Разплата

16

Когато Майлс Труит се изправи за заключителната си реч пред съдебните заседатели, навън прехвърчаше сняг. Снеговалежът беше изключително вълнуваща новина за местните хора и макар прогнозата да беше само за три-четирисантиметрова покривка, в града цареше оживление, като че ли щяха да бъдат затрупани за цял месец. Майлс се опасяваше, че това ще навреди на процеса. Джон Уилбанкс се тревожеше, че промяната на времето може да не е от полза за Пийт, защото ще разсее съдебните заседатели. Той се молеше поне един-двама да настояват за доживотна присъда, а не за смърт, но сега всеки потенциален противник на смъртното наказание можеше да предпочете да се присъедини към мнозинството, за да се прибере у дома час по-скоро, преди пътищата да станат опасни. Присъдата беше сигурна, но неединодушната присъда означаваше живот, а не смърт. Рано сутринта Джон и Ръсел обсъдиха всички благоприятни и неблагоприятни последици от снеговалежа и не стигнаха доникъде. Ръсел беше убеден, че времето няма значение. Процесът беше кратък и съдебните заседатели бяха напълно ангажирани с него. Решението им беше твърде важно, за да се повлияе от снега.

За какви неща само спореха адвокатите.

Майлс се приближи към ложата на съдебните заседатели, усмихна им се, благодари им за тяхната служба, като че ли имаха друг избор, и започна:

— Моля ви да пренебрегнете показанията на последния свидетел, майор Рускони от Ню Орлиънс. Разказаното от него няма връзка с делото и обвинението в убийство. Не ви моля да забравите военната служба и саможертвата на обвиняемия. Те са невероятни, дори легендарни. Нашата страна току-що спечели най-мащабната война в историята и имаме много причини да се гордеем. В нея загинаха четиристотин хиляди американци и днес навсякъде във великата ни родина семействата им страдат от загубата. Над пет милиона мъже и жени служиха в армията, повечето от тях храбро, дори героично. Но фактът, че си герой от войната, не ти дава правото да се прибереш у дома и да извършиш безсмислено и ужасяващо убийство. Ами ако всичките ни герои решат да раздават собствено правосъдие и започнат да стрелят?

Майлс крачеше бавно и говореше, без да поглежда в бележките си. Беше репетирал часове наред, готвеше се от седмици и знаеше, че сега е звездният му час.

— Вместо това ви моля да се замислите за Джаки Бел и за нейните деца. Три прекрасни деца, които остават сираци. Убит е почтен и набожен човек, добър пастор и прекрасен съпруг и баща. Човек, покосен хладнокръвно на трийсет и девет години без никакво видимо основание. Без защита, без предупреждение, без основание да подозира, че приятелят му ще се появи с пистолет в ръка. Без път за бягство, без време да реагира, без да може по някакъв начин да избегне своята внезапна и трагична смърт. Свещеник, който или е четял Библията, или току-що я е затворил, когато обвиняемият се е появил неочаквано и е отнел живота му. Вероятно никога няма да узнаем причината за сблъсъка между Декстър Бел и Пийт Банинг, но ще поставя въпроса, който всички си задаваме от октомври миналата година: не можеше ли, за бога, конфликтът да се разреши без кръвопролитие?

Майлс се обърна и измери обвиняемия с гневен поглед, разпери широко ръце и попита:

— Защо?

Пийт гледаше право напред, без да трепне.

— Само че кръвопролитието се случи и сега е дълг на вас, съдебните заседатели, да се занимаете с него. Няма никакво съмнение какви са фактите. Адвокатът на обвиняемия дори не намекна, че някой друг е извършил убийството. Нито заяви, че клиентът му е психически нестабилен. Адвокатът направи всичко по силите си, но защитата е просто невъзможна. Пийт Банинг е застрелял Декстър Бел. Действал е сам и предумишлено. Планирал е убийството и е съзнавал какво прави. Когато след малко се оттеглите за обсъждане, ще вземете със себе си и копие от нотариалния акт, подписан от него три седмици преди убийството. Прехвърлил е на своите деца най-ценното си имущество, земята, за да я опази. На правен език това се нарича имотна измама. Измама, извършена при подготовка на убийството. Никога няма да узнаем от колко отдавна обвиняемият го е планирал, а и всъщност няма значение. Важното е, че е старателно обмислено, че е предумишлено.

Майлс замълча, приближи се до масата си и отпи глътка вода. Беше актьор насред превъзходно изпълнение, а съдебните заседатели, както и останалите присъстващи в залата, се бяха прехласнали по него.

— Вината в този случай се определя лесно — продължи той, — наказанието също. Вие и само вие имате властта да осъдите обвиняемия на смърт на електрическия стол или на доживотна присъда без замяна в затвора „Парчман“. Причината в този щат да има смъртна присъда е фактът, че някои хора я заслужават. Този човек е извършил предумишлено убийство и според нашите закони няма право да живее. Нашите закони не са написани, за да защитават интересите на богатите и привилегированите или на онези, които са служили в името на страната ни по време на война. Ако ме обявят за виновен в предумишлено убийство, заслужавам да умра. Същото се отнася за вас. Същото се отнася за него. Прочетете закона внимателно, когато се оттеглите за обсъждане. Той е ясен и не съдържа изключения за герои от войната. Ако по някое време в стаята отзад се изкушите да проявите милост към него, ще ви помоля да се замислите за Декстър Бел и за семейството му. След това ви моля да проявите към Пийт Банинг милостта, която той е проявил към Декстър Бел. Вие сте положили клетва да изпълните дълга си и в този случай дългът изисква от вас присъда „виновен“ и смъртно наказание. Благодаря ви.

Съдия Озуълт не беше ограничил времето за заключителните речи. Труит можеше да продължи така час или два, но мъдро реши да не го прави. Фактите бяха прости, процесът беше кратък, аргументите му бяха ясни и по същество.

Джон Уилбанкс щеше да бъде още по-кратък. Той започна с изненадващ въпрос:

— Какво печелим от екзекуцията на Пийт Банинг? Замислете се над това за момент. — Замълча и закрачи бавно напред-назад пред съдебните заседатели. — Ако екзекутирате Пийт Банинг, ще направите ли нашата общност по-безопасна? Отговорът е „не“. Той е роден тук преди четиридесет и три години и е водил образцов живот. Съпруг, баща, фермер, съсед, работодател, член на църковното паство, възпитаник на „Уест Пойнт“. Служил е на тази страна с повече смелост, отколкото можете да си представите. Ако екзекутирате Пийт Банинг, ще върнете ли Декстър Бел? Отговорът е очевиден. Всички ние изпитваме огромно съчувствие към семейство Бел и тяхното голямо страдание. Те искат само да си върнат своя баща и съпруг, но вие не можете да им го дадете. Ако екзекутирате Пийт Банинг, очаквате ли до края на живота си да усещате, че сте постигнали нещо, че сте направили онова, което щатът Мисисипи е искал от вас? Съмнявам се. Отговорът, господа, е, че никой нищо не печели, ако животът на този човек бъде отнет.

Уилбанкс замълча и огледа съдебната зала. Прокашля се и отново насочи вниманието си към съдебните заседатели.

— Очевидният въпрос е: след като убийството е нередно, както всички сме единодушни, защо щатът има правото да убива? Хората, които творят законите ни в Джаксън, не са по-умни от вас. Тяхното разбиране за добро и зло, за основни морални ценности не е по-висше от вашето. Познавам някои от тях и мога да ви уверя, че не са толкова почтени и богобоязливи като вас. Не са толкова мъдри като вас. Ако прочетете някои от законите, които приемат, ще осъзнаете, че те често грешат. Докато пишели законите обаче, някой умен човек решил да даде на вас, съдебните заседатели, избор. Осъзнал, че всяко дело е различно, че всеки обвиняем е различен и че в съдебния процес може да настъпи момент, когато заседателите да решат, че убийствата трябва да спрат. Затова имате избор между живота и смъртта. Законът ви го е дал.

Още една драматична пауза, докато Уилбанкс ги гледаше право в очите.

— Не можем да върнем Декстър Бел на децата му. Но Пийт Банинг също има деца. Чудесен син и красива дъщеря, и двамата колежани. Моля ви, не отнемайте баща им. Те не са направили нищо нередно. Не заслужават да бъдат наказани. Да, животът на Пийт Банинг няма да е бог знае какъв между стените на затвора, но ще продължи. Децата му биха могли да го посещават. Да му пишат писма, да му изпращат снимки от сватбата си, да му доставят радостта да зърне лицата на внуците си. Макар и да отсъства, той все пак ще бъде в живота им и те ще бъдат в неговия. Пийт Банинг е велик човек, със сигурност по-велик от мен, по-велик от мнозина в тази съдебна зала. Познавам го на практика цял живот. Баща ми беше близък с баща му. Той е един от нас. Отраснал е тук, на този чернозем, със същите убеждения, вяра и традиции като мен и вас. Какво ще спечелим, ако го изпратим в гроба? Ако ние, хората, екзекутираме един от своите, на окръг Форд ще се лепне кърваво петно, което никога няма да бъде заличено. Никога, никога, никога.

Гласът му пресекна леко и той се помъчи да се овладее. Преглътна мъчително, стисна зъби, отправи умолителен поглед.

— Господа съдебни заседатели, съграждани на Пийт Банинг, моля ви да пощадите живота му.

Когато седна до Пийт, Джон Уилбанкс обгърна раменете му с ръка в бърза и крепка прегръдка. Пийт не реагира, а продължи да се взира пред себе си, сякаш не беше чул нищо.

Съдия Озуълт даде последни указания на съдебните заседатели и всички в залата се изправиха, докато журито излизаше.

— Обявявам почивка — оповести съдията. — Прекратявам заседанието.

Той удари с чукчето и излезе през вратата в дъното на залата. Беше почти единайсет и снегът беше престанал.

Половината зала се изпразни в пълна тишина. Основният въпрос сега беше колко време ще продължи чакането, но тъй като никой не беше способен да предвиди, хората почти не си говореха. Онези, които останаха, се скупчиха на групи, шепнеха си, пушеха и клатеха глави, докато старият часовник над съдийската маса бавно тиктакаше.

Джаки Бел беше чула предостатъчно. С Ерол излязоха няколко минути по-късно и се запътиха към колата му. Той почисти предното стъкло от снега и двамата напуснаха Клантън. Джаки не беше виждала децата си от четири дни.

Флори също се беше наситила на процеса. Двете с Милдред се постараха да избягват погледите на методистите, докато вземаха палтата си и излизаха от залата. Отидоха с колата до дома на Милдред и си направиха чай. На масата в кухнята прочетоха вестниците на Тюпълоу, Мемфис и Джаксън. И трите имаха репортери в съдебната зала и фотографи отвън. Тези на Тюпълоу и Мемфис бяха публикували дълги статии със снимки на Пийт на излизане от съда с белезници. Вестникът на Джаксън правеше същото на втора страница. Флори изряза статиите и ги добави в албума си. Щеше да се обади на Джоуел и на Стела и да им съобщи присъдата, когато я узнаеше.

Пийт се върна в килията си и помоли за чаша кафе. Рой Лестър му донесе и той му благодари. Няколко минути по-късно Лион Коливър, контрабандистът от отсрещната килия, се обади:

— Ей, Пийт, искаш ли да поиграем?

— Ами да.

Пийт излезе от килията си, свали халката с ключовете от стената и отключи килията на Лион. Подредиха игралната си дъска насред коридора и започнаха да играят крибидж. Лион извади манерката си, отпи и я подаде на Пийт, който също отпи.

— Какви са ти шансовете? — попита Лион.

— Почти нищожни.

— Ще те сложат ли на стола?

— Ще се учудя, ако не го направят.

Никой не искаше да стане председател на журито. Съгласно инструкциите на съдията първата им работа беше да си изберат председател. Хал Грийнуд държеше смесен магазин близо до езерото и беше голям бърборко. Някой предложи него и го избраха единодушно. Той подметна, че трябва да му платят допълнително. Сегашната разценка в окръг Форд беше по един долар дневно.

Съдия Озуълт им бе поръчал да не бързат. Процесът беше кратък, нямаха нищо друго в графика тази седмица, а делото очевидно беше сериозно. Беше им предложил да започнат обсъждането, като прегледат писмените му указания и прочетат приложимите членове от закона. Така и направиха.

Инструктирани бяха да разгледат всяко предоставено доказателство. Пистолетът и куршумите не получиха сериозно внимание — не се и налагаше. Хал бавно прочете на глас доклада от аутопсията и балистичната експертиза. Прегледа нотариалния акт за прехвърляне на собствеността върху земята, отбеляза само основното и прескочи юридическия жаргон.

Уолтър Уили отговаряше не само за съдебната зала, но и за съдебните заседатели. Стоеше на пост пред вратата и отпращаше всеки, който се приближеше. Притиснеше ли ухо към вратата, можеше да чуе почти всичко, което се говори вътре. И го правеше, както винаги. Чу думата „обяд“ и се отдръпна. Хал Грийнуд отвори вратата и съобщи, че съдебните заседатели са гладни. Уолтър отговори, че го е изпреварил и вече е поръчал сандвичи.

Докато чакаха, Хал предложи да направят предварително гласуване по въпроса за вината. Без конкретна поредност всеки от дванайсетте заседатели изрече думата „виновен“, макар че двама го сториха по-неохотно от другите.

Джон и Ръсел Уилбанкс обядваха в заседателната зала в кантората си. Обикновено отиваха в заведение малко по-надолу по улицата, но днес не бяха в настроение за погледите и баналните забележки на хората, които срещаха почти всеки ден. Ръсел се възхити на последния призив на брат си към съдебните заседатели и беше убеден, че няколко от тях ще държат на доживотна присъда. Джон не беше толкова сигурен. Още се чувстваше безсилен, дори потиснат по отношение на представянето си на процеса. Ако имаше свобода на действие, щеше да проведе силна защита въз основа на мотива за временна невменяемост и да спаси живота на Пийт. Клиентът му обаче явно беше твърдо решен да се погуби. По време на може би най-важното дело в кариерата си Джон се оказа с вързани ръце, принуден да изпълнява ролята на едва ли не страничен наблюдател.

Докато човъркаше обяда си, той си напомни, че нищо в живота на един адвокат не е толкова мъчително и напрегнато, колкото очакването съдебните заседатели да се произнесат.

Един от членовете на студентското братство на Джоуел беше от неголямо градче на час път от кампуса на „Вандербилт“. Когато започна процесът в понеделник сутринта, Джоуел установи, че за него е невъзможно да мисли за друго. Приятелят му го покани в семейното имение, където яздиха коне, ловуваха часове наред в горските дебри и се постараха да разговарят за всичко друго освен за случващото се в Клантън. Вечерта Джоуел звънна на Стела, за да провери как е. И тя като него пропускаше занятия и се опитваше да избягва хората.

Ръсел Уилбанкс беше прав. Трима от дванайсетте заседатели не се решиха да гласуват за смъртна присъда, поне не и в началото на обсъждането. Единият, Уилбър Стак, беше ветеран от войната, раняван три пъти в Италия. Премина през ситото на Майлс Труит само защото Майлс беше използвал и петте си отвода, преди да стигнат до Стак. Другият, Дейл Мъсгрейв, имаше дъскорезница край езерото и призна, че баща му е работил с бащата на Пийт и често е изразявал огромно възхищение от семейството. Изтъкна се, че вероятно е следвало това да се спомене по време на избора на заседатели, но вече беше твърде късно. Третият, Винс Пендерграс, беше бояджия петдесетник, който твърдеше, че няма връзки със семейство Банинг, но му беше трудно да повярва, че от него се очаква да убие човек. Никой от дванайсетте в журито не изгаряше от желание да гласува за смъртна присъда, но всички бяха нейни привърженици. На хартия и на теория тя беше популярна в страната и определено в Мисисипи. Много малко хора обаче бяха членове на съдебни журита, от които се очакваше да натиснат копчето. А това си беше съвсем друга работа.

Дебатите продължиха цивилизовано, всеки получаваше шанс да изрази мнението си. Снегът се беше стопил, небето беше ясно, пътищата — проходими. Нищо не налагаше спешно да се приберат у дома. В три следобед Хал Грийнуд отвори вратата и помоли Уолтър за кана кафе и дванайсет чаши.

След кафето в задимената от изпушените цигари стая приличието започна да се пропуква, а гласовете — да се повишават. Разделителната линия беше ясно очертана, но не неизменна. Деветима изобщо не се колебаеха, но трима показваха признаци на капитулация. Неведнъж биваше изтъквано, че си имат работа с убийство, което е старателно планирано. Ако Пийт Банинг беше свидетелствал и беше обяснил мотивите си, вероятно би получил известно съчувствие. Но той просто си седеше, сякаш дори не съзнаваше, че това е собственият му процес, и нито веднъж не погледна към съдебните заседатели.

Очевидно този човек беше увреден от войната. Защо адвокатът му не го доказа? Възможно ли беше мотивът му да е свързан с нещо между съпругата му и Декстър Бел? Методистите отхвърлиха това предположение, бранейки честта на своя убит пастор. Хал Грийнуд ги предупреди, че тяхно задължение е да преценяват само фактите по делото. Само онова, което бяха чули и видели в съдебната зала.

Към четири часа Винс Пендерграс промени мнението си и мина на страната на мнозинството. Това беше повратен момент. Десетимата набраха смелост и засилиха натиска над Уилбър Стак и Дейл Мъсгрейв.

Ърни Даудъл излезе в коридора от съдебната зала и свари Уолтър Уили да дреме пред вратата на журито. Наближаваше пет часът, време беше Ърни да се прибира, затова се отби да попита Уолтър има ли нужда от нещо. Той го увери, че няма, и го подкани да си ходи, защото здраво държал нещата под контрол.

— Какво правят вътре? — попита Ърни и кимна към вратата.

— Обсъждат — отговори професионално Уолтър. — А сега си върви, моля те.

— Ще има ли присъда?

— Не мога да кажа.

Ърни си тръгна и се качи по тясно стълбище до третия етаж, където имаше малка правна библиотека и няколко склада. Пристъпваше съвсем тихо и отвори врата към тъмен и тесен килер, където Пенрод седеше на високо столче, захапал незапалената си лула от царевичен кочан. Чугунената вентилационна шахта заемаше цялата стена от пода до тавана. През цепнатина на пода до нея долиташе не само цигареният дим, но и приглушените гласове на съдебните заседатели точно под тях.

Почти беззвучно Пенрод каза:

— Единайсет срещу един.

Ърни се изненада. Само час по-рано гласовете бяха девет на три. Двамата с Пенрод не се съмняваха, че ще бъдат уволнени и най-вероятно арестувани, ако някой узнаеше, че подслушват, и го пазеха в пълна тайна. Повечето дела, които се гледаха пред съдебни заседатели, бяха граждански и твърде скучни. От време на време имаше чернокож обвиняем по някое наказателно дело и изцяло бяло съдебно жури, чието обсъждане преминаваше бързо и предсказуемо. Процесът на Банинг беше къде-къде по-интересен. Наистина ли белите бяха готови да осъдят на смърт един от своите?

След като не свърши нищо цял следобед, привечер Джон Уилбанкс реши да си успокои нервите. Той и Ръсел се оттеглиха в една стая на горния етаж, където имаха кафеварка и добре зареден бар. Ръсел наля по един „Джак Даниълс“ с лед и двамата седнаха на старите сламени столове, които бяха в кантората от десетилетия. През един прозорец виждаха съда на отсрещния тротоар, а на втория етаж различаваха силуетите на заседателите, които понякога крачеха из стаята. Обсъждаха делото повече от шест часа, но шест часа не бяха дълго време за щата Мисисипи.

Джон си спомни старата история за съдебно жури от годините на Депресията, което дни наред не можело да вземе решение по някакво дело. Истината излязла на бял свят, когато най-накрая издали присъда и съдебните заседатели били освободени. Долар дневно било нелошо заплащане по онова време, а повечето заседатели нямали друга работа.

Двамата се посмяха, наляха си по още едно питие и тъкмо обсъждаха къде да вечерят, когато светлината в стаята на съдебните заседатели угасна. Малко след това звънна телефонът в кантората им. Секретарката се качи при тях и им съобщи, че заседателите са готови.

* * *

Съдия Озуълт даде малко време новината да се разпространи и публиката отново да се събере. В седем вечерта, както беше обещал, той се появи в залата с черна тога, нареди на Уолтър Уили да прескочи обичайното си каканижене и каза на Никс да доведе обвиняемия. Пийт Банинг отиде до стола си и седна, без да погледне никого. Когато всички бяха заели местата си, Уолтър повика съдебните заседатели.

Те влязоха бавно с мрачни лица. Едни гледаха към публиката, други — към Пийт. Седнаха и се вторачиха в съдията, сякаш ненавиждаха този момент и страшно им се искаше да бъдат другаде.

— Господа съдебни заседатели, решихте ли каква ще е присъдата? — попита съдия Озуълт.

Хал Грийнуд се изправи с лист в ръка.

— Да, господин съдия.

— Дайте я на пристава.

Уолтър Уили взе листа от Хал и без да го поглежда, го отнесе до съдийската маса и го подаде на съдията, който го прочете бавно и попита:

— Единодушно ли е решението ви?

Всичките дванайсет души кимнаха, някои — едва-едва, нито един въодушевено.

— Обвиняемият да стане.

Пийт Банинг се надигна бавно, изпъна гръб, изопна рамене, вирна брадичка и впери свиреп поглед в съдия Озуълт.

— Единодушната присъда е следната: „Ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Пийт Банинг за виновен в предумишлено убийство на Декстър Бел. Ние, съдебните заседатели, го осъждаме на смърт на електрическия стол“.

Обвиняемият не само не трепна, дори не мигна. Други обаче го направиха и откъм публиката се разнесоха възклицания и стонове. В ложата на съдебните заседатели Уилбър Стак усети внезапен прилив на емоции и закри лицето си с ръце. До края на живота си щеше да съжалява за деня, когато се бе огънал и беше гласувал да бъде убит негов събрат по оръжие.

Флори запази самообладание най-вече защото присъдата не беше изненада. Брат й очакваше този изход. Тя беше наблюдавала съдебните заседатели през целия процес и знаеше, че няма да има пощада. Пък и, честно казано, защо да има? По напълно непонятни причини брат й се беше превърнал в убиец, който не желаеше съчувствие. Тя докосна бузите си с носната кърпичка и се замисли за Джоуел и Стела, но успя да се овладее. Щеше да плаче по-късно, когато останеше сама.

Съдия Озуълт взе още един лист и прочете:

— Господин Банинг, по силата на властта, дадена ми от щата Мисисипи, ви осъждам на смърт на електрическия стол след деветдесет дни, на осми април. Можете да седнете.

Пийт седна с безизразно лице. Съдия Озуълт осведоми адвокатите, че разполагат с трийсет дни да внесат своите искания и обжалвания, след това благодари на съдебните заседатели и ги освободи. Когато те излязоха от залата, съдията погледна към Никс, посочи Пийт и каза:

— Отведете го обратно в ареста.