей също се просълзиха.

После Амато обясни, че не е успял да им намери обувки. Стъпалата на американците бяха дълги и тесни, а на филипинците — къси и широки. В града имаше само един магазин за обувки и собственикът му едва ли беше заредил стока за чужденци. Амато ги отрупа с извинения.

Накрая Пийт го помоли да престане и каза, че трябва да обсъдят нещо по-важно. Двамата с Клей изгаряха от желание да напишат писма до съпругите си. Бяха изгубили връзка с тях от Коледа и знаеха, че семействата им са се поболели от тревога. Струваше им се, че молбата е съвсем проста, но тя никак не допадна на Амато. Той им обясни, че пощата е ненадеждна и че японците я наблюдават зорко. Във Филипините имаше хиляди американски войници, останали на свобода — мъже досущ като тях двамата, и всеки искаше да изпрати писмо у дома. Много малко поща получаваше разрешение да напусне островите. Врагът беше стегнал в примката си всичко. Пощенският чиновник в Сан Нарсисо беше собственик на бакалията и го подозираха, че е симпатизант на врага. Ако Амато му предадеше две писма от американци, щеше да си навлече сериозни проблеми.

Пощата беше твърде рискована. Пийт го притисна и го попита дали е възможно да пусне писмата от друг град. Амато най-сетне отстъпи и изпрати Томас в селото. Той се върна с два листа тънка хартия и два малки квадратни плика. Амато намери и малко моливче. Пийт седна на сгъваемата масичка в кабината и написа:

Скъпа Лайза,

Капитулирахме на 10 април и последните два месеца бях военнопленник. Избягах и сега се сражавам като партизанин на Лусон. Преживях много неща, ще оцелея и сега, и ще се върна у дома, когато спечелим войната. Мисля за теб и децата всяка минута от всеки ден. Предай моята обич на Флори. Аз съм с Клей Уомплър. Съпругата му се казва Хелън. Моля те, свържи се с нея на адрес Гленуд Роуд 1427, Ламар, Колорадо, макар че и тя ще получи писмо.

С много любов, Пийт

Адресира плика, не написа обратен адрес, запечата писмото и подаде молива на Клей.

Корабчето излезе от пристанището, а старият дизелов двигател се давеше, сякаш това щеше да бъде последният муден. Скоро бяха в открито море. Отправиха се по посока на Виетнам, намиращ се на осемстотин и петдесет морски мили от тях. Отдясно беше Китай — по-близо, на шестстотин.

Теофило свари силно кафе и докато другите му се наслаждаваха, той приготви закуска от ориз, пандесал и печена скумрия. Пийт и Клей се хранеха внимателно. Съпругата на Амато беше изпекла джинджифилови бисквити и за пръв път от месеци двамата вкусиха истинска захар. Не бяха поискали от Амато цигари, но той извади пакет „Лъки Страйк“, с който беше успял да се сдобие на черно. Тютюнът никога не им се беше услаждал толкова.

Два часа по-късно попаднаха на пасаж риба тон. Амато и Томас вадеха рибите, а Теофило ги удряше с чук, докато престанат да мърдат, после ги кормеха и чистеха. През мъгла от цигарен дим Пийт и Клей ги гледаха и се дивяха на експедитивността им.

По обед Томас насочи корабчето обратно към Лусон. Не бяха изпускали от очи назъбената планинска верига, а когато наближиха, Амато ги запозна с плана. Накрая спряха на около двеста метра от сушата, край безлюден и скалист бряг. Теофило наду гумената лодка, спасила живота им, и им помогна да се качат в нея. Амато им подаде раница, пълна с храна и вода, и им пожела всичко най-хубаво. Пийт и Клей отдадоха чест, отново поднесоха горещите си благодарности и потеглиха. Теофило обърна корабчето и го насочи обратно към открито море.

Когато американците се изгубиха от поглед, Амато извади двата плика, накъса ги на парченца и ги хвърли в океана. Японската флота беше претърсвала корабчето му вече два пъти и той просто не можеше да поеме този риск.

Пийт и Клей бяха служили в кавалерията и пехотата, не умееха да управляват лодки. Тази ги затрудни, удариха се в някакви скали. Пийт успя да запази раницата суха, докато с Клей се катереха по тях и едва не се удавиха. Щом стъпиха на сушата, поизчакаха. В храстите се криеше филипинец на име Авеседо в очакване на пристигането им. Прокрадна се зад тях, подсвирна и им махна да се приближат.

Авеседо се оказа просто хлапе със сламена шапка, но суровото му лице и стройното тяло недвусмислено издаваха, че е опитен партизанин. И най-важното, беше въоръжен с пушка, преметната през рамо, и пистолети на двата хълбока. Обясни им на хубав английски, че ще се изкачват по опасни планински пътеки и че ако всичко мине добре, ще стигнат до първия лагер по тъмно. Японците били навсякъде, затова било много важно да се придвижват бързо и безшумно и да не говорят.

Храсталаците почти веднага се превърнаха в гъста джунгла с пътеки, видими само за Авеседо. Всички водеха нагоре. След едночасово катерене спряха за почивка. Пийт и Клей бяха изтощени. Разреденият въздух ги затрудняваше допълнително. Пийт попита дали може да пушат, а Авеседо се намръщи и рязко поклати глава. Имаше представа какво са преживели, очевидно беше, че нямат сила. Обеща да забави крачка. Но излъга. Когато отново поеха, той се забърза още повече. Изведнъж вдигна ръка, замръзна на място и се сниши. Тримата надникнаха иззад един хребет и в далечината видяха път, по който се движеха камиони с японски войници. Наблюдаваха конвоя със затаен дъх, безмълвно. Поеха си въздух едва когато отново закрачиха и започнаха да се спускат към тясна долина. Спряха до един поток, докато Авеседо оглеждаше околността за вражеско присъствие. Не забеляза нищо, тримата бързо прецапаха на отсрещния бряг и отново хлътнаха в гората. Теренът се промени и отново започнаха изкачване. Пийт помоли за почивка, когато мускулите на прасците му пламнаха от болка и той вече не можеше да си поеме дъх. Приседнаха в един гъсталак и хапнаха оризови питки и кокосови бисквити.

Авеседо тихо им обясни, че брат му служел при филипинските скаути и загинал на Батаан, затова той се заклел да убие колкото може повече японци, преди да умре. Засега бил сигурен, че е ликвидирал единайсет, но сигурно били повече. Японците изтезавали и обезглавявали всеки заловен партизанин, затова по неписано правило бойците никога не се оставяли живи в ръцете им. Предпочитали да си пръснат мозъка, отколкото да дадат възможност на тези чудовища да ги довършат. Клей попита кога ще получат оръжие и разбраха, че в лагера има в изобилие. Храна и вода също. Партизаните не се хранели много, но никой не гладувал.

Отново закрачиха. Когато слънцето започна да се спуска зад планината, стигнаха до тясна пътека, която извиваше покрай стръмен склон. Беше опасен преход по ронливи камъни. Една погрешна стъпка, и щяха да полетят в бездънно дере. За петдесетина метра щяха да бъдат изложени на показ. По средата на просеката, докато тримата пристъпваха приведени и се стараеха да не се препънат, от отсрещната страна на дерето проехтяха изстрели. Снайперисти в засада. Улучиха Авеседо в главата и той политна назад. Куршум уцели десния ръкав на Пийт и пропусна гърдите му на косъм. Двамата с Клей скочиха в дерето сред дъжд от куршуми. Затъркаляха се бясно надолу, удряха се в ниски дръвчета, прехвърчаха през храсти.

Клей успя да се вкопчи в някаква лиана и да спре полета си, но Пийт продължи да се търкаля надолу. Блъсна се в един див орех и едва не изгуби съзнание.

Клей смътно виждаше гърба на Пийт и някак се плъзна до него по задник. Когато се събраха, двамата се прегледаха и не намериха счупени кости, все още. Лицата и ръцете им бяха издраскани и кървяха, но драскотините не бяха дълбоки. Пийт беше ударил главата си и беше замаян, но много скоро отново бяха готови да продължат. Чуха японски гласове. Враговете ги търсеха. Продължиха да се спускат съвсем тихо, но няколко камъка се търкулнаха шумно. На дъното на дерето, край потока, намериха трънлив храсталак и се шмугнаха в него. Чуха плискане на вода. Трима редници с насочени пушки газеха през потока към тях. Минаха на няма и три метра от Пийт и Клей, които лежаха неподвижно със затаен дъх. Час-два по-късно дерето притъмня.

Двамата шепнешком обсъдиха налудничавата идея да се покатерят отново горе и да потърсят раницата и Авеседо. Сигурни бяха, че е мъртъв, но им трябваха оръжията му. Знаеха, че японците няма да се откажат да ги издирват и да се върнат в лагера си. Главите на двама американци бяха твърде примамлив трофей. Затова Пийт и Клей не помръднаха. Сами, изоставени, невъоръжени и погнати от врага, те прекараха безсънна нощ, целите в драскотини и нападнати от насекоми, буболечки, гущери. Молеха се да не ги доближи питон или кобра. По някое време Пийт попита на кого му е дошла блестящата идея да станат партизани. Клей се засмя тихо и се закле, че никога не му е хрумвала подобна щуротия.

На зазоряване вече трябваше да тръгнат. Отново бяха зверски гладни. Пийнаха вода от потока и решиха да го следват, но нямаха представа докъде. Денем се движеха в сенките и нито за секунда не се излагаха на показ. На два пъти чуха гласове и скоро си дадоха сметка, че е по-добре да се придвижват нощем и да почиват през деня. Но накъде да се придвижват?

Потокът се вливаше в тясна река и от храсталака покрай нея двамата наблюдаваха как покрай тях мина японска патрулна лодка. Шестима с пушки и двама с бинокли оглеждаха бреговете. Късно следобед попаднаха на пътека и решиха да поемат по нея, когато мръкне. Сегашното им местоположение беше прекалено опасно.

Невъзможно беше да следват пътеката в мрака. Скоро я изгубиха, започнаха да обикалят в кръг, отново я намериха, после се отказаха, когато я изгубиха за пореден път. Легнаха под някакви скали и се опитаха да заспят.

Когато се събудиха рано сутринта, в гората се беше спуснала гъста мъгла. Тя им осигури прикритие и не след дълго те си намериха друга едва забележима пътека. След като се катериха два часа, слънцето пресуши мъглата и пътеката се разшири. Бяха изтощени и гладни, когато стигнаха до канара над стръмна и камениста клисура. На трийсетина метра под тях имаше рекичка с корито от заоблени камъни. Двамата си починаха на сянка, огледаха рекичката долу и обмислиха дали просто да не скочат. Смъртта беше за предпочитане пред мъчението, на което бяха подложени. Дори биха я посрещнали охотно. Ако скочеха, поне щяха да умрат по своя воля.

Наблизо избухна стрелба и двамата зарязаха мисълта за самоубийство. Стрелбата означаваше, че противниците са се натъкнали един на друг. Наблизо имаше партизани. Престрелката трая около минута, но ги вдъхнови да продължат по пътя си. Пътеката се спускаше и двамата се затътриха по нея с наведени глави, озъртайки се непрекъснато за пролука в храстите, която може да ги издаде. Намериха поток с чиста вода и се освежиха. Починаха си един час и продължиха.

Когато слънцето беше точно над главите им, стигнаха до една поляна. В средата завариха неголям огън, който още пушеше. Японски войник се беше облегнал на голям камък и явно дремеше. Дълго го наблюдаваха от храстите и забелязаха кръв по краката му. Явно беше ранен и хората му го бяха изоставили. От време на време дясната му ръка потръпваше — доказателство, че е жив. Пийт безшумно се придвижи през храстите, покатери се на камъка и когато се озова точно над целта си, вдигна един петкилограмов каменен къс и го стовари върху темето на японеца. Клей го връхлетя след броени секунди. Пийт отново удари войника с камъка, а Клей грабна пушката му и го намушка с щика. Завлякоха го в храстите и отвориха раницата му. Консерви сьомга и скумрия и пакет говежда пастърма. Бързо се нахраниха с окървавени ръце и ризи. Скриха тялото му в един гъсталак и изчезнаха от поляната.

За пръв път от месеци бяха въоръжени. Клей носеше пушка „Арисака“ с щик и манерка. Пийт носеше кобур с полуавтоматичен пистолет „Намбу“. В колана си беше пъхнал два пълнителя и нож с петнайсетсантиметрово острие. Тичаха цял час, преди да спрат да си починат и да погълнат още една консерва скумрия. Ако ги заловяха, щяха да ги изтезават и да ги обезглавят незабавно. Само че нямаше да ги заловят. Стиснаха си ръцете и си обещаха да не допуснат да ги хванат живи. При обсада щяха да се застрелят с пистолета. Първо Пийт, после Клей.

Продължиха да вървят и отново се заизкачваха. Пак чуха стрелба, на моменти доста сериозна. Беше по-продължителна престрелка от преди. Не можеха да решат дали да се приближат, или да се отдалечат. Затова се скриха и зачакаха край пътеката. Стрелбата секна. Мина един час и слънцето започна да се спуска.

На един завой на пътеката се озоваха лице в лице с млад филипинец, който тичаше към тях. Беше дребен, кльощав, потен от тичането и невъоръжен. Закова се на място, неуверен какви са чужденците.

— Американци — каза Пийт.

Момчето се приближи и погледна оръжията им.

— Японски — кимна той към щика.

Клей се усмихна и показа кръвта по дланите си.

— Не, ето това е японско.

Момчето също се усмихна и попита:

— Американски войници?

Двамата кимнаха.

— Трябва да намерим партизаните — каза Пийт. — Можеш ли да ни заведеш при тях?

Усмивката му стана още по-широка и той отговори гордо с провлачен американски акцент:

— Мамка му, откъде сте?

Пийт и Клей избухнаха в смях. Клей се преви одве и изпусна новата си пушка. Пийт се кикотеше и клатеше невярващо глава. Представяше си как това филипинско хлапе седи край огън на открито с неколцина американци, които се забавляват да го учат на колоритни фрази на английски. Със сигурност в групата бе имало момчета от Тексас или Алабама.

Когато смехът заглъхна, хлапето каза:

— Следвайте ме. Около час.

— Да вървим — рече Пийт. — Ама не много бързо.

Хлапето беше куриер, един от стотиците, които партизаните използваха за свръзка, защото почти нямаха радиостанции. Куриерите често разнасяха писмени съобщения и заповеди. Познаваха пътеките като петте си пръста и рядко ги залавяха, но ако се случеше, ги изтезаваха, за да извлекат информация, и ги убиваха.

Предприеха ново дълго изкачване, а въздухът ставаше все по-разреден. Поразхладиха се, но им беше трудно да поддържат темпото. Когато наближиха първия бивак, хлапето изсвири три пъти, почака, чу нещо, което Пийт и Клей не чуха, и продължи напред. Вече се намираха на партизанска територия и бяха в безопасност, доколкото можеше да е в безопасност който и да било американски войник на Филипините. Двама тежковъоръжени филипинци се появиха изневиделица и им махнаха да се приближат.

Минаха през малко селце, където хората почти не ги забелязваха. Пътеката ги отведе до първия лагер, където още филипинци готвеха край малък огън. Бяха двайсетина души и живееха под навеси. Щом видяха двамата американци, се изправиха и отдадоха чест.

Половин час по-късно все още се катереха и стигнаха до лагер, скрит в гората. Посрещна ги американец с избеляла работна униформа и нови войнишки ботуши. Капитан Даръл Барни, преди от Единайсета пехотна бригада, вече служеше в неофициалната съпротива на Лусон. След като се запознаха, Барни се провикна към редицата бараки, откъдето излязоха още американци. Последваха много усмивки, ръкуване, тупане по гърба и поздравления и след малко Пийт и Клей бяха настанени на маса от разцепени бамбукови стебла, на която им поднесоха ориз, картофи и печени свински пържоли — деликатес, пазен за специални случаи.

Докато се хранеха, всички край масата ги отрупваха с въпроси. Най-бъбрив беше Алан Дюбоуз от Слайдел в Луизиана, който гордо призна, че учи филипинците на всякакви жаргонни изрази. Освен Пийт и Клей имаше шестима американци, но никой от тях не се беше сражавал на Батаан. След капитулацията бяха избягали в планината от други части на острова. Бяха много по-здрави, макар че навсякъде имаше малария.

Американците бяха чули за Похода на смъртта и настояваха Пийт и Клей да им разкажат всичко. Двамата говориха с часове, смяха се и се радваха, че са в безопасност. Бяха войници, преживели много, и им беше трудно да повярват, че са сред американски бойци, които продължават да воюват.

Пийт се наслаждаваше на мига, но спомените от “О’Донъл“ не спираха да го връхлитат. Замисли се за пленниците, които все още гладуваха, докато той се хранеше обилно. Замисли се за Костницата и за стотиците трупове, които беше погребал. Замисли се за пъкления кораб и за виковете на хората, докато потъваха. Спомените и кошмарите никога нямаше да секнат.

Късно вечерта ги заведоха на душовете и им връчиха по един калъп сапун. Водата беше хладна, превъзходно усещане. Отначало им се искаше да се обръснат, но всички други американци бяха с бради, затова се отказаха. Дадоха им бельо, чорапи и разнородни военни дрехи — партизаните нямаха строга униформа. Лекарят, също американец, ги прегледа и забеляза очевидните проблеми. Разполагаше с предостатъчно лекарства и ги увери, че след няколко седмици ще бъдат готови да се сражават. Заведоха ги в бамбукова барака, новата им казармена спалня, и ги настаниха на истински нарове с одеяла. На сутринта щяха да се запознаят с командира си и да получат повече оръжие, отколкото са в състояние да носят.

Сами в тъмното, двамата разговаряха шепнешком за дома си, който им се струваше по-близо от всякога.