29


Нещата се задълбочаваха и се оказа, че копаенето на гробове в крайна сметка не е толкова добра идея. Японците наблюдаваха от разстояние. Трябваха им някои от „по-здравите“ американци, за да ги откарат в Япония, където да ги впрегнат в робски труд във въгледобивните мини. Пийт и Клей попаднаха в група, избрана от около хиляда души. Първият намек за промяна дойде след закуска в края на юни, когато се появи пазач и нареди на петима от тяхната барака да го последват. На плаца ги строиха и им заповядаха да застанат мирно. Пристигна конвой от камиони и докато се качваше, всеки получи топка ориз, банан и канче с вода.

Пийт и Клей знаеха, че това не е обичайна група за работа, и докато пътуваха повече от час, в разговорите край тях се прокрадна известно вълнение. Възможно ли беше завинаги да напускат лагера „О’Донъл“? Японците постоянно местеха военнопленниците, а където и да ги караха, щеше да е по-добре, отколкото в „О’Донъл“.

Скоро поеха по оживените улици на Манила и започнаха разпалено да гадаят къде ги карат. Объркаха се, когато спряха на пристанището. Да се радват ли, че лагерът „О’Донъл“ е зад гърба им, или да се ужасяват, че ще ги транспортират в Япония? Не след дълго вълнението им угасна.

Насочиха ги към един пристан и чакането започна. Пристигна група от друг лагер и плъзна слухът, че „Червеният кръст“ е договорил размяна на военнопленници и че ще ги транспортират до Австралия, където ще ги освободят. Ала Пийт и хората от „О’Донъл“ вече не вярваха на нищо. Докато чакаха, той оглеждаше товарния кораб — стар и ръждясал, без никакви надписи: нямаше име, регистрационен номер, националност.

Накрая се наредиха на дълга опашка и бавно започнаха да се качват по мостчето. На борда минаха през преградата към предната част и стигнаха до отворен люк и стълба, която водеше към трюма. Пазачите бяха напрегнати и пролайваха заповедите си. Когато Пийт заслиза по стълбата, го лъхна отвратителна воня. Продължи да се спуска и видя потните лица на стотици военнопленници, докарани по-рано. Предстоеше му да научи, че на кораба вече са натоварени около хиляда и двеста души от лагер, северно от Манила. Пазачите ги бяха осведомили, че ще отпътуват за Япония, за да работят във въгледобивните мини.

Трюмовете продължиха да се пълнят и хората започнаха да се задушават. Стояха притиснати рамо до рамо, тяло до тяло, нямаше място да легнат, да седнат, дори да помръднат. Разкрещяха се, заругаха и настана безредие. Пазачите не спираха да тъпчат още хора долу и да удрят с прикладите на пушките си онези, които не искаха да се подчинят. Температурата се покачи до трийсет и осем градуса, пленниците започнаха да губят съзнание, но нямаше къде да паднат. Не след дълго вече умираха.

Император Хирохито бе отказал да подпише Женевската конвенция и от началото на войната в Азия японската армия се отнасяше към военнопленниците като към роби. Поради големия недостиг на работна ръка в страната се роди великият план да транспортират американски военнопленници, които да работят във въгледобивните мини. За целта използваха всеки наличен товарен кораб, колкото и да бе стар и негоден за плаване. Всички кораби бяха мобилизирани да транспортират японски войници до Филипините, след което на тях качваха млади американци за трудовите лагери.

В хода на войната 125 000 войници от съюзническите сили бяха транспортирани в Япония, 21 000 от които умряха на борда на корабите или потънаха с тях. На 6 август 1945 г. четиристотин американски военнопленници се намираха под земята и копаеха въглища в мина близо до Омине, само на 80 километра от Хирошима. Когато пада първата атомна бомба, земята се разтърси мощно и всички разбраха, че това не са ежедневните бомбардировки. Отправиха пламенна молитва това да не е началото на края.

Една от многобройните неточни преценки по време на войната стана причина японците да не построят достатъчно военни кораби, които да превозват войска и припаси. Освен това не успяха да унищожат американската флотилия от подводници на Пърл Харбър и на други места в началото на войната. През лятото на 1942 г. американските подводници бродеха като вълци единаци из Южния Тихи океан и се угощаваха с японски товарни кораби. Японците пък качваха още повече войници на корабите си, за да ги изпращат в битка, и още повече военнопленници, които да транспортират в страната си, за да работят. Товарните им кораби, които постоянно претъпкваха, бяха бавни, стари, леснопроследими и немаркирани.

Наричаха ги „пъклените кораби“. Между януари 1942 г. и юли 1945 г. те осъществиха 156 курса, натоварени с военнопленници за трудовите лагери. Пътуването бе по-ужасяващо от малтретирането, на което американците тепърва щяха да бъдат подложени. Заключени под палубата без храна, вода, светлина, тоалетни и въздух, мъжете припадаха, губеха разсъдъка си и издъхваха.

А тъй като японците не обозначаваха корабите, които само в едната посока транспортираха японски войски, те ставаха лесна плячка за съюзническите подводници и по обратния път. Пет хиляди американски военнопленници, наблъскани в трюмовете им, загинаха от торпеда, изстреляни от сънародниците им.


* * *

Корабът на Пийт напусна Манила шест часа след като той се качи на борда. Хората край него вече се задушаваха и крещяха. Пазачите милостиво отвориха страничните отвори и в трюма нахлу свеж полъх. Някакъв полковник успя да убеди един пазач, че хората умират — а каква полза от мъртъв роб? Отвориха люковете и пуснаха пленниците да излязат на палубата, където можеха поне да дишат и да гледат луната. А чистият въздух беше в изобилие. За храна и вода не се говореше. Пазачите стояха с насочени пушки, готови да застрелят всеки, понечил да скочи във водата. Пленниците постоянно мислеха за самоубийство, но никой нямаше сили да се хвърли през борда.

Пийт и Клей прекараха нощта на палубата заедно със стотици други под яркото звездно небе, на което у дома биха се любували. Сега то просто им напомняше колко далече са от свободата.

Явно пазачите бяха инструктирани да убиват само в краен случай. Робският труд беше станал ценен и не беше приемливо мъжете в трюма да измират. На зазоряване вадеха труповете, изтикваха ги нагоре по стълбата и безцеремонно ги погребваха в морето. Пийт ги наблюдаваше как цопват във водата, за кратко се задържат на повърхността, преди да потънат, и след всеки мислеше за майката, бащата и младата му съпруга у дома в Орегон, Минесота или Флорида, които в този момент сигурно се молеха или чакаха писмо. Кога ли някой човек в униформа щеше да потропа на вратата и да разруши целия им свят?

Слънцето се беше издигнало и на палубата нямаше сянка. Нямаше сянка, нямаше храна, нямаше вода и с всеки изминал час изтерзаните мъже се оплакваха все повече на пазачите. Те пък държаха пръст на спусъка и отвръщаха на ругатните на своя си език. Към края на деня и търпимостта беше към края си. Внезапно един военнопленник хукна към перилата, хвърли се и полетя към водата на двайсет и пет метра под тях. Цопна сред градушка от куршуми. Макар да си служеха умело със сабите и щиковете, японците имаха славата на лоши стрелци, затова нямаше как да разберат дали беглецът е уцелен. Все пък продължителният залп предотврати евентуалните нови опити за гмуркане.

Часовете се нижеха, а хората се пържеха на слънце. За да се спасят от горещината, слизаха долу за кратко, но вонята беше толкова силна, че не се задържаха. Повечето бяха болни от дизентерия и пазачите им позволяваха да увисват от въжетата на кърмата и на носа и да се облекчават във водата. Само и само да не го правят на борда.

За щастие, късно следобед на втория ден се скупчиха облаци и закриха слънцето. Заповядаха им да слязат в трюма и обещаха скоро да им донесат храна. Бавно се подредиха на дълги редици, за да забавят слизането в пъкъла, а пазачите като че проявиха съчувствие и не ги притискаха. Спусна се мрак, а нямаше и помен от храна. Внезапно сред пазачите настана паника, след като неколцина се развикаха възбудено без видима причина.

Първото торпедо ги улучи отзад, до машинното отделение. Второто — точно в средата. И двете експлозии разлюляха кораба. Стоманеният му скелет кънтеше и вибрираше. Беше стар кораб, нямаше да издържи дълго и дори Пийт, кавалерист, прекарал целия си живот на сушата, съзнаваше, че потъват. Двамата с Клей приклекнаха на палубата и наблюдаваха как изпадналите в паника пазачи затръшват капаците на люковете и затварят в трюма хиляда и осемстотин американци. Стотина останаха на палубата, внезапно забравени от японците. Корабът потъваше. Всеки трябваше да се спасява сам.

Някакъв военнопленник, по-храбър от другите, се спусна и се опита да отвори единия люк. Пазач го застреля в тила и изрита тялото му настрани. Дотук с героичните пориви.

Трето торпедо събори всички и настана пълен хаос. Охраната започна неистово да откачва гумените лодки и да хвърля спасителни жилетки във водата. Военнопленниците скачаха от кораба в черните води, без никаква представа къде ще паднат. Пийт и Клей се втурнаха към перилата покрай пазач, който беше оставил пушката си, докато се бореше с една спасителна лодка. Пийт инстинктивно грабна оръжието му, застреля го в лицето, метна пушката през борда и със смях полетя след нея.

Разцепи водата, което се оказа болезнено, но пък тя беше топла. Клей падна близо до него и двамата заплуваха кучешката, озъртайки се за нещо, в което да се вкопчат. Водата беше смолисточерна и навсякъде край тях хора крещяха за помощ на английски и японски. Откъм кораба започнаха да се разнасят експлозии и Пийт чу отчаяните викове на затворените в трюма. Опита се да се отдалечи, доколкото му беше възможно с неговите немощни крайници. За секунда като че изгуби Клей и се провикна.

— Тук съм — провикна се в отговор Клей. — Намерих лодка.

Двамата се покатериха в шестместната лодка и когато си поеха дъх, Клей каза:

— Ама ти го застреля онова копеле!

— Да — гордо потвърди Пийт. — И то със собствената му пушка.

Откъм водата чуха японски гласове и се умълчаха. С малките гребла, които намериха в лодката заедно със сигнална ракета, започнаха да гребат неистово, докато пред очите им корабът се килна и взе да потъва. Писъците в далечината бяха зловещи.

Гребаха десетина-петнайсет минути и когато се увериха, че са успели да избягат, престанаха и си починаха. На около деветстотин метра от тях корабът рязко се наклони към кърмата и потъна за броени минути. Заключвайки люковете, пазачите бяха погубили още хиляда и осемстотин болни и изнемощели от глад американски момчета.

От черната вода се разнесе вик, но не на английски. Пийт и Клей се снишиха в лодката и зачакаха. Не след дълго нещо тупна в нея, после се подаде нечия глава. Сграбчиха пазача и го качиха в лодката. И той като повече японци беше дребен, най-много метър и петдесет и шейсетина килограма, а без сабя или пушка изглеждаше още по-дребен.

Нямаше манерка, нямаше раница, нямаше нито храна, нито вода, затова беше просто безполезен японец, който допреди малко беше изтезавал техни другари. Клей го фрасна толкова силно, че му спука челюстта. Двамата с Пийт се редуваха да го удрят и душат, а когато японецът спря да диша, го хвърлиха в морето.

И се почувстваха добре. Макар да бяха гладни и обезводнени и макар да плаваха незнайно накъде, двамата изпитаха огромно удовлетворение. Най-сетне бяха противодействали, бяха пролели кръв, бяха убили враг, бяха обърнали нещата в полза на съюзническите сили. За пръв път от седмици бяха свободни. Не бяха под наблюдението на жестоки пазачи с пушки и щикове. Не копаеха масови гробове. Не бяха сред купчини от трупове.

Пореха водата под ясното звездно небе, без никаква представа коя посока е най-обещаваща. Затова оставиха греблата и спокойното море ги понесе. Южнокитайско море беше пълно с кораби и някой щеше да ги открие още на следващия ден.

Най-напред попаднаха на японска фрегата и щом Пийт разпозна флага, с Клей скочиха от лодката и се скриха отдолу. Японците не обърнаха внимание на празната лодка и дори не забавиха ход. Като че ли плаваха по посока на корабокрушението, вероятно да потърсят оцелели. Пийт и Клей бяха решени да се удавят, но не и да бъдат заловени отново.

След това се натъкнаха на дванайсетметрово рибарско корабче, собственост на филипинец на име Амато и обслужвано от него и двамата му синове — трима от най-милите хора на Земята. Когато разбраха, че Пийт и Клей са американци, веднага ги издърпаха на борда, увиха ги в одеяла и им дадоха първо вода, а после и горещо силно кафе — деликатес, който не бяха опитвали от месеци. Докато Теофило изпусна отчасти въздуха от лодката и я скри, Томас управляваше корабчето, а Амато обсипваше американците с въпроси. Откъде са? Къде са ги държали затворени? Откога? Той имаше братовчед в Калифорния и обичаше Америка. Брат му беше филипински скаут и се криеше в планината. Амато ненавиждаше японците колкото Пийт и Клей.

Накъде се били запътили? Двамата нямаха представа къде се намират, затова нямаха и посока. Амато им обясни, че са на около двайсет мили от сушата. Осведоми ги, че предишната седмица американците са торпилирали още един кораб, пълен с техни войници. Защо го правят, чудеше се филипинецът. Пийт му обясни, че корабите, превозващи военнопленници, нямат никакви отличителни знаци.

Теофило им даде по една купичка горещ варен ориз и пухкавото филипинско хлебче пандесал. Бяха го опитвали преди войната и не им беше харесало особено. Но сега, намазано с масло, им се стори манна небесна. Амато ги предупреди да се хранят бавно, за да не претоварват крехките си тела, а Теофило запече на портативен газов грил филенца от скумрия и млечна риба. Пийт и Клей знаеха, че трябва да се хранят бавно. През последните шест месеца гладът беше станал за тях начин на живот, бяха научили прекалено много за него. Постараха се да не се тъпчат. Пийт почти не сдъвка първата си хапка топла риба, а с усмивка я остави да се спусне в корема му.

Амато имаше договор с японските военни да им предоставя улова си всеки ден, затова беше важно рибарите да си свършат работата. Те наловиха жълтоперест тон, сьомга и червен луциан, докато Пийт и Клей спаха с часове в кабината. Когато се събудиха, хапнаха още ориз и риба и изпиха литри вода. По здрач, докато Томас чистеше палубата и прибираше въдиците, Амато отвори един буркан, пълен с ферментирала оризова бира, и наля в празните им чаши от кафето. Беше горчива и безвкусна, но силна и ги хвана светкавично.

След втората чаша Пийт и Клей се замаяха. Бяха свободни, заситени за пръв път от Коледа и доволно се наливаха с домашен алкохол, който им харесваше все повече с всяка следваща глътка.

Амато живееше в малко рибарско селище в Сан Нарсисо на западното крайбрежие на Лусон. По суша Манила се намираше на четири часа път или на пет-шест в зависимост от пътищата и планинските проходи. По море беше на три часа, а пътят извиваше около полуостров Батаан — последното място, което двамата искаха да виждат. Амато ги предупреди да не припарват в Манила, защото гъмжала от японци.

Късно през деня, когато Сан Нарсисо се показа, Томас остави двигателя да работи на празен ход. Време беше за сериозен разговор. На пристанището щяха да ги чакат японци, които да приберат улова, но те бяха готвачи, не войници и нямаше да проверяват корабчето. Пийт и Клей можеха безопасно да пренощуват на него тази нощ, но на следващия ден трябваше да се махнат. Ако ги видеха или ги заловяха, Амато и синовете му щяха да изгубят корабчето, а най-вероятно и главите си.

Първият вариант беше да избягат. Амато имаше приятел, с когото можеха да поговорят. Ала бягството означаваше дълго пътуване в открито море на лош кораб, поради което Амато не го одобряваше. Знаеше за няколко американци, които го бяха опитвали. Неизвестно бе дали са успели. Освен това стоеше въпросът със заплащането, а повечето военнопленници нямаха пукната пара. Пийт го увери, че те двамата също нямат.

Втората възможност беше да се сражават. Амато имаше познати, които можеха да ги отведат в планината при партизаните. Много американци и филипински скаути се бяха организирали в гъстите тропически гори на Лусон. Нападаха врага от различни посоки и понякога успяваха сериозно да разстроят придвижването на войските и продоволствията. Имперската армия беше обявила война на партизаните и предлагаше награди. Положението беше повече от опасно.

— Няма да бягаме — отсече Пийт. — Дошли сме тук да се сражаваме.

— И имаме сметки за уреждане — добави Клей.

Амато се усмихна и кимна в знак на съгласие. Беше горд филипинец, отвратен от японското нашествие. Ако можеше някак да отрови рибата си, за да убие вражески войници, щеше да го направи с удоволствие. Молеше се американците някой ден да победят и да освободят страната му. Копнееше за този миг.

Когато се показа пристанището, Пийт и Клей слязоха под палубата и се скриха в кабината. На пристана Томас и Теофило свалиха тежките щайги с улова си и зачакаха единствения си купувач. Приближи се нисък и дебел японец с окървавена престилка и без да поздрави, огледа рибата. Предложи цена, на която Амато се изсмя. Собственото му предложение беше отхвърлено тутакси и двамата продължиха така известно време — обичайния им следобеден ритуал. Готвачът много бързаше и дори не претегли рибата. Направи окончателното си предложение, което Амато наистина не можеше да отхвърли, и сделката беше сключена. Той преброи парите — явно крайно недостатъчни, ако се съдеше по изражението му. Пристигнаха двама редници с колички, натовариха рибата и си тръгнаха, докато готвачът се пазареше с капитана на следващото рибарско корабче.

Когато всички си тръгнаха, Теофило отново разпали скарата и приготви вечерята. Менюто беше същото — варен ориз, топъл хляб с масло и печена скумрия. Бяха минали десет часа от закуската и на Пийт и Клей изобщо не им призля от преяждане. Бяха хапнали лек обяд, бяха гаврътнали няколко чаши домашен алкохол и засега травмираните им тела понасяха добре всичко това. Докато гладуваха, мислеха само за храна. Сега, когато я имаше и бяха заситили мъчителния си глад, мислите им се насочиха другаде.

Амато ги инструктира да останат в кабината независимо колко горещо и влажно ще стане вътре. През нощта пристанището щеше да бъде пусто, но не можеха да имат доверие на никого. Ако някой моряк или дете на велосипед мернеше двама американци на рибарско корабче, можеше да продаде информацията на японците.

Тримата си стегнаха раниците и пожелаха на гостите си „лека нощ“. Амато благоразумно взе алкохола със себе си. Американците си бяха пийнали достатъчно.

Много скоро в кабината не можеше да се диша. Пийт открехна вратата и надникна навън. На пристанището беше тъмно като в рог. Виждаше се само силуетът на съседното корабче, а единственият звук беше плисъкът на водата в лодките.

— Навън е чисто — каза той и Пийт също излезе.

Притаиха се на палубата. Когато си говореха, съвсем рядко, шептяха. На няколко места светеше, но не се виждаше никой по улиците.

В кабината имаше малка мивка. До нея намериха парче сапун, доста стопено. Пийт го счупи на две и подаде на Клей едната половина. После се съблече и се спусна от корабчето във водата. Допускаше, че е мръсна като на всяко пристанище, но му беше все тая. Използва сапуна си до шушка и се изкъпа чудесно. Когато приключи, Клей му подхвърли ризата, панталона и чорапите и Пийт ги изпра за пръв път от месеци. Бяха станали на дрипи, но имаше само тях.

По едно време, нямаха представа точно кога, внезапно излезе лек ветрец, който ги разхлади. Двамата се прибраха в кабината и заключиха вратата. Изкушаваха се да спят на палубата, под звездите, но страхът да не ги забележи някой надделя. Досега бяха оцелели във всичко, на което ги беше подложила тази безмилостна война. Щеше да е истинска трагедия да ги провали някое хлапе на велосипед.

Беше някъде към 20 юни, но не знаеха точно коя дата е. В кабината нямаше календар, не бяха виждали такъв от месеци. След известно време гладуващият пленник престава да мисли коя дата е. Бяха се предали на 10 април. Пийт беше вървял през полуостров Батаан шест дни. Клей — пет. Бяха прекарали почти два месеца в „О’Донъл“ и сърцето им се свиваше дори само при мисълта за онзи ад. Но бяха оцелели и след битките и капитулацията, и след Похода на смъртта, и след претъпканите вагони и кораби, и след лагера въпреки глада, болестите и смъртта, които никога нямаше да забравят. Бяха удивени от издръжливостта на човешкото тяло и от изобретателността на духа, изправен пред лишения.

Бяха живи! Войната още не беше приключила, но най-лошото несъмнено беше зад гърба им. Вече не бяха пленници и скоро щяха да бъдат на равна нога с враговете си.

Временно решили въпроса с храната, двамата поговориха за съпругите и семействата си. Копнееха да напишат писма и да ги изпратят вкъщи. На сутринта щяха да поговорят за това с Амато.

Хлапе на колело мина по дървения кей — не търсеше нищо, не очакваше нищо. Чу гласове в кабината на едно рибарско корабче и се приближи да чуе. Странни гласове на непознат език. Английски.

Детето отпраши с колелото, прибра се у дома, където майка му го чакаше, и й разказа. Тя се ядоса и го зашлеви през ушите. Ама че особено дете, все разказва някакви измишльотини и преувеличава.

Загрузка...