36


Две седмици след екзекуцията му завещанието на Пийт Банинг беше легализирано от канцлерския съд на окръг Форд. Джон Уилбанкс го беше изготвил скоро след процеса. Беше недвусмислено и оставяше основната част от активите на Пийт в попечителски фонд за Лайза, чийто попечител или контрольор щеше да бъде Уилбанкс. Собствеността върху земята, неговото най-ценно притежание, вече беше прехвърлена на Джоуел и Стела по равно, а тя включваше и техния хубав дом. Пийт настояваше за клауза, която даваше на Лайза правото да живее в къщата до края на живота си, ако не се омъжи повторно и ако някой ден бъде изписана от „Уитфийлд“. Джон го беше предупредил, че прилагането на такава клауза може да се окаже трудно, ако децата в качеството си на собственици по някаква причина искат да попречат на майка си да живее там. Завещанието имаше и други проблеми, до един надлежно посочени от адвоката и до един упорито пренебрегнати от клиента му.

В момента на смъртта си Пийт притежаваше оборудването във фермата, превозните средства и банковите сметки, от които беше премахнато името на Лайза след постъпването й в психиатрията. Преди това банковите сметки бяха общи, но Пийт не искаше тя да има достъп до парите. В личната му разплащателна сметка имаше 1800 долара. В сметката на фермата му — 5300 долара. Освен това той имаше 7100 долара на влог. Седмица преди екзекуцията прехвърли 2200 долара в сметката на Флори, за да покрива разходите по образованието на Джоуел и Стела. Освен това й даде малък метален сейф с малко повече от 6000 долара в брой и в златни монети — непроследими пари. Пийт нямаше заеми и дългове освен текущите разходи във фермата.

Той инструктира Джон Уилбанкс да легализира завещанието му възможно най-бързо и да подаде данъчните декларации. Назначи Флори за изпълнителка на завещанието, писмено й нареди да плати на фирмата на Уилбанкс дължимото и й остави списък с други дела, за които да се погрижи.

През 1947 г. хубавата селскостопанска земя в окръг Форд струваше приблизително по 100 долара на акър. Най-общо Пийт остави на децата си недвижимо имущество на стойност около 100 000 долара. На съпругата си остави една четвърт от тази сума, затворена в попечителски фонд, и както Джон Уилбанкс изтъкваше неведнъж — потенциален проблем, ако Лайза реши да оспори завещанието.

Пийт беше сигурен, че тя няма да го направи.

Преди отваряне на завещанието Уилбанкс изпълни законовото изискване и публикува съобщение в окръжния вестник три последователни седмици, за да осведоми евентуални кредитори, че всички претенции към имуществото трябва да бъдат предявени в рамките на деветдесет дни. Не беше дадена друга информация относно завещанието, а и нищо не я изискваше.

В Роум, Джорджия, Ерол Маклийш получи по пощата седмичния брой на „Форд Каунти Таймс“. Преглеждаше новините там всяка седмица и чакаше уведомлението за кредиторите.

Скоро след погребението Джоуел и Стела напуснаха розовата къща. Приятно им беше да остават в нея за ваканциите, на печката ги очакваше топла храна, през зимата гореше огън, грамофонът свиреше, тук беше и Флори с всичките си чудатости и домашни любимци, но нейното присъствие беше обсебващо и скоро къщата им се стори тясна.

Настаниха се в собствения си дом, в предишните си стаи, и се заеха с невъзможната задача да му вдъхнат живот. Отвориха прозорците и вратите да проветрят. Беше лято, жегата и влагата бяха задушаващи. Телефонът звънеше непрекъснато, обаждаха се най-различни познати и непознати с мили думи, нелепи въпроси или натрапчиви молби. Накрая те просто престанаха да вдигат. Пристигаха купища писма и двамата ги четяха. Повечето бяха от ветерани, които пишеха хубави неща за Пийт, макар че малцина го познаваха лично. Няколко дни Джоуел и Стела се стараеха да отговарят на писмата с кратки бележки, но скоро се измориха и осъзнаха колко е безполезно. Баща им го нямаше. Защо да отговарят на напълно непознати хора? Пощата се трупаше в опустелия му кабинет. Няколко добри души им носеха ястия и сладкиши — обичаен посмъртен ритуал, но Джоуел и Стела усещаха, че повечето посетители просто са любопитни, и престанаха да отварят.

Репортери идваха да търсят гледната им точка или думи, които да цитират, но не получаваха нищо и си отиваха. Един нахалник от някакво списание се навърта толкова дълго, че Джоуел трябваше да го прогони с пушка.

Нинева не им беше от помощ. Беше съсипана от смъртта на господаря си и не спираше да плаче. Сутрин вяло се заемаше да сготви нещо и да почисти, но следобед нямаше сили да работи. Обикновено Стела я освобождаваше още по пладне, доволна, че си тръгва.

Всеки ден след вечеря, когато ставаше по-прохладно, Джоуел и Стела поемаха по пътеката към Стария чинар, за да си поговорят с баща си. Докосваха надгробната плоча, проливаха по някоя сълза, казваха молитва и се връщаха в къщата, хванати за ръце, докато разговаряха тихо и недоумяваха какво се е случило със семейството им. Дългите дни се нижеха и те се примириха, че никога няма да разберат защо баща им е убил Декстър Бел, както нямаше да узнаят и защо майка им е преживяла толкова съкрушителен нервен срив.

Повтаряха си, че не желаят да знаят. Искаха да избягат от този кошмар и да продължат живота си, който щяха да изживеят далече от тук.

Джоуел се обади на директора на „Уитфийлд“ за трети път и помоли да посети майка си. Директорът обеща да се консултира с лекарите й и се обади на следващия ден с новината, че не може да позволи посещение. Беше третият отказ и както при първите два причината беше, че тя не може да приема посетители. Не им каза нищо повече и те предложиха, че майка им знае за смъртта на баща им и е потънала още по-надълбоко в своя мрачен свят.

Преди да умре, Пийт не беше определил кой ще стане настойник на съпругата му. Джоуел се срещна с Джон Уилбанкс и настоя да помоли съдията да определи или него, или Стела, но Уилбанкс искаше да мине малко време.

Това разгневи Джоуел и той го заплаши, че ще наеме друг адвокат да представлява него и интересите на майка му. Когато беше под напрежение, Джоуел можеше да бъде много убедителен адвокат — бързорек и с умни решения. Джон Уилбанкс се впечатли достатъчно, за да спомене пред брат си Ръсел, че хлапето би имало бъдеще в съдебната зала. След като Джоуел два дни не престана да настоява, Джон отстъпи и отиде заедно с него при съдия Абът Ръмболд, престарелия диктатор в канцлерския съд. Години наред съдия Ръмболд правеше каквото поиска от него Джон Уилбанкс, затова час по-късно Джоуел беше определен за новия настойник на майка си. Той получи заверено копие от съдебната заповед и незабавно се обади в „Уитфийлд“.

На 7 август, четири седмици след смъртта на баща им, Джоуел и Стела потеглиха с колата на юг да се видят с майка си за пръв път от повече от година. Флори не каза ясно дали иска да отиде с тях и Джоуел, новият мъж в къщата, предложи на леля си да почака до следващото посещение. В крайна сметка тя се съгласи.

Същият пазач, с когото се бяха посдърпали месеци по-рано, ги чакаше с клипборд на портата, но документацията не беше толкова обременителна. Джоуел подкара направо към Сграда 41 и, въоръжен със съдебната заповед, влезе вътре да се срещне с д-р Хилсабек. Двамата бяха говорили по телефона предишния ден и всичко беше наред. Този път лекарят се държа приветливо и след като прегледа издадения от съдия Ръмболд документ, облегна лакти на масата, притисна върховете на пръстите си и попита с какво може да им бъде полезен.

Стела заговори първа:

— Искаме да разберем каква е диагнозата на мама. Тук е повече от година и сигурно вече знаете какво й е.

Напрегната усмивка и после:

— Разбира се. Госпожа Банинг страда от силен психически стрес. Терминът „нервен срив“ не е медицинска диагноза, но се използва много често за описание на пациенти като майка ви. Тя страда от депресия, тревожност и остър стрес. Депресията поражда у нея безнадеждност и мисли за самонараняване и самоубийство. Тревожността й се проявява във високо кръвно налягане, напрегнати мускули, виене на свят и треперене. Страда от безсъние една седмица, а през следващата спи непробудно. Халюцинира, привиждат й се неща, които не са реални, и често крещи нощем, когато има кошмари. Преживява крайно силни промени в настроението, но почти винаги мрачни. Ако има хубав ден, през който изглежда почти щастлива, следващите два-три дни е много потисната. Понякога буквално е в ступор. Изпада в параноя и смята, че я преследват или че в стаята има още някой. Това често предизвиква панически пристъпи, по време на които я обзема безграничен страх и започва да се задушава. Обикновено това отминава след час-два. Храни се малко и отказва да се грижи за себе си. Не поддържа добра хигиена. Не е отзивчива пациентка и напълно се изолира по време на груповата терапия. Наблюдавахме леко съживяване преди убийството на Декстър Бел, но смъртта му се оказа катастрофална. Минаха месеци без никакво подобрение, а след това екзекутираха баща ви и състоянието на Лайза се влоши съществено.

— Това ли е всичко? — попита Стела и изтри очи.

— Съжалявам.

— Има ли шизофрения? — попита Джоуел.

— Според мен не. В повечето случаи осъзнава действителността и не се поддава на неверни убеждения, с изключение на пристъпите на параноя от време на време. Не чува гласове. Трудно ми е да определя как ще се държи в социална среда, защото не е излизала от тук. Но не поставям на майка ви диагноза шизофрения. По-скоро е тежка депресия.

— Преди осемнайсет месеца майка ни си беше добре — отбеляза Стела — или поне така изглеждаше. А сега явно преживява нервен срив. Какво се е случило, докторе? Какво го е предизвикало?

Хилсабек заклати глава.

— Не знам. Но съм съгласен с вас, че е било нещо травмиращо. Доколкото разбирам, Лайза и вие сте се справили някак с новината за предполагаемата гибел на баща ви. Завръщането му е било радостно събитие, което несъмнено е предизвикало огромно щастие, не дълбока депресия. А после явно се е случило нещо. Но, както ви казах, тя не е много отзивчива и отказва да се връща към миналото си. Всъщност поведението й е доста обезсърчаващо и се опасявам, че може и да не успеем да й помогнем, докато не прояви желание да говори.

— Как я лекувате тогава? — попита Джоуел.

— С консултации, терапия, по-добър хранителен режим, слънце. Стараем се да я извеждаме навън, но тя обикновено отказва. Ако няма повече лоши новини, очаквам да постигне бавно подобрение. Важно е да ви вижда.

— А лекарства? — попита Стела.

— В нашата работа винаги се носят слухове, че се разработват антипсихотични медикаменти, но като че ли ни делят години от тях. Когато майка ви не може да спи или е прекомерно тревожна, й даваме барбитурати. И по някое хапче за високо кръвно от време на време.

Възцари се продължително мълчание, докато Джоуел и Стела обмисляха думите, които отдавна копнееха да чуят.

Не бяха окуражаващи, но може би бяха началото. Или краят на началото.

— Можете ли да я излекувате, докторе? — попита Джоуел. — Има ли шанс някой ден да се прибере у дома?

— Не съм сигурен, че домът ви е подходящо място за нея, господин Банинг. Доколкото разбирам, напоследък там е доста зловещо и мрачно.

— Може да се каже — съгласи се Стела.

— Не смятам, че майка ви би понесла още лоши новини там.

— Ние също — промърмори Стела.

Доктор Хилсабек внезапно се изправи и каза:

— Да отидем да видим Лайза. Последвайте ме.

Тръгнаха по дълъг коридор и спряха до един прозорец.

Под тях в далечината се виждаше горичка, а по-наблизо — широки алеи около малко езеро и красива беседка. Една жена седеше на сянка в инвалидна количка, а до нея стоеше медицинска сестра. Двете като че ли си говореха.

— Това е Лайза — каза Хилсабек. — Знае, че ще дойдете, и няма търпение да ви види. Можете да излезе през онази врата. — Кимна им и те се отдалечиха.

Лайза се усмихна, когато ги видя. Най-напред протегна ръце към Стела и я придърпа към себе си, после направи същото и с Джоуел. Медицинската сестра се отдръпна и изчезна.

Преместиха инвалидната количка до близката пейка и седнаха срещу нея. Джоуел хвана едната й ръка, Стела — другата. Бяха се подготвили, че майка им може да изглежда ужасно, затова се постараха да прикрият изненадата си. Бледа, крайно измършавяла, без грим, червило и бижута — нищо, което да напомня за красивата и жизнерадостна жена, която познаваха и обичаха. Пясъчнорусата й коса беше посивяла и прибрана в кок на тила. Беше с тънък избелял халат, под който стърчаха босите й стъпала.

— Дечицата ми, дечицата ми — повтаряше тя отново и отново, вкопчена в ръцете им, и се опитваше да се усмихне. Очите й бяха толкова плашещи. Бяха изгубили цвета и живеца си и имаха кух и немигащ поглед, който отначало тя дори не вдигна към техните очи. Гледаше малко по-надолу, сякаш се взираше в гърдите им.

Минутите се нижеха, Лайза продължаваше да повтаря „дечицата ми“, а Джоуел и Стела я потупваха лекичко и се мъчеха да измислят какво да кажат. Джоуел допусна, че всеки разговор би бил от полза, затова отбеляза:

— Доктор Хилсабек каза, че се справяш чудесно, мамо.

Тя кимна и отговори тихо:

— Може би. Имам и хубави дни. Просто искам да се прибера у дома.

— Ще те заведем у дома, мамо, но не днес. Най-напред трябва да оздравееш, да започнеш да се храниш по-добре, да излизаш на слънце, да изпълняваш, каквото ти казват лекарите и сестрите, и скоро ще те заведем вкъщи.

— Пийт там ли ще е?

— Не, мамо, татко няма да бъде там. Него го няма. Мислех, че лекарите са ти казали.

— Да, но не им вярвам.

— Повярвай им, защото татко го няма.

Стела се надигна предпазливо, целуна майка си по темето и отиде зад беседката. Седна на стълбите и зарови лице в шепите си.

Е, много ти благодаря, сестричке, помисли си Джоуел. Той поде пространен разказ неизвестно за какво или поне напълно несвързан с факта, че са в парка на лудница с майка си, която е психичноболна. Джоуел говореше за Стела и за предстоящото й завръщане в „Холинс“, за плановете й да си намери работа в Ню Йорк. Каза й за своето решение да се запише да следва право. Беше приет във „Вандербилт“ и в Университета на Мисисипи, но смяташе да си даде една година почивка и може би да попътува. Докато той говореше, Лайза чу думите му и вдигна очи, сякаш гласът му я успокояваше. Усмихна се и започна да кима лекичко.

Джоуел не беше сигурен за правото и затова му се искаше да си почине от следването. Двамата със Стела бяха поживели във Вашингтон и се бяха забавлявали, освен това се беше сприятелил със собственика на един ресторант, който му беше предложил работа.

След като си поплака, Стела се върна и разказа как е работила като бавачка в Джорджтаун, за курсовете, които ще запише, за бъдещите си планове. Понякога Лайза се усмихваше и затваряше очи, като че ли гласовете им бяха за нея приятен наркотик.

Облаците се разкъсаха и обедното слънце напече парка. Избутаха инвалидната й количка на сянка под няколко дървета. Медицинската сестра ги наблюдаваше, но отдалече. Когато се умълчаха, Лайза прошепна:

— Не спирайте да говорите.

И те продължиха.

Един санитар им донесе сандвичи и чаши студен чай. Подредиха обяда си на масичка за пикник и подканиха Лайза да яде. Тя хапна няколко залъка от сандвича и толкова. Искаше да слуша прекрасните им млади гласове и те говореха, като се редуваха, но се стараеха да не засягат темата за Клантън.

Много след като се наобядваха, се появи д-р Хилсабек и каза, че пациентката се нуждае от почивка. Беше доволен от посещението и помоли Джоуел и Лайза да дойдат отново на следващия ден. Разбира се, че щяха да дойдат.

Целунаха майка си за „довиждане“ и отидоха с колата в Джаксън, където отседнаха във внушителния хотел „Хайделберг“ в центъра на града. Настаниха се и излязоха да се разходят из столицата на щата, но беше прекалено влажно и горещо. Влязоха в едно кафене, попитаха сервитьора къде могат да намерят алкохол и той ги упъти към една нелегална пивница зад хотела. Поръчаха си питиета и се постараха да не говорят за майка си. Бяха се изморили от говорене.

Загрузка...