Разплата

45

В тясната стая на Лайза не се дишаше в августовската жега. Нямаше прозорец, за да влезе полъх, и нищо не можеше да прогони задушливата влага освен един немощен вентилатор, който Джоуел й беше купил предишното лято. Само след няколко минути и двамата бяха плувнали в пот и решиха да потърсят сянка навън. Напоследък майка му ходеше и изглеждаше по-добре, поне физически. Беше понапълняла, но още се хранеше малко. Понякога имаше апетит благодарение на торазина. Лекарството със сигурност я успокояваше и тя преставаше да мърда неспокойно и да си скубе косата. Подстрига се късо и се къпеше по-често, освен това заряза избелелите и постоянно осеяни с петна болнични халати и носеше семплите памучни рокли, които й изпращаше Стела. Стигнаха повратен момент, когато месец по-рано Стела донесе три червила и Лайза много се зарадва. Вече всеки посетител беше посрещан с яркочервена усмивка.

Д-р Хилсабек продължаваше да твърди, че е доволен от напредъка й, но Джоуел беше изгубил надежда, че майка му ще се възстанови достатъчно, за да я изпишат. След тригодишен престой болницата беше станала неин дом. Да, състоянието й се беше подобрило, но имаше да извърви още дълъг път.

Излязоха от сградата, отидоха на езерото и седнаха на масичка за пикник в сянката на един дъб. Беше ужасна жега. За разлика от повечето си посещения Джоуел очакваше това с нетърпение, защото можеше да си говорят за много неща. Разказа на майка си с живи подробности за пътешествието им до Ню Йорк, Лондон, Шотландия и Париж.

Лайза слушаше с усмивка, която му късаше сърцето. Тя никога нямаше да се върне у дома, а и домът им беше нещо, за което той не можеше да говори с нея.

Джоуел си намери стая в евтин и занемарен мотел близо до брега в Билокси и отиде да потърси Мери Ан Малуф, която вече не беше сгодена за онзи човек във Вашингтон. През последната година тя често се срещаше с Джоуел най-вече защото той просто не се отказваше. В университета тайно ходеха на късни вечери. Два пъти бяха пътували до Мемфис, където нямаше кой да ги види. Той я беше убедил да зареже годеника си във Вашингтон и да се хване с истински мъж.

През лятото тя работеше няколко часа седмично в магазин за дрехи на главната улица и появата на Джоуел там я изненада приятно. Той постоя достатъчно, за да си навлече строгия поглед на шефа й, после си тръгна. Срещнаха се, когато работното й време приключи, и обсъдиха как Джоуел да се запознае със семейството й. Той настояваше. Тя се колебаеше. Родителите й одобряваха годеника й и не разбираха защо се навърта този нов ухажор.

Джоуел се почувства малко отблъснат. Поскита по крайбрежието няколко дни, като се мъчеше да отложи прибирането си у дома и всякакво подобие на смислена работа. Отби се в няколко правни кантори, интервюираха го набързо, но не получи предложение за работа. Колкото по-дълго оставаше, толкова повече му допадаше Билокси с етническата си пъстрота, заведенията, където се предлагаха всякакви пресни морски дарове, и лежерната атмосфера, обичайна за крайбрежието. И колкото по-дълго преследваше Мери Ан Малуф, толкова повече се затвърждаваше решимостта му да я спечели.

* * *

Бърч Дънлап прекара август в Монтана, далече от жегата. Почивката очевидно му се отрази добре. Върна се в кантората си след Деня на труда, бликащ от енергия и решен да спечели още пари. Непосредствената му цел беше делото „Банинг“.

В канцлерския съд, сега и винаги безусловно владение на Абът Ръмболд, той заведе дело за налагането на съдебна възбрана върху земите на Банинг. Нямаше друг избор, освен да го заведе в окръг Форд. Законът беше ясен. Всъщност толкова ясен, че Бърч очакваше с любопитство да види как старият съдия ще манипулира делото в полза на Банинг.

Седмица по-късно той посрещна в заседателната си зала своя колега Джон Уилбанкс, който идваше в Тюпълоу, за да започнат преговори за споразумение. Или, както се изрази Дънлап пред своя неизменно присъстващ приятел Ерол Маклийш — да моли за милост.

А милост нямаше да има.

Поднесоха кафе на Джон и го поканиха да седне от едната страна на красивата маса. Срещу него седна Дънлап с Маклийш отдясно — човек, когото Джон отдавна презираше.

Дънлап запали пура и след като размениха няколко любезни думи, попита:

— Ще ни кажеш ли какво си намислил?

— Разбира се. Ясно е, че клиентите ми биха желали да запазят семейната земя. Освен това им омръзна да ми плащат.

— Ти свърши много ненужна работа — отбеляза Дънлап почти грубо. — Честно казано, хонорарът ти ни притеснява. Парите ти ще дойдат от наследството.

— Виж, Бърч, ти се тревожи за своя хонорар, аз ще се тревожа за моя. Става ли?

Справедливо укорен, Бърч се засмя шумно, като че ли колегата му беше изръсил нещо наистина смешно.

— Добре. Продължавай.

— Наследството не включва много пари в брой, затова сумата, която предлагаме, ще бъде заем срещу ипотекирането на земята.

— Колко, Джон?

— Зависи от приходите, които фермата може да носи всяка година, за да се изплаща ипотеката. Тази година е катастрофа. Знаеш, че това е рискована работа. Моето семейство отглежда памук от десетилетия и аз често се питам дали изобщо си струва.

— Семейството ти се справя добре, Джон.

— В някои отношения, да. Банинг смятат, че биха могли да получат петдесет хиляди долара, като ги гарантират с имота си, и да успеят да изплащат ипотеката. Това е най-доброто, което могат да предложат.

Дънлап се усмихна мазно, като че ли първият рунд много му беше харесал, и каза:

— Стига, Джон, притежават хиляда и двеста акра земя без никакви дългове, хиляда от тях са плодородна селскостопанска земя. Къщата им е една от най-хубавите в окръга. Имат пет-шест помощни постройки, също хубави, оборудване, добитък и… колко негри?

— Моля те, Бърч, те не притежават тези хора.

— На практика ги притежават. Петдесет наистина е ниска топка, Джон. Нали се разбрахме да говорим сериозно!

— Е, не може да говорим сериозно, щом включваш и земята, която е собственост на Флори Банинг. Тя е половината, а делото не я засяга. Нищо от цялата тази история не я засяга.

— Не бързай толкова, Джон. Пийт Банинг е обработвал земята на сестра си, както е обработвал своята, и й е давал половината от приходите. И двете части идват от едно и също място — от техните родители, от родителите на техните родители и така нататък.

— Това е безумие, Бърч. Флори няма нищо общо с убийството на Декстър Бел и ти го знаеш. Нелепо е нейната земя изобщо да се включва в сметките. Ако си на друго мнение, опитай се да й наложиш възбрана.

— Нищо не можем да направим, докато стискаш стария Ръмболд за шията.

Джон се усмихна и каза:

— Той е блестящ юрист. Един от най-добрите.

— Може би, но върховните съдии в Джаксън не останаха впечатлени. Няма да се съгласим на петдесет хиляди, Джон.

— Аз предложих цифра, сега е твой ред.

— Най-малко сто хиляди — намеси се хладно Маклийш. — Честно казано, Джаки заслужава повече, защото трябва да платим на господин Дънлап.

— Сто и двайсет хиляди, Джон — уточни Дънлап. — Хонорарът ми ще е процент от обезщетението, спечелил съм си го честно и почтено. Свърших страхотна работа за клиентката си и не искам моето възнаграждение да я ощетява.

— Свърши страхотна работа, Бърч, дума да няма. Но тази цифра е много по-висока от онова, което можем да си позволим. Никоя банка няма да ни даде повече от седемдесет и пет хиляди за земята и къщата на Пийт. Земята на Флори е неприкосновена.

— Предлагаш ми седемдесет и пет хиляди, така ли? — попита Дънлап.

— Още не, но би ли приел такава сума, ако я предложим?

Маклийш поклати глава и каза:

— Не.

И двамата адвокати умееха да преговарят добре и беше очевидно кой има надмощие. Джон знаеше, че когато плуваш срещу течението, понякога е от полза да размътиш водата.

— Виж, Бърч, децата наистина биха искали да запазят къщата, тя е единственият им дом. Знаеш за майка им и за нейните проблеми. Има вероятност някой ден Лайза да се прибере и е от огромно значение да се върне в дома си. Може ли да обсъдим евентуалното отделяне на къщата и на другите сгради от селскостопанската земя? Работя над скица, която оставя само четири акра около къщата, градините, обора и други подобни, а клиентката ти може да вземе останалото.

— Собственост върху фермата без четири акра, така ли? — попита Дънлап.

— Нещо такова. Просто проучвам възможностите.

— Колко са склонни да платят за четирите акра?

— Къщата е оценена на трийсет хиляди — определено доста високо. Те са още деца, които се опитват да си запазят нещо.

— Как ще обслужват ипотеката на къщата?

— Хубав въпрос. Ще го измислим. Флори може да им помогне.

Най-голямата пречка пред това предложение нямаше да бъде спомената. Джаки Бел искаше къщата. Всъщност тя искаше къщата много повече от земята. Любовникът й си се представяше като заможен фермер и вече броеше парите, но Джаки искаше хубав дом.

Маклийш поклати глава и каза:

— Няма да стане. Тези четири акра струват почти колкото селскостопанската земя. Не можем да приемем.

Говореше като човек, на когото се полага каквото щеше да получи — в конкретния случай безценната земя на едни от най-почтените хора, които Джон Уилбанкс познаваше. Той презираше Маклийш заради наглостта му.

— Е, изглежда, няма какво повече да обсъждаме — каза Джон.

Към края на септември Върховният съд на САЩ разби на пух и прах няколко неоснователни молби за изслушвания. Единия ден закова последния пирон в ковчега на обжалването на Банинг на присъдата, издадена от федералния съд, а на следващия отхвърли обжалването му относно отменената присъда на Ръмболд.

Пътят за разглеждане на молбата на Дънлап за налагане на съдебна възбрана върху имота беше разчистен, или по-точно, би трябвало да е разчистен. Препятствието беше самият съдия, а Ръмболд откачаше все повече с всеки изминал месец. Дънлап викаше, крещеше и настояваше за скорошна дата за заседание. Ръмболд, почти глух, не чуваше нищо.

А после умря. На 9 октомври 1949 г. Абът Ръмболд се предаде на старостта и си отиде на осемдесет и една години. Издъхна спокойно в съня си, или както предпочитаха да се изразяват чернокожите, „събуди се мъртъв“. След трийсет и седем години на съдийското място той беше върховният канцлер на щата. Джоуел пристигна с колата от университета и присъства на погребението му в баптистката църква заедно с Джон и Ръсел Уилбанкс.

Службата беше в памет на човек, живял дълго, щастливо и продуктивно. Имаше малко сълзи, много хумор и приятното усещане, че един светец просто си е отишъл у дома при Господ.

На Джоуел обаче му предстоеше да присъства на много по-различно погребение.