Разплата

11

Три дни преди Коледа Джоуел се качи на един влак от Юниън Стейшън в Нашвил. Във вагон-ресторанта го очакваше прелестната му модерно издокарана сестра. Стела вече беше на деветнайсет, само с осемнайсет месеца по-малка от брат си, но през последния семестър се беше превърнала от късно разцъфтяла девойка в красива млада жена. Беше се източила, а слабата й фигура се беше сдобила с приятна заобленост, която той нямаше как да не забележи. Стела изглеждаше по-зряла, по-привлекателна и по-мъдра, а когато запали цигара, му заприлича на киноактриса.

— Кога си пропушила? — попита той.

Влакът излизаше от града и се отправяше на юг. Двамата седяха на маса с чаши кафе пред тях. Наоколо сновяха келнери, които приемаха поръчки за обяд.

— Пуша тайно още откакто станах на шестнайсет — каза тя. — Също като теб. В колежа повечето момичета престават да се крият, след като навършат двайсет, макар че и тогава не ги гледат с добро око. Тъкмо щях да се откажа, и татко превъртя. Сега пуша повече от всякога, за да си успокоявам нервите.

— Трябва да ги откажеш.

— Ами ти?

— И аз също. Много се радвам да те видя, сестричке. Хайде да не започваме пътуването си с разговори за баща ни.

— Да го започваме ли? Аз съм във влака вече шест часа. Тръгнах от Роуаноук в пет сутринта.

Поръчаха си обяд и студен чай и цял час говориха за колежанския живот: курсове, любими преподаватели, приятели, планове за бъдещето и колко е трудно да се преструват, че всичко е нормално, след като и двамата им родители са под ключ. Когато се уловиха, че са подхванали темата за семейството, незабавно я смениха и заговориха за предстоящата година. Джоуел беше приет в Юридическия факултет на „Вандербилт“, но искаше да смени обстановката. Беше приет и в Университета на Мисисипи, само че той беше едва на час път от Клантън и при дадените обстоятелства му се струваше твърде близо до вкъщи.

Стела беше преполовила втори курс и нямаше търпение да продължи. Обичаше „Холинс“, но й липсваше анонимността на големия град. В колежа всички я познаваха и вече знаеха за баща й. Тя искаше да е обградена от непознати хора, които да нямат представа откъде е и да не се интересуват. На романтичния фронт нямаше бог знае какво. Около Деня на благодарността се беше запознала с едно момче във Вашингтон, бяха ходили два пъти на танци и веднъж на кино. Той следваше в Джорджтаун, имаше хубаво семейство, изглеждаше добре възпитан и вежлив и й пишеше писма, но Стела не чувстваше тръпка. Продължи да му отговаря около месец, после му разби сърцето. Джоуел я осведоми за своя още по-невзрачен напредък. По някоя и друга среща от време на време, но нищо съществено. Твърдеше, че не си търси приятелка, защото му предстоят още три години следване. Отдавна се беше зарекъл да остане ерген до трийсетия си рожден ден.

Колкото и да се опитваха, не можеха да избегнат болезнената тема. Джоуел й каза, че земята е прехвърлена на тях три седмици преди убийството. Баща им може и да се мислеше за умник, но всъщност беше направил глупав ход. Обвинението щеше да използва постъпката му като доказателство, че е планирал старателно престъплението си и е предприел мерки да запази имота си. Джоуел прекарваше много време в юридическата библиотека и колкото повече проучваше въпроса, толкова по-мрачно се очертаваше бъдещето. Според негов приятел, чийто баща беше адвокат, имаше огромен шанс Джаки Бел да съди семейството им за обезщетение. Ето защо Джоуел часове наред беше чел такива съдебни дела. Освен това се порови и в неприятната тема за измамите, свързани с прехвърлянето на собственост. Постъпката на баща им щеше да бъде атакувана от адвокатите на семейство Бел. В цялата страна действаше еднакъв закон, според който човек, съден за обезщетение, няма право да укрива или да прехвърля собственост, за да избегне основателен иск.

Джоуел обаче имаше доверие на кантората на Уилбанкс не само заради юридическата й мощ, но и заради политическата й ловкост. Усети, че Стела се разтревожи да не би да им отнемат земята. Вече беше обзета от ужас, че може да изгуби баща си и че не знае какво ще стане с майка й. А сега и вероятността да изгуби всичко. По едно време очите й се навлажниха, но тя преглътна сълзите. Джоуел успя донякъде да я успокои, като й обясни, че евентуалното дело може да приключи със споразумение с по-изгодни условия. Освен това имаха много по-неотложни проблеми. Баща им щеше да се изправи пред съда след две седмици. А в изпълнение на неговите нареждания двете му деца нямаше да бъдат допуснати до залата.

Когато се наобядваха, се преместиха в купе и затвориха вратата. Вече бяха в Мисисипи и спираха в градове като Коринт и Рипли. Стела се унесе и спа един час.

Прибираха се у дома, защото баща им най-сетне ги беше повикал. В писмо беше определил параметрите на коледното им посещение: да пристигнат на 22 декември за не повече от три дни, да не припарват в центъра на града, да не си и помислят за ходене на църква, да ограничат общуването с приятели, да не обсъждат семейните дела с никого, да прекарат известно време с Флори, а той ще уреди да се види насаме с тях, макар и за кратко.

Флори също им беше писала, както винаги, и им обещаваше свои планове, включващи голяма изненада. Чакаше ги на гарата в Клантън, когато пристигнаха по тъмно. В духа на празника беше облечена с яркозелена рокля, която се спускаше край тялото й като палатка, целяща да прикрие пълнотата й. Падаше на вълни до глезените й и блещукаше на мъждивата светлина на перона. На главата й имаше червена широкопола шапка, която само цирков клоун би си сложил, а на шията й висяха най-различни крещящи украшения, които подрънкваха при всяко нейно помръдване. Когато съзря Стела, Флори нададе вой, втурна се към нея и я сграбчи в задушаваща прегръдка. Джоуел се озърна по време на това нападение и когато Флори сграбчи и него, в очите й вече имаше сълзи. И Стела плачеше. Тримата останаха прегърнати, докато пътниците забързано ги подминаваха.

Децата си бяха у дома, но семейството потъваше. Вкопчиха се един в друг за подкрепа. Какво им беше причинил Пийт, за бога? Джоуел носеше багажа, а жените вървяха, хванати под ръка, и през цялото време разговаряха оживено. Двете се качиха на задната седалка на линкълна от 1939 г., без да спират да си бъбрят — Флори прекъсна само колкото да осведоми Джоуел, че ще кара той. Племенникът й нямаше нищо против. Достатъчно се беше возил с леля си, за да е наясно с опасностите. Натисна газта и тримата се отдалечиха от Клантън, нарушавайки всяко ограничение на скоростта.

Докато летяха по шосе 18, без да срещат никакви коли, Флори ги осведоми, че ще отседнат при нея в розовата къща, а не в дома си. Розовата къща била окичена в коледна украса, камината бумтяла и навсякъде ухаело на гозбите на Мариета. Тяхната къща била празна, студена и тъмна, лишена от дух и без никаква празнична атмосфера, освен това Нинева била потисната и унило сновяла из нея, говорела си сама и плачела — поне според Мариета.

Когато Джоуел зави по тяхната алея, разговорът замря. Наближаваха единствения дом, който двамата със Стела бяха имали. Наистина беше тъмен и лишен от живот, сякаш обитателите му бяха измрели до един и сега пустееше.

Той спря и фаровете осветиха предните прозорци. Изключи двигателя и за кратко всички се умълчаха.

— Нека да не влизаме — смотолеви Флори.

— Преди една година всички бяхме тук на Коледа. Татко се беше върнал от война, мама беше щастлива, красива и развълнувана, че семейството се е събрало. Помните ли Бъдни вечер?

— Да, имахме много гости — промълви Стела, — включително Декстър и Джаки Бел.

— Какво се случи с нас, по дяволите?

И тъй като нямаше отговор, никой не каза нищо. Пикапът на Пийт беше пред къщата, а до него — семейният понтиак, купен преди войната. Колите бяха паркирани на местата си, сякаш собствениците им бяха вътре и всичко в този дом беше наред.

— Добре, стига толкова — каза Флори. — Няма през цялото време да тънем в печал. Пали колата и да тръгваме. Мариета готви чили и пече карамелен пай.

Джоуел подкара по пътя, който описваше широка дъга около хамбарите и бараките. Подминаха малката бяла къща, където Нинева и Еймъс живееха от десетилетия. Вътре светеше, а Мак, кучето на Пийт, ги наблюдаваше от предната веранда.

— Как е Нинева? — попита Стела.

— Дръпната както винаги — каза Флори. Нейната вражда с домашната им помощница се беше укротила още преди години, когато двете решиха просто да не си обръщат внимание една на друга. — Но и тя е притеснена като всички останали. Никой не знае какво ни чака.

— Че кой не е притеснен? — промърмори Стела.

Придвижваха се бавно по тъмен участък от пътя и край тях се ширеха безкрайни поля. Джоуел внезапно спря и угаси двигателя и фаровете. Без да се обръща, каза:

— Добре, лельо Флори, сега сме сами, няма кой да ни чуе. А ти винаги знаеш повече от всички останали, така че казвай. Защо е убил Декстър Бел? Трябва да е имал основателна причина и ти я знаеш.

Флори дълго не отговори, а колкото повече мълчеше, толкова по-нетърпеливо очакваха отговора й Стела и Джоуел. Най-сетне леля им щеше да разбули голямата загадка и да им помогне да проумеят тази лудост. Но тя каза:

— Бог ми е свидетел, не знам. И не съм сигурна, че някога ще разбера. Баща ви като нищо ще отнесе тайните си в гроба.

— Ядосан ли беше за нещо на пастора? Да са се карали или да са имали разногласия по църковен въпрос?

— Доколкото ми е известно, не.

— Имаха ли някакви делови взаимоотношения? Знам, че въпросът е нелеп, но те моля да ме изтърпиш. Опитвам се да елиминирам възможните конфликти.

— Декстър беше проповедник — отговори Флори. — Не ми е известно да са имали делови взаимоотношения.

— Тогава стигаме до очевидното, нали? Майка ни е единствената връзка между татко и пастора. Помня първите дни, когато го мислехме за мъртъв. У дома гъмжеше от хора, толкова много, че се налагаше да излизам и да си правя дълги разходки из фермата. Декстър идваше често и сядаше с мама. Молеха се или четяха Библията, понякога и аз сядах с тях. Беше ужасно и всички бяхме в шок, но помня колко загрижено и внимателно се държеше той. Нали, Стела?

— О, да, беше чудесен. Непрекъснато беше тук. Понякога и жена му ни посещаваше, но тя не вдъхваше утеха като него. След първоначалния шок посетителите оредяха и ние се върнахме към обичайните си занимания.

— Страната ни беше във война — каза Флори. — Мъжете загиваха навсякъде. Ние някак се справяхме, все още се надявахме, все още се молехме много, но си вършехме работата. Боже, трябваше да продължим да живеем.

— Въпросът е колко дълго се е навъртал тук Декстър, лельо Флори — каза Джоуел. — Ето това ме интересува.

— Нямам представа, Джоуел, и тонът ти не ми допада. Обвинителен е, а аз не съм направила нищо нередно, нито пък крия нещо.

— Просто искаме отговори — настоя той.

— А може би няма. Животът е пълен със загадки и изненади, но никога не ми е хрумвало, че има нещо между майка ви и Декстър Бел. Всъщност съм шокирана, че изобщо го допускате. Не съм чувала дори намек от Мариета, от Нинева или от някой друг, нито думичка, че подозират нещо.

Настана мълчание, докато Флори си поемаше дъх.

— Моля те, запали колата, Джоуел — обади се Стела. — Студено ми е.

Той не помръдна.

— От друга страна — продължи Флори, — аз винаги съм отбягвала Лайза, а Нинева още повече. Не мога да си представя как Пийт живееше в една къща с тези две жени, но пък и не е моя работа.

Джоуел искаше да й отговори, че всъщност у тях е било много хубаво, поне преди войната, когато живееха нормално. А Стела си помисли, макар да не го каза, че леля й е била тази, която е създавала проблеми в семейството. Само че и това беше преди войната, когато и двамата й родители бяха с ума си.

— Не обвинявам мама в нищо, нали разбирате? — обади се Джоуел. — Нямам доказателства, но обстоятелствата налагат тези въпроси.

— Говори като адвокат — отбеляза Стела.

— За бога, Джоуел — сряза го Флори, — навън е под нулата и умирам от студ. Да потегляме.

По обед преди Коледа, докато Нинева се суетеше в тяхната кухня и приготвяше най-малко пет ястия едновременно, а Джоуел и Стела се стараеха да я разсмиват, телефонът звънна. Джоуел пръв докопа слушалката и поздрави Никс Гридли. Очакваха обаждането. След като затвори, той каза на Стела, че баща им ще си бъде у дома след около час. После отиде да доведе леля Флори.

Десет седмици в ареста биха променили всекиго, но Пийт Банинг сякаш остаряваше по-бързо от другите. Косата му беше побеляла доста и от ъгълчетата на очите му бяха плъзнали бръчки. Макар че Флори беше завзела кухнята на ареста, той беше отслабнал. Разбира се, за някои арестанти десет седмици означаваха приближаване до свободата. За хора като Пийт обаче нямаше да има свобода, следователно нямаше и надежда, нито причина духът му да остане жив. Тъй или иначе, той щеше да умре зад решетките, далече от дома си. За Пийт Банинг смъртта криеше известни предимства. Едното предимство беше физическо — иначе беше обречен на болка до края на дните си, понякога много мъчителна, и тази перспектива не беше приятна. Другото беше психологическо — иначе винаги щеше да носи в съзнанието си гледките на неописуемо човешко страдание и понякога това бреме го докарваше до ръба на лудостта. Почти на всеки час у него се разразяваше битка, докато се опитваше да прогони тези мисли. Успяваше съвсем рядко.

Вгледаше ли се в бъдещето, Пийт допускаше, че тази ще е последната му Коледа. Беше убедил и Никс в това и беше изкопчил от него кратко посещение във фермата. Не беше виждал децата си от много време. Шерифът донякъде му съчувстваше, но не можеше да заличи от главата си мисълта за децата на Бел, които никога нямаше да зърнат баща си. Седмиците се нижеха, процесът наближаваше и Никс повече от всякога беше убеден, че хората в окръга са настроени против Пийт Банинг. Трудно завоюваното възхищение, на което се радваше само година по-рано, беше угаснало за броени секунди. Процесът му също нямаше да трае дълго.

Тъй или иначе, Никс се съгласи на кратко посещение — най-много един час. Никой друг затворник не се ползваше с такава снизходителност и Пийт не биваше да казва на никого в ареста къде отива. Облечен с цивилни дрехи, той седеше на предната седалка до Никс, мълчеше, както обикновено, и гледаше към безлюдното поле. Когато спряха зад пикала му, Никс отначало настоя да го изчака в колата, но Пийт не искаше и да чуе. Беше студено, а вътре имаше топло кафе.

Половин час Пийт седя на кухненската маса с Джоуел от едната му страна, а Флори и Стела от другата. Нинева стоеше до печката, бършеше съдовете и едва се сдържаше да не се включи в разговора. Пийт беше спокоен, зарадва се на децата си и ги отрупа с въпроси за колежа и плановете им.

Шериф Гридли седеше сам в дневната, пиеше кафе и разлистваше фермерско списание, като хвърляше по едно око към часовника. В крайна сметка беше Бъдни вечер, трябваше да напазарува.

Пийт и децата се преместиха от кухнята в кабинета му и той затвори вратата, за да им осигури уединение. Двамата със Стела седнаха един до друг на малкото канапе, а Джоуел придърпа един стол близо до тях. Когато баща й заговори за процеса, Стела вече се бореше със сълзите. Той нямаше какво да предложи в своя защита и очакваше да бъде осъден бързо. Не се знаеше дали съдебните заседатели ще решат смърт или доживотен затвор. Той приемаше и двете. Беше се примирил със съдбата си и щеше да посрещне наказанието си.

Стела се разплака още по-силно, но Джоуел имаше въпроси. Пийт обаче ги предупреди, че не бива да го питат защо го е направил. Имал си основателни причини, но те били само между него и Декстър Бел. Многократно им се извини за срама, унижението и трудностите, които им причинява, за непоправимото накърняване на доброто им име. Помоли ги за прошка, но те не бяха готови да му я дадат. И защо, след като още не беше разкрил мотивите си? Беше объркваща и дълбоко прочувствена среща. Накрая и Пийт пророни няколко сълзи.

След като мина един час, Никс почука на вратата и сложи край на семейното събиране. Пийт го последва до патрулката.

Заради децата Джаки Бел отиде на църковната служба на Бъдни вечер. Те седнаха при дядо си и баба си, които се усмихваха, горди с това прекрасно семейство, макар и без баща. Джаки седна в другия край на реда, а през два реда зад нея се настани Ерол Маклийш, който беше доста непостоянен методист, рядко посещаващ църквата. Тя му беше споменала, че ще заведе децата на службата, затова той се отби. Не я преследваше, само я държеше под око от разстояние. Тя беше дълбоко наранена, и то напълно основателно, а Ерол беше достатъчно умен да уважава траура й. Накрая той щеше да свърши.

След службата Джаки и децата отидоха в дома на родителите й на дълга празнична вечеря, последвана от приказки пред огъня. Децата разопаковаха подаръците си, а Джаки ги снима със своя кодак. Върнаха се късно в малката си двуетажна къща. Тя ги сложи да си легнат и уби един час край елхата, пиеше кока-кола, слушаше коледни песни от грамофона и се бореше с емоциите си. Декстър трябваше да е тук, мълчаливо да сглобява играчките, докато споделят този специален миг. Как така Джаки стана вдовица на трийсет и осем години? И още по-важно — как щеше да издържа трите прекрасни деца, които спяха в съседните стаи?

През последните десет години Джаки нерядко се съмняваше, че бракът й ще оцелее. Декстър харесваше жените и очите му шареха. Той използваше хубавата си външност и обаянието си, за да привлича младите дами, които идваха в църквата му. Никога не го спипаха на местопрестъплението и той нито веднъж не си призна, но беше породил многобройни съмнения. Клантън беше четвъртото му назначение, второто като главен свещеник, и Джаки го наблюдаваше по-бдително от всякога. Нямаше категорични доказателства и още не му беше поставила ребром въпроса, но и този ден щеше да настъпи. Щеше ли всъщност? Щеше ли тя някога да събере смелост за мъчителен развод? Знаеше, че ще обвиняват нея. Нямаше ли да й бъде по-лесно да си мълчи, за да защити децата и да предпази неговата кариера? В най-съкровените си мигове тя страдаше заради тези конфликти.

А сега те бяха станали хипотетични. Тя беше вдовица, без петното от развода. Децата й бяха наранени, но страната излизаше от война, в която бяха загинали половин милион американци. Семейства в цялата страна бяха наранени, мъчеха се да се справят и събираха парчетата от разбития си живот.

Изглежда, Декстър най-сетне се беше забъркал с неподходящата жена, макар че Джаки не беше подозирала Лайза Банинг. Да, тя беше доста хубава и уязвима. Джаки беше наблюдавала и не беше забелязала нищо нередно, но когато съпругът ти е склонен да изневерява, всяка красива жена е потенциална цел.

Джаки изтри една сълза. Страдаше по съпруга си. Винаги щеше да го обича, а дълбоката й любов правеше подозренията още по-болезнени. Мразеше това състояние, мразеше и Декстър, задето й го причиняваше, а понякога мразеше и себе си, задето не бе достатъчно силна да се махне. Само че онези дни бяха отминали, нали? Повече никога нямаше да гледа как той тръгва да утешава някой болен и да се пита къде отива всъщност? Никога вече нямаше да я мъчат подозрения, докато мъжът й съветва някоя жена зад затворената врата на кабинета си. Никога повече нямаше да забележи заоблено женско дупе в църквата и да се запита дали и Декстър му се любува.

Сълзите й преминаха в ридания и Джаки просто не можеше да спре. Защо плачеше: от скръб, от чувството за загуба, от гняв или от облекчение? Не знаеше, не можеше да проумее. Плочата свърши и тя отиде в кухнята да си вземе нещо друго за пиене. Върху плота се мъдреше висока торта на няколко етажа с червена глазура — коледна чудесия, която Ерол Маклийш беше донесъл за децата. Джаки си отряза едно парче, наля си чаша мляко и се върна в дневната.

Той беше толкова грижовен мъж.