Разплата

26

В очакване на падането на Батаан японците планираха да използват полуострова като отправна точка за нападението над съседния остров Корегидор, последната американска крепост. За да го направят, трябваше бързо да разчистят района от американски и филипински военнопленници. Планът беше да ги накарат да изминат пеша стотина километра по стария главен път до гарата в Сан Фернандо, а от там щяха да ги транспортират с влак до различни военнопленнически лагери, включително „О’Донъл“, стария филипински форт, на който японците бяха намерили ново предназначение. Планът изискваше бързото преместване на около петдесет хиляди души.

Броени часове след капитулацията обаче японците установиха, че сериозно са подценили положението. Имаше седемдесет и шест хиляди американски и филипински войници, както и двайсет и шест хиляди цивилни. Накъдето и да се обърнеха, виждаха военнопленници, до един гладни и нуждаещи се от вода и храна. Как беше възможно врагът им да се предаде, след като разполагаше с толкова много войници? Къде беше волята им за битка? Японците трудно сдържаха презрението и омразата си.

С напредването на похода броят на военнопленниците продължаваше да расте и охраната се видя принудена да ускори нещата. Нямаше време за ядене и пиене, нямаше време за почивка, нямаше време да спират и да помагат на падналите. Нямаше време да погребват мъртвите и да се занимават с изоставащите. Генералите крещяха на офицерите да бързат. Офицерите се отнасяха грубо с редниците, които на свой ред изливаха безсилието си върху пленниците. Колоните от хора набъбваха и забавяха ход, напрежението растеше и походът ставаше още по-хаотичен. Канавките и полетата бяха пълни с трупове, които се разлагаха на жаркото слънце. Около гниещата плът кръжаха черни рояци мухи, гладни прасета и кучета. Ята черни гарвани чакаха търпеливо върху оградите, а някои от тях започнаха да следват колоните и да тормозят затворниците.

Пийт изгуби следите на хората от Двайсет и шести кавалерийски полк. Той, Сал и Юинг още бяха заедно, но не можеха да търсят другите. Групи изнемощели войници се присъединяваха към колоната и още на следващия ден оставаха по лагерите. Хората се строполяваха, умираха и биваха избивани с хиляди. Пийт престана да мисли за когото и да било освен за себе си.

На четвъртия ден влязоха в Лубао. Някога оживен град с население от трийсет хиляди жители, сега той беше опустял или поне улиците му бяха безлюдни. От прозорци на горните етажи обаче гледаха хора. Когато колоната спря, прозорците се отвориха и хората започнаха да хвърлят хляб и плодове на пленниците. Японците полудяха от ярост и им заповядаха да не докосват храната. Когато някакво момче се стрелна иззад едно дърво и подхвърли цял самун, един от пазачите го застреля на място. Пленниците, успели да хапнат един-два залъка, бяха извадени от колоната и пребити. Един беше намушкан с щик в корема и провесен на улична лампа за назидание.

Продължиха да вървят и намираха някак воля да направят още една крачка, да изминат още един километър. Толкова много хора измираха от обезводняване и изтощение, че японците се посмилиха и им разрешаваха да напълнят манерките си, обикновено от някоя крайпътна канавка или от водоем, където пояха добитъка.

На петия ден пленниците се натъкнаха на друг конвой от тежкотоварни камиони с войници. Участъкът от пътя беше по-тесен и пазачите им наредиха да се отдръпнат в колона по един на банкета от двете страни на пътя. Близостта на мръсните брадясали американци въодушеви войниците в камионите. Някои за пръв път виждаха врага. Замерваха пленниците с камъни, плюеха по тях и ги ругаеха. От време на време шофьорът на някой камион забелязваше излязъл на пътя нещастник и го блъскаше с тежката си броня. Ако паднеше под камиона, щеше да бъде прегазен. Ако тупнеше в канавката, „лешоядите“ щяха да го довършат по-късно. Събореше ли и други пленници, войниците подминаваха със смях.

Пийт се давеше от прахоляка, когато някакъв японец се наведе от камиона, замахна с пушката си и го улучи. Прикладът се стовари върху тила му и той се свлече в безсъзнание. Падна в калната канавка до някакъв изгорял фургон. Сал и Юинг бяха пред него и не видяха това.

На шосето се получи огромно задръстване и пленниците бяха отведени настрани за поредната „слънчева терапия“. Когато не успяха да намерят другаря си, Сал и Юинг започнаха да разпитват шепнешком. Някой им каза какво се е случило. Първоначалният им подтик беше да тръгнат да го търсят, но се спряха. Само да мръднеха без разрешение, и щяха да си навлекат бой. Всеки опит да открият Пийт щеше да бъде самоубийствен. Безмълвно тъгуваха за приятеля си и намразиха японците още повече, ако това изобщо беше възможно. Ала вече бяха видели толкова много трупове, че сетивата им бяха притъпени, а емоциите им — почти напълно изчезнали.

Продължиха да крачат, докато се стъмни, после великодушно им позволиха да поспят в едно оризище. Наблизо нямаше никакво ограждение. Пазачите им раздадоха топки непочистен ориз и вода и докато си почиваха, Сал и Юинг се ослушваха за пистолетните изстрели на „лешоядите“. Много скоро ги чуха и се запитаха кой ли куршум е уцелил Пийт Банинг.

Той се свести и, все още зашеметен от болка и изтощение, прояви достатъчно присъствие на духа и се престори на мъртъв. Главата го болеше зверски и усещаше, че по врата му се стича кръв. Колоната беше безкрайна и той слушаше клетниците, които се тътреха покрай него. Чу и боботенето на преминаващите камиони, смеха и песните на японците. Чу как пазачите крещят заповеди и ругатни. Когато се стъмни, Пийт изпълзя от канавката и се скри под изкорубения фургон. Конвоите най-сетне отминаха, но пленниците продължаваха да се точат. Късно през нощта пътят най-сетне се опразни и притихна поне за малко. Пийт чуваше пистолетните изстрели все по-ясно и скоро видя оранжевите пламъчета на палачите, които довършваха умиращите. Сви се на кълбо и притаи дъх. Подминаха го.

Пийт реши да пропълзи до група дървета и да се опита да избяга. Но къде? Нямаше представа. Сигурен беше, че няма да стигне далече, но смъртта и бездруго не му мърдаше, така че какво толкова? Чака много дълго. Часовете се нижеха и той заспа дълбоко.

Разбуди го щик. Японски редник го беше притиснал към гърдите му, колкото да го размърда, но не и да прониже кожата му. Слънцето се беше издигнало високо и се отразяваше от щика, който сякаш беше дълъг три метра. Редникът се усмихна и му направи знак да се изправи. Избута го обратно на пътя, където той попадна в поредната безкрайна колона от многострадални привидения. Отново закрачи. Първите стъпки бяха сковани и болезнени, но той не изостана. Не познаваше никой от пленниците, а и вече всички изглеждаха еднакво.

На шестия ден пристигнаха в град Сан Фернандо. Вкараха ги в поредния временен лагер с ограда от бодлива тел и не им дадоха никаква храна. Условията бяха още по-чудовищни. В лагера имаше хиляди други пленници и разлагащите се трупове привличаха милиони мухи.

Сан Фернандо беше крайната точка на Батаанския поход на смъртта. Седемдесет хиляди военнопленници бяха принудително преместени тук — 60 000 филипинци и 10 000 американци. За Пийт изпитанието продължи шест дни. За мнозина други — повече от седмица. Около 650 американци и 11 000 филипинци бяха умрели по стокилометровия път от болести или изтощение, или пък просто бяха убити. Безброй цивилни филипинци умряха. Нищожна част бяха погребани.

А най-лошото тепърва предстоеше.

През първата нощ в Сан Фернандо Пийт успя да си намери място в лагера встрани от мръсотията и изпражненията и облегна гръб на оградата от бодлива тел. Бяха толкова нагъсто един до друг, че нямаше къде да седнат. Щастливците като Пийт, успели да си намерят местенце, биваха постоянно тормозени да се сгъстят. Не беше останало дори бегло подобие на дисциплина. Няколко офицери се опитаха да въдворят ред, но беше невъзможно. За юмручен бой и дума не можеше да става — бяха твърде изтощени, затова просто се ругаеха и си отправяха празни заплахи. Умопобърканите се лутаха наоколо, тъпчеха другите и молеха за храна и вода. Повечето пленници бяха болни от дизентерия, а поради липсата на тоалетни не им оставаше друг избор, освен да се изхождат в дрехите си.

На зазоряване портите се отвориха и охраната нахлу вътре. Започнаха да крещят заповеди и да разритват приклекналите скелети, за да минат. Пристигнаха три големи казана с ориз и пазачите се заеха да го разсипват в шепите на пленниците. Нахраниха онези, които бяха най-близо до портата, а когато казаните се изпразниха, японците си тръгнаха и отново заключиха. По-малко от половината военнопленници получиха храна, а неколцина дори се решиха на безценна подялба.

През оградата пазачите обещаваха още вода и храна, но никой не им вярваше. Пийт беше твърде далече и не получи шепа ориз. Не помнеше кога за последен път е ял. Затвори се в черупката си и седеше в ступор, когато сутрешното слънце напече безмилостно. От време на време той поглеждаше измършавелите лица на околните — търсеше Сал, Юинг или друг познат, но напразно. Проклинаше се, задето е заспал под фургона и е пропуснал шанса си да избяга. Раната на главата му кървеше, но не силно. Опасяваше се от инфекция, ала реши, че тя ще е само поредното страдание във все по-дългия списък на начините да намери смъртта си. А и какво би могъл да предприеме? Дори да намереше лекар, той сигурно щеше да е по-зле и от самия него.

По обед портите се отвориха отново и пазачите започнаха да извеждат пленниците един по един. Отделиха ги на групи от по сто души и когато сформираха пет, ги подкараха към града. Пийт попадна в последната стотица.

Жителите вече бяха свикнали с мършавите, мръсни и небръснати американци, които минаваха на групи през града им. Ненавиждаха японците със същото ожесточение като военнопленниците и бяха готови да им помогнат. Подхвърляха им хляб и плодове от прозорците, а пазачите, кой знае защо, не се намесваха. Пийт хвана един банан и го изяде на две хапки. След това намери в прахта голяма счупена бисквита. Когато стана ясно, че пазачите не реагират, към пленниците заваля още храна, а те изтребваха всичко и го поглъщаха в крачка, без да спират. От една пресечка възрастна жена подхвърли на Пийт манго и той го излапа цялото заедно с обелката. Не за пръв път се удиви колко бързо храната влива сили в тялото му.

Спряха на гарата, където ги очакваха пет паянтови товарни вагона. Наричаха ги „Четиридесет или осем“ — тесни товарни вагони, дълги шест метра, които побираха или четиридесет души, или осем коня, мулета или крави. Пазачите натъпкаха по сто души във вагон, затръшнаха вратите и ги оставиха в пълен мрак. Наблъскани рамо до рамо, те незабавно започнаха да се задушават и едва си поемаха дъх. Заудряха по дървените стени и закрещяха за пощада. Докато чакаха, температурата се покачи драстично и мъжете започнаха да припадат. Нямаше вентилация, само няколко пролуки по стените, и започна блъсканица кой да пъхне нос в тях.

Пазачите заеха позиция върху товарните вагони и задумкаха по покрива, крещейки: „Млък, гадове!“.

Най-сетне, влакът потегли. Вагоните се олюляваха и клатушкаха, на мнозина им прилоша и започнаха да повръщат храната, която поглъщаха толкова лакомо само преди час. Подът се покри с бълвоч. Смрадта беше неописуема. Въздухът беше толкова горещ и зловонен, че беше болезнено да го вдишваш.

Някакъв човек се строполи в краката на Пийт и затвори очи. Отначало Пийт понечи да го вдигне, но си даде сметка, че той не диша.

Докато влакът набираше скорост, пазачите отвориха вратите на три от вагоните, за да проветрят. Хората се сборичкаха за място край вратата. Един дори скочи и се приземи върху купчина камъни. Повече не помръдна.

По време на тричасовото пътуване влакът мина през няколко градчета. Жителите бяха наизлезли покрай релсите и подхвърляха храна към отворените вагони. Машинистите бяха филипинци и намалиха скоростта, та хората да уловят каквото могат. Почти цялата храна бе споделена.

Когато влакът най-сетне спря, пленниците се изсипаха на перона. Все още живите получиха заповед да издърпат мъртвите. Натрупаха телата като клади покрай релсите. Десетки филипинци ги чакаха с храна и вода, но пазачите ги заплашиха. Пленниците изминаха стотина метра, после ги насочиха към полето за поредната едночасова слънчева терапия. Земята беше непоносимо нагорещена.

Вече знаеха, че ги водят към лагера „О’Донъл“, където условията със сигурност щяха да бъдат по-добри. Когато започнаха единайсеткилометровия преход, стана ясно, че мнозина няма да стигнат. Пийт предвиждаше масова гибел за по-немощните, но пазачите бяха сменили стратегията и вече позволяваха на пленниците да си помагат. Само че малцина имаха достатъчно сили да съдействат и жертвите започнаха да падат още на първия километър. Местните вече бяха свикнали да виждат пленници, затова бяха скрили шишета с вода и манго покрай черния път. Пазачите трошаха и избутваха колкото се може повече от тях, но ставаха и чудеса. Пийт намери шише с чиста вода и го изпи, без да го заловят. Вярваше, че дължи живота си на добрината на непознат филипинец. Когато човекът пред него припадна, Пийт повдигна костеливото му тяло, обхвана рамото му с ръка, каза му, че е стигнал до тук и че няма да умре, и го мъкна със себе си останалите девет километра.

За пръв път зърнаха лагера „О’Донъл“ от върха на едно възвишение. Пред очите им се ширеше група стари постройки, оградени с километрична лъскава бодлива тел. Кулите на пазачите се издигаха зловещо, до една увенчани гордо с японското знаме.

Пийт щеше да запомни този миг. Скоро щеше да си даде сметка, че ако е знаел за ужасите, които го очакват в „О’Донъл“, е щял да скочи от влака и да хукне като безумец, докато не го спре някой куршум.