Разплата

34

Когато новината за Форт Стотсънбърг достигна Австралия, генерал Макартър беше на седмото небе. Веднага се обади на президента Рузвелт и както правеше обикновено, си приписа заслугите за операция, за която беше узнал седмица след като беше проведена. Написа, че „моите командоси“ осъществиха „подробния ми план“ с невероятна храброст и дързост и с минимални жертви. Неговите партизански части провеждали нападения над японците навсякъде из Лусон и той предизвиквал хаос в тила на врага.

Нападенията злепоставяха и вбесяваха японците и когато бойците от отрядите на Пийт и Дюбоуз се добраха до базата си, изтощени и прегладнели, четири дни след нападението, в небето кръжаха десетки изтребители. Японците имаха неизчерпаеми продоволствия и бяха активизирали усилията си да намерят Грейнджър. Не им се удаваше, но обстрелваха всичко, което се движеше в планината, затова партизаните се замаскираха още по-старателно и се спотаиха още по-навътре в гората. Придвижването им обаче бе затруднено.

Японците увеличиха патрулите си около селата в подножието на планината и тормозеха местните. Храната стана по-оскъдна и недоволството срещу американците растеше. Грейнджър не беше свикнал да седи със скръстени ръце и започна да изпраща отряди да устройват засади на японските патрули. Пътищата и конвоите се охраняваха зорко и беше прекалено опасно да ги нападат. Затова хората му се пръснаха по пътеките, заемаха позиции и чакаха. Нападенията им бяха светкавични и предизвикваха ожесточени престрелки, които елиминираха патрулите. Японските пехотинци не можеха да се мерят с добре укритите партизани, които до един бяха превъзходни стрелци. Няколко седмици по-късно жертвите на японците нараснаха, те изгубиха интерес към залавянето на Грейнджър и се оттеглиха в долините, където охраняваха основните пътища. Нито веднъж партизаните и техните разузнавачи не попаднаха на сведения, че се готви разгърнато нападение над базата им.

Грейнджър и неговите растящи сили бяха в безопасност в планината, но войната се водеше предимно другаде. През пролетта на 1943 г. японците контролираха стабилно Южния Тихи океан и заплашваха Австралия.

Мостът пресичаше река Запоте в дъното на тясна долина. От двете му страни се извисяваха толкова стръмни канари, че преодоляването им пеша беше невъзможно. Реката беше дълбока и бърза, а японските инженери не бяха успели да построят подходящи понтонни мостове. Затова направиха мост от местно здраво дърво, каквото имаше в изобилие. Строителството на моста беше опасно и струва живота на десетки филипинци, полагащи робски труд.

Когато Грейнджър получи заповед да го унищожи, той изпрати майор Банинг и Дюбоуз заедно с десет души да огледат. Придвижваха се два дни през труден терен и накрая намериха безопасен хребет, откъдето да наблюдават. Мостът се намираше поне на километър и половина от тях. Наблюдаваха го с бинокли часове наред — по него непрекъснато минаваха конвои. От време на време виждаха военни камиони, забелязаха и няколко автомобила с висши офицери. Броят на охраняващите моста беше показателен за неговата важност. Имаше по една вишка с картечница от двете страни и десетки войници наоколо. На брега на реката, край подпорите на моста, лагеруваха още войници и просто убиваха време. Течението беше прекалено бурно и бързо за лодки.

След като се стъмни, конвоите се разредиха. Към осем часа вечерта на моста стана доста по-спокойно. Японците се бяха научили, че враговете им действат най-ефикасно нощем, затова не превозваха продоволствията си тогава. По моста в западна посока преминаваше по някой камион, най-вероятно празен, за да бъде отново натоварен.

Банинг и Дюбоуз бяха единодушни, че не е възможно да разрушат моста с експлозиви. Нападение с хора и оръжия щеше да бъде равносилно на самоубийство. Единствената артилерия на партизаните бяха няколко гранатомета.

Върнаха се в лагера и докладваха на Грейнджър, който не беше изненадан. Куриерите вече му бяха съобщили. След като си починаха един ден, командирите се събраха на съвещание при генерала и на чаша чай обсъдиха вариантите, които се оказаха съвсем малко. Оформи се план около единствената идея с някакви шансове за успех.

Повечето конвои бяха натоварени с боеприпаси, снаряжение, храна и гориво от няколко пристанища по западното крайбрежие на Лусон и от там се разпределяха през планините по мрежа от пътища и мостове, които японците усърдно се стремяха да поддържат. Първата спирка за повечето камиони беше голямо укрепление край град Камилинг. В многобройните муниционни складове врагът съхраняваше предостатъчно запаси, за да спечели войната. След като бъдеха описани и обезопасени, боеприпасите се транспортираха из цял Лусон. Камилинг оглавяваше списъка с желани от партизаните мишени и японците го знаеха. Дори Грейнджър беше преценил, че укреплението е непристъпно.

Движението на камиони около Камилинг беше хаотично. Пътищата не бяха достатъчно и японците бързо строяха нови. И тъй като всякаква измет следваше войската, около пътищата бяха изникнали спирки за камиони, кафенета, барове, евтини хотели, бордеи и пушални за опиум.

Майор Банинг имаше нужда от голям празен камион с брезентово платнище, каквито спираха нагъсто пред оживените заведения край главния път за Камилинг. Камачо и Реналдо се издокараха с униформите на офицери от имперската армия. Маскировката им беше старателно изпипана чак до очилата с телени рамки, каквито буквално всеки японец носеше, а всеки американец ненавиждаше. Камионът, който наблюдаваха, беше празен, следователно пътуваше на запад, за да бъде натоварен. Резервоарът му беше пълен.

След няколко бири шофьорите, и двамата редници, излязоха от бара и тръгнаха към камиона. Попаднаха на Камачо и Реналдо, които най-неочаквано им се нахвърлиха с удари. Боят приключи внезапно, когато Камачо преряза гърлата на двамата шофьори и метна телата им в каросерията на камиона, където се криеше Пийт. Без капка съжаление той гледаше как кръвта на японците изтича, докато Камачо потегляше.

Край едно село си устроиха бивак заедно с още два партизански отряда и натовариха петдесет килограма пластичен експлозив и сто литра бензин. Партизаните се качиха в камиона, след като изхвърлиха убитите японски войници в един дол. Час по-късно, когато започна стръмното им спускане към долината, камионът спря и партизаните слязоха. Един куриер ги поведе по опасна пътека, която се спускаше към река Запоте.

Когато камионът наближи моста и постовите, Камачо и Реналдо стиснаха оръжията си и притаиха дъх. След многочасово наблюдение те знаеха, че пазачите никога не проверяват собствените си камиони. И защо да го правят? Стотици минаваха денонощно. В каросерията Пийт приклекна с пръст на спусъка на картечницата си. Пазачите почти не им обърнаха внимание, само им махнаха да преминат.

Камачо стана доброволец в мисията, защото беше безстрашен и не се страхуваше от водата. Реналдо твърдеше, че е отличен плувец. Като командир Пийт никога не би изпратил друг на такава опасна мисия.

Камионът спря по средата на моста. Камачо и Реналдо свалиха оръжията си, сложиха си импровизирани спасителни жилетки и бързо отидоха при каросерията. Пийт, който вече умело си служеше с експлозивите, свърза детонатора и издаде лаконична заповед:

— Скачайте.

Двамата скочиха в студените и бурни води на Запоте и течението ги отнесе. На един завой около осемстотин метра по-надолу Дюбоуз беше седнал на една скала и чакаше. Хората му бяха във водата, вързани един за друг като живо спасително въже, готови да измъкнат другарите си от реката.

Експлозията беше великолепна и разтърси мощно спокойната лунна нощ. Огнено кълбо погълна камиона и моста на петнайсет метра в двете посоки. Паникьосаните постови се спуснаха от двете страни, но разбраха, че нищо не могат да направят. После осъзнаха, че мостът всеки момент ще се срути, и се оттеглиха светкавично.

Пийт се мяташе в бурната река и се мъчеше да се ориентира. Спасителната жилетка вършеше работа и го задържа на повърхността. Чуваше виковете и изстрелите на постовите, но се чувстваше в безопасност в буйната вода. Не беше възможно да плува, просто се опита да се задържи стабилно. Течението на няколко пъти го завличаше надолу, но Пийт успяваше да се пребори за глътка въздух. За части от секундата погледна назад и мярна горящия камион. Близо до завоя течението го заблъска в скали, които не виждаше, и левият му крак се счупи. Болката беше мигновена и почти нетърпима, но той успя да се оттласне от скалите. Скоро чу гласове и изкрещя в отговор. На завоя течението не беше толкова стремително и гласовете прозвучаха по-отблизо. Някой го сграбчи и го издърпа на брега. Камачо вече беше там, но Реналдо го нямаше. Минутите се нижеха, всички мълчаливо наблюдаваха огъня в далечината. Разнесе се втора експлозия и на моста зейна дупка, а горящият скелет на камиона падна в реката.

Дюбоуз и Клей сключиха ръце под мишниците на Пийт и поеха по пътеката. Болката беше нетърпима, от върховете на пръстите му към хълбока. Раната го зашемети и той едва не изгуби съзнание. Повървяха съвсем малко и спряха, а Дюбоуз му инжектира морфин. Партизаните си бяха правили много носилки насред гората, затова и сега бързо отрязаха два бамбукови пръта и преметнаха през тях одеяла. Докато действаха, останалите наблюдаваха дали в реката няма да се появи Реналдо, но така и не го откриха.

Цели два дни майор Банинг се гърчи от болка, но нито веднъж не се оплака. Морфинът много помогна. Куриери предупредиха Грейнджър и когато групата пое на последното си изкачване преди базата, пристигна лекар с още морфин и с истинска полева носилка. Отпочинали техни другари го отнесоха в базата, където го посрещнаха като герой. Грейнджър крачеше, наперен като паун, прегръщаше хората си и им обещаваше медали.

Лекар пристегна крака на Пийт с шини и му каза, че поне няколко месеца няма да участва в мисии. Бедрената му кост беше счупена най-малко на две места. Пищялът му също беше строшен. Капачката на коляното му беше пукната. Налагаше се операция, за да бъде наместено всичко, но тя не беше възможна. Пийт получи забрана да става от леглото две седмици и с огромно удоволствие караше Клей да върши какво ли не.

Бързо му доскуча и започна да снове, щом Клей му намери чифт патерици. Лекарят настояваше да не се движи, но Пийт се възползва от старшинството си и му каза да върви по дяволите. Всяка сутрин се настаняваше под навеса на Грейнджър и се превърна в голяма досада. Без покана започна да съветва генерала по всякакви особености на партизанската война и мисиите и Грейнджър вадеше дъската за крибидж, за да му затвори устата. Скоро Пийт започна да го побеждава почти всеки ден и настояваше да му се плаща с американски долари. Грейнджър му предлагаше само разписки.

Седмици наред Пийт помагаше на генерала да планира нападение след нападение. Наблюдаваше печално как партизаните чистят оръжието си, пълнят раниците си и потеглят на мисии. Клей беше повишен в лейтенант и стана командир на отряда на Пийт.

Една влажна и мъглива сутрин в началото на юни куриер дотича под навеса на Грейнджър с новината, че Дюбоуз и отрядът му са били обсадени, докато спели. Филипинските партизани били разстреляни. Дюбоуз и двама американци били заловени, преди да успеят да се самоубият. Били пребити жестоко и отведени.

Пийт докуцука в колибата си, седна на нара си и заплака.

През лятото на 1944 г. американските сили бяха на четиристотин и осемдесет километра от Филипините, достатъчно близо, за да бомбардират японците със своите „В-29“. Военни самолети, базирани на американски самолетоносачи, нанасяха удари по японски летища и ги обстрелваха.

Партизаните наблюдаваха небето с мрачно удовлетворение. Предстоеше американска инвазия и Макартър изискваше все повече разузнавателни данни от планината. Японците струпваха войски и строяха гарнизони по западното крайбрежие на Лусон, затова поне според партизаните положението беше по-опасно от всякога. От тях не само се очакваше да продължат нападенията и засадите, но трябваше и да следят движението на противниковите войски и тяхната мощ.

Грейнджър най-накрая се снабди с изправна радиостанция и поддържаше спорадична връзка с американския щаб. Засипваха го със заповеди да намира врага и да докладва ежедневно. Разузнавателните данни, осигурявани от съпротивата на Западен Лусон бяха от основно значение за американското настъпление. Грейнджър трябваше да раздели хората си на още по-малки групи и да ги изпраща още по-надалече.

В отряда на Пийт останаха само той, Клей, Камачо, още трима филипинци и трима куриери. Счупеният му крак беше зараснал дотолкова, че да проходи, но всяка стъпка беше болезнена. В лагера куцукаше с бастун, но по пътеките предвождаше хората си, като скърцаше със зъби и разчиташе на лека тояжка и на своите топящи се запаси от морфин. Придвижваха се с още по-лек товар и още по-бързо и информираха Грейнджър с помощта на куриерите. Патрулираха с дни и често оставаха без храна и достатъчно боеприпаси.

Лусон получи като подкрепление дивизии японски пехотинци — бяха навсякъде. Партизаните избягваха да устройват засади, защото престрелките привличаха вражески сили, които те не можеха да победят.

На 20 октомври 1944 г. Шеста американска армия дебаркира на остров Лейте, източно от Лусон. Подкрепяни от военноморски и въздушни бомбардировки американските и австралийските сили победиха японците и продължиха на запад. На 9 януари 1945 г. Шеста армия дебаркира на Лусон и бързо напредна към вътрешността на острова. Грейнджър пак промени тактиката и направи отрядите си по-големи. Партизаните отново започнаха да устройват засади на отстъпващите японци и да нападат конвои.

На 16 януари, след успешно нападение над малък оръжеен склад, Пийт и отрядът му попаднаха насред цял японски батальон. Незабавно се оказаха под обстрел от три посоки и нямаха почти никакъв път за бягство. Японците бяха изтощени, но ги превъзхождаха по численост и въоръжение. Пийт заповяда на хората си да се скрият зад някакви канари, откъдето се сражаваха на живот и смърт. Двама филипинци бяха улучени от куршуми. Започнаха да се сипят снаряди. Ръчна граната падна до Камачо и го уби на място. Снаряд се взриви зад Пийт и един шрапнел разкъса десния му крак, здравия. Той се строполи с вик и изпусна пушката си. Клей го сграбчи, вдигна го на раменете си и се мушна в храсталака. Другите ги прикриваха известно време, после престанаха да стрелят и се оттеглиха. Имаше само една пътека и никой не знаеше накъде води, но въпреки това се заклатушкаха по нея. Явно японците нямаха сили да ги преследват и стрелбата секна.

Кракът на Пийт кървеше и Клей скоро беше целият в кръв, но не спря. Стигнаха до една рекичка, прекосиха я предпазливо и накрая се отпуснаха тежко насред някакъв гъсталак. Клей съблече ризата си, накъса я на ленти и пристегна раните на Пийт.

Пушеха и брояха загубите си. Четирима загинали, сред които и Камачо. Пийт щеше да скърби по-късно. Потупа своя колт и напомни на Клей, че не бива да ги залавят живи. Клей му обеща, че изобщо няма да ги заловят. Следобед партизаните се редуваха да носят Пийт, който настояваше да му помагат да върви сам. Когато се стъмни, пренощуваха край едно село, което виждаха за пръв път. Местно момче им посочи един път, после друг. Бяха далече от базата на Грейнджър, но според момчето наблизо имало някакви американци. Истински войници, не партизани.

На зазоряване отново потеглиха и скоро стигнаха до някакъв път. Скрити в храстите, наблюдаваха и чакаха, докато не чуха камиони. И тогава ги видяха — красиви камиони, пълни с американски войници. Когато Пийт видя националното знаме да се вее от антената на първия джип, му идеше да се разплаче. Без ничия помощ се добра до средата на пътя с окървавената си униформа и зачака джипът да спре. От него слезе полковник и се приближи. Пийт отдаде чест и съобщи:

— Лейтенант Пийт Банинг от Двайсет и шести кавалерийски полк на американската армия. Випуск двайсет и пета на „Уест Пойнт“.

Полковникът го измери с поглед. Огледа и размъкнатия отряд край него. Небръснати, изгладнели, някои също ранени, въоръжени с всякакви оръжия, повечето японски.

Полковникът не отдаде чест. Просто пристъпи напред и притисна Пийт в мечешка прегръдка.

* * *

Оцелелите от отряда на Пийт бяха отведени на пристанището в Дасол, където все още дебаркираше Шеста армия. Десетки десантни кораби изсипваха войници на брега, а наоколо плаваха канонерски лодки. Пристанището гъмжеше от хиляди военни. Цареше хаос, но прекрасен хаос.

Бързо отведоха партизаните в палатка за първа помощ, където ги нахраниха, предоставиха им горещи душове, сапун и бръсначи. Прегледаха ги лекари, свикнали да лекуват бойните рани на здрави и млади мъже, а не омаломощени от болести партизани от горите. Установиха, че Пийт страда от малария, амебна дизентерия и недохранване. Тежеше шейсет и два килограма, макар че колкото и да беше кльощав, всъщност беше наддал през последните две години и половина.

Допускаше, че е бил с десетина килограма по-слаб, когато напусна лагера „О’Донъл“. Скоро той и още трима ранени бяха прегледани от лекари в болница наблизо. Бързо установиха, че Пийт се нуждае от операция за изваждане на шрапнела от крака, и той получи приоритет. Болницата бързо се пълнеше с ранени на фронта.

Клей и останалите бяха издокарани с нови военни униформи. Заведоха ги в палатка с нарове, поръчаха им да почиват и им дадоха пропуски за столовата, където не спряха да се тъпчат.

На следващия ден Клей посети своя командир в болничното отделение и си отдъхна, когато научи, че операцията е минала успешно. Лекарите можеха да излекуват раните, но нямаше как да наместят счупените кости на Пийт. Това щеше да почака, докато не го върнат в САЩ. Пийт и Клей се тревожеха за другарите си в базата и се помолиха за Камачо, Реналдо, Дюбоуз и другите, които бяха изгубили. Мислеха и за онези, които продължават да страдат в „О’Донъл“ и по другите лагери, и се молеха скоро да бъдат освободени. Успяха дори да се посмеят на себе си и на бурните си приключения насред горите.

На следващия ден Клей донесе новината, че са му дали възможност да избира дали да се сражава с Шеста армия, или да бъде насочен към база в Съединените щати. Пийт настоя Клей да се прибере у дома, а и самият той клонеше натам. Бяха се навоювали.

Три дни по-късно Пийт се сбогува с хората си, повечето от които нямаше да види повече. Двамата с Клей се прегърнаха и си обещаха да поддържат връзка. Заедно с още десет тежкоранени мъже Пийт бе внимателно настанен върху понтон и превозен до голям медицински кораб. Изчакаха два дни той да се напълни, после потеглиха към дома. Красиви сестри го хранеха четири пъти дневно и се държаха с него като с герой. Като гледаше краката и хубавите им дупета и вдъхваше уханието на парфюмите им, Пийт закопня за прегръдката на Лайза.

Четири седмици по-късно корабът влезе в залива на Сан Франциско и Пийт си спомни кога за последен път е виждал моста „Голдън Гейт“. През ноември 1941 г., броени дни преди Пърл Харбър.

Транспортираха го във военната болница „Летерман“. Като всеки друг войник и Пийт искаше само да се добере до телефон.