Разплата

8

Голямото жури на окръг Форд се събираше в третия понеделник на всеки месец, за да разгледа доказателствата за най-новите престъпления на местни хора. Дневният ред за 21 октомври включваше обичайното: битов спор, задълбочил се до жесток побой; Чък Манли и обвинението му в кражба на автомобил; негър, стрелял с пистолет по друг негър, но макар да не улучил, куршумът натрошил прозореца на селска църква за бели, поради което провинението бе станало сериозно престъпление; мошеник от Тюпълоу, наводнил окръга с невалидни чекове; бял мъж и чернокожа жена, заловени ентусиазирано да нарушават щатските закони, забраняващи междурасовия секс; и така нататък. Списъкът включваше общо десет престъпления — обичайния среден брой. На последно място в списъка беше Пийт Банинг и неговото обвинение в убийство.

Майлс Труит беше областен прокурор, откакто го избраха на поста преди седем години. Като такъв той се занимаваше с голямото жури, което почти безкритично изпълняваше волята му. Труит избираше осемнайсетте членове на журито, решаваше кои престъпления да бъдат подложени на съдебно преследване, призоваваше свидетели, чиито показания бяха единствено в полза на обвинението, разчиташе много на журито, когато уликите бяха неубедителни, и изготвяше обвинителните актове, връчвани на обвиняемите. След това Труит контролираше графика на наказателните дела в съда и решаваше кои да бъдат разгледани първи и кои — последни. Почти никое не стигаше до процес. Приключваха със споразумение и признаване на вина в замяна на възможно най-ниската присъда.

След седем години рутинна прокурорска работа Майлс Труит затъна в коловоза на делата срещу контрабандисти, съпрузи, които пребиват жените си, и крадци на коли. Юрисдикцията му обхващаше петте окръга в двайсет и пета съдебна област и предишната година той беше обвинител само по четири дела, стигнали до присъда. Всички други обвиняеми бяха признали вина в замяна на по-леко наказание. Работата му беше изгубила блясъка си най-вече защото в Северен Мисисипи нямаше достатъчно вълнуващи престъпления.

Пийт Банинг обаче беше нарушил монотонността, и то как! Всеки прокурор мечтаеше за сензационен процес за убийство срещу изтъкнат (бял) обвиняем, известна жертва, пълна съдебна зала, силно присъствие на пресата и разбира се, изход, удобен за прокурора и за всички почтени граждани, гласували за него. Мечтата на Труит се беше сбъднала и той се опитваше да овладее нетърпението си да се заеме с обвиненията срещу Пийт Банинг.

Голямото жури се събираше в същата стая, която използваха и съдебните заседатели. Беше тясно помещение, широко и дълго, колкото да се поберат дванайсет души на столове, напъхани край дълга и тясна маса. От осемнайсетимата присъстваха само шестнайсет, до един бели мъже. Джок Федисън от Карауей се беше обадил, че е болен, но всички подозираха, че е твърде зает с памуковите си ниви и не му се занимава с досадни съдебни процедури. Уейд Бърел изобщо не си направи труда да се обади и от седмици никой не го беше чувал или виждал. Не беше фермер, но се говореше, че има проблеми с жена си. Тя обясни унило, че нехранимайкото се е запил някъде и няма да се върне.

При шестнайсет души имаха кворум и Труит въдвори тишина. Първият свидетел беше шериф Гридли, който се закле да казва истината. Труит започна от Чък Манли и Гридли изложи фактите. Без никакво обсъждане гласуваха шестнайсет на нула в полза на обвинение в едра кражба. След това дойде ред на фалшификатора и шерифът показа копия от невалидните чекове и клетвените декларации на някои пострадали търговци. Шестнайсетимата отново гласуваха единодушно; същото се случи и с дървосекача, счупил носа на жена си наред с други наранявания.

Справедливостта тържествуваше, докато Труит не постави на обсъждане случая с междурасовия секс. Двамата любовници бяха заловени по време на самия акт в каросерията на пикап, паркиран на място, известно с подобни дейности.

Заместник-шериф Рой Лестър беше получил анонимен сигнал по телефона, че двамата подготвят такава тайна среща, и беше пристигнал преди тях. Самоличността на подалия сигнала оставаше неизвестна. Лестър се беше скрил в мрака и с удоволствие беше установил, че сигналът е верен. Белият мъж, който впоследствие призна, че има съпруга и дете, докарал пикапа си съвсем близо до укритието на Лестър и започнал да се съблича. Чернокожото момиче, осемнайсетгодишно и неомъжено, направило същото. Край тях било пусто и двамата решили да се залавят за работа в каросерията на пикапа.

В показанията си пред голямото жури Лестър твърдеше, че е наблюдавал спокойно зад някакви дървета. В действителност срещата му се беше сторила много еротична и той изобщо не беше останал спокоен. Членовете на голямото жури попиваха всяка негова дума, а описанията на Лестър бяха дискретни, дори сдържани. Точно преди белият мъж да достигне кулминацията, Лестър изскочил от скривалището си, размахал пистолета си и се провикнал: „Веднага престанете!“. Неуместна заповед може би, защото кой ще спре в такъв сублимен момент? Докато двамата се обличали надве-натри, Лестър ги чакал с белезници. Отвел ги до патрулката си, скрита край един черен път, и ги закарал в ареста. Пътьом белият мъж се разплакал и започнал да моли за милост. Съпругата му със сигурност щяла да се разведе с него, а той я обичал много.

Когато приключи с показанията си, стаята беше притихнала, като че ли членовете на журито искаха разказът да продължи. Накрая Фил Хобард, учител по естествени науки в гимназията в Клантън, преселил се от Охайо янки, попита:

— Ако мъжът е на двайсет и шест, а жената на осемнайсет, защо отношенията им да са незаконни?

Труит бързо пое контрол над обсъждането.

— Защото сексът между бели и негри е незаконен, тъй като щатското законодателство се е произнесло по въпроса преди много години.

Хобард не остана доволен. Без да обръща внимание на смръщените лица на колегите си, той продължи:

— Прелюбодеянието престъпление ли е?

Още няколко мъже сведоха очи и ги забодоха в някакви документи върху масата. Двама дори се посвиха от неудобство, но фанатиците изглеждаха още по-сурови, сякаш искаха да кажат: „Ако не е, със сигурност трябва да стане“.

— Не, не е — отговори Труит. — Преди време е било, но властите са се затруднявали да прилагат тази законова разпоредба.

— Хайде да изясним нещата — каза Хобард. — Днес в Мисисипи не е противозаконно да правиш секс с жена, която не ти е съпруга, стига да е от същата раса като теб. Ако е от друга раса обаче, може да бъдеш арестуван и обвинен, така ли?

— Така е според Наказателния кодекс — отговори Труит.

Хобард, който явно единствен от голямото жури имаше смелостта да се задълбочи, попита:

— Нямаме ли по-сериозни проблеми, вместо да подлагаме на съдебно преследване двама възрастни, които по взаимно съгласие очевидно се забавляват чудесно в леглото, в каросерията на пикап или където и да било?

— Не аз съм писал законите, господин Хобард — отговори Труит. — Ако искате да ги променяте, отнесете въпроса към щатския си сенатор.

— Щатският ни сенатор е идиот.

— Е, може и така да е, но това е извън нашата юрисдикция. Готови ли сме да гласуваме по това обвинение? — попита Труит.

— Не — рязко отговори Хобард. — Опитвате се да ускорите процедурата. Преди да гласуваме, искам да попитам колегите си от голямото жури колко от тях са правили секс с чернокожа жена. Ако има такива, няма начин да гласуват в полза на обвинението срещу тези двамата.

Неколцина заседатели пребледняха. Неколцина пламнаха от гняв. Един от фанатиците изтърси:

— Никога!

Обадиха се и други:

— Стига, това е нелепо.

— Ти си луд. Хайде да гласуваме!

— Престъпление е и ние просто нямаме избор.

Никс Гридли стоеше в ъгъла, наблюдаваше лицата им и прикри усмивката си. Дън Лъдлоу беше редовен посетител на бардака с проститутки в негърския квартал. Милт Мънси имаше любовница негърка почти откакто Никс беше шериф. Невил Рей произхождаше от стар плантаторски род, в който от поколения имаше смесени връзки. Сега обаче и петнайсетимата бяха заели нелепо добродетелни пози.

Щатският закон против междурасовия секс приличаше на законите в други южни щати и нямаше почти никакво отношение към връзките между бели мъже и чернокожи жени. Те се приемаха с безразличие.

Целта на закона беше да защити неприкосновеността на белите жени и да държи негрите далече от тях. Само че, както историята неведнъж е доказвала, ако двама души искат да правят секс, те не дават пет пари за законовите разпоредби. Законът нищо не предотвратява, а се използва понякога като наказание постфактум.

Труит изчака всички коментари да секнат и каза:

— Трябва да продължим нататък. Нека да гласуваме. Който е „за“ тези двамата да бъдат обвинени, да вдигне ръка.

Вдигнаха се петнайсет ръце — на всички освен на Хобард.

Обвинението не изискваше пълно единодушие. Две трети от гласовете стигаха, пък и прокурорът досега не беше губил гласуване. Голямото жури бързо приключи със следващите случаи и Труит каза:

— Ред е на Пийт Банинг. Предумишлено убийство. Не се съмнявам, че всички знаят точно толкова, колкото и аз. Шериф Гридли.

Никс прескочи няколко ботуша и обувки и успя да се върне на мястото в края на масата.

Половината мъже пушеха и Никс нареди на Рой Лестър да открехне прозореца. Труит запали цигара и издуха дима към тавана.

Никс започна от местопрестъплението и им подаде да разгледат двете снимки на Декстър Бел, проснат мъртъв в кабинета си. Описа им сцената, преразказа им показанията на Хоп Пърдю и им обясни как е отишъл да арестува Пийт, който го е осведомил къде е оръжието му. Никс извади револвера и трите гилзи и ги увери, че убийството несъмнено е извършено с него. От щатската полиция му бяха изпратили доклад. След арестуването си Пийт Банинг отказвал да обсъжда случилото се. Представлявал го Джон Уилбанкс. Ако му бъдело повдигнато обвинение, изглежда, съвсем скоро щяло да има процес.

— Благодаря, шерифе — каза Труит. — Въпроси?

Нечия ръка се изстреля нагоре и Милт Мънси попита високо:

— Трябва ли да гласуваме по този въпрос? Познавам Пийт Банинг, познавах и Декстър Бел и никак не искам да се замесвам.

— Аз също — обади се Тайс Сътън. — Отраснах с Пийт Банинг и не мисля, че е редно да седя тук и да го съдя.

— Точно така — каза Пол Карлин. — Не искам да имам нищо общо с това и ако се опитате да ме принудите, ще се оттегля. Нали можем да се оттеглим от голямото жури? Предпочитам го, отколкото да се занимавам с това дело.

— Не, не можете да се оттеглите — остро ги осведоми Труит, губейки безропотните си изпълнители.

— Ами ако се въздържим? — попита Джо Фишър. — Логично е да можем да се въздържим, ако познаваме лично замесените, нали? Покажете ми къде в закона пише, че нямаме право да се въздържим, ако искаме.

Всички погледи се насочиха към Труит, който обикновено си измисляше мимоходом правилата за работа на голямото жури, както правеха всички прокурори в щата. Не помнеше някъде да се споменава за въздържане в подобни ситуации, но, честно казано, от години не беше поглеждал разпоредбите. Толкова беше свикнал с безкритичното съгласие на журито, че не беше догледал процедурните тънкости.

Докато протакаше и се мъчеше да измисли отговор, не голямото жури занимаваше мислите му, а съдебното. Ако хората от окръг Форд бяха така разделени и толкова силно искаха да избегнат процеса, как щеше да убеди дванайсет от тях да издадат присъда „виновен“? Най-важното дело в кариерата на Труит се разпадаше пред очите му.

Той се прокашля и каза:

— Нека да ви напомня, че сте положили клетва внимателно и непредубедено да изслушате показанията и да решите има ли действително вероятност престъплението да е било извършено от господин Банинг. От вас не се иска да преценявате вината или невинността му, това не е ваша работа. Вие трябва да решите дали той трябва да бъде обвинен в убийство. Съдебното дело ще определи съдбата му. А сега, шериф Гридли, изпитвате ли някакво съмнение, че Пийт Банинг е убил Декстър Бел?

— Никакво.

— Това, господа, е напълно достатъчно за отправяне на обвинение. Да обсъждаме ли още?

— Аз няма да гласувам — заяви предизвикателно Тайс Сътън. — Пийт е имал причина да постъпи така и аз няма да го съдя.

— Вие не го съдите — сряза го Труит. — А ако е имал причина и разполага с правна защита, всичко ще излезе наяве по време на процеса. Някой друг?

Беше ядосан и започна да измерва членовете на журито с гневен поглед, готов за кавга. Той познаваше закона, а те не.

Тайс Сътън не се плашеше лесно. Изправи се и изпъна пръст над масата към прокурора.

— Достигнал съм етап от живота си, когато не позволявам на никого да ми крещи. Тръгвам си, а ако искате да ме изпортите пред съдията и да ми навлечете неприятности, ще си го спомня, когато отново се кандидатирате за прокурор. И знам къде да си намеря адвокат.

После Сътън гневно се запъти към вратата, отвори я, излезе и я затръшна зад себе си.

Останаха петнайсет. За отправяне на обвинение се изискваха две трети, а поне трима от останалите членове на журито не желаеха да гласуват. Изведнъж Труит се обля в пот, задиша тежко, заблъска си главата и започна да импровизира стратегия. Можеше да ги разпусне и да внесе делото на Банинг следващия месец. Можеше да ги разпусне и да поиска нов състав на журито от съдията. Можеше да ги притисне да гласуват и да се надява на най-доброто, а ако не успееше да спечели десет гласа, винаги можеше да представи делото отново през ноември. Можеше ли всъщност? Забраната за многократно съдебно преследване за едно и също престъпление отнасяше ли се и за решенията на голямото жури? Съмняваше се, но ако сбъркаше, тогава какво? За пръв път му се случваше.

Реши да продължи, все едно много пъти е изпадал в същото положение.

— Да продължим ли обсъждането?

Забеляза как хората на масата се споглеждат притеснено, но май никой не изгаряше от желание да се присъедини към Тайс Сътън.

— Много добре — продължи Труит. — Който е „за“ Пийт Банинг да бъде обвинен в предумишлено убийство на преподобния Декстър Бел, да вдигне ръка.

Пет ръце се вдигнаха вяло и бавно. След малко към тях се присъединиха още пет. Всички други ръце останаха под масата.

— Не може да се въздържите — скастри прокурорът Милт Мънси.

— А вие не може да ме накарате да гласувам — сърдито отговори Мънси, готов да нанесе или да поеме юмручен удар.

Труит огледа стаята, преброи набързо и оповести:

— Преброих десет души. Две трети, достатъчно за отправяне на обвинение. Благодаря ви, шерифе. Свободен сте.

Дните се нижеха и Пийт се зае да подобри условията в ареста. Кафето беше първата му цел и в края на третия ден всички — включително надзирателите — пиеха „Стандард“ от Ню Орлиънс. Флори го носеше на двукилограмови пакети и по време на второто си посещение попита Никс какво кафе пият чернокожите. Той отговори, че на тях не им дават кафе, и тя се ядоса. Последва тирада, с която Флори го заплаши, че ще престане да носи „Стандард“, ако не започнат да го поднасят на всички.

У дома тя сръчка Мариета и Нинева да се задействат на бързи обороти и двете започнаха настървено да готвят и да пекат. Почти всеки ден Флори отиваше в ареста с торти, пайове, бисквити, кексчета и тенджери говежда или еленска яхния, зеле, червен боб и ориз, грах и царевичен хляб. Качеството на затворническата храна се повиши драстично за всички арестанти и повечето се хранеха много по-добре, отколкото навън. Когато Еймъс закла шопара, всички в ареста се натъпкаха с пушени ребърца. Никс и момчетата му също участваха в угощението и спестиха по някой долар за обяд. Шерифът за пръв път имаше в ареста богат собственик на огромна земя, където се отглеждаха всякакви храни в изобилие.

След първата седмица Пийт убеди Никс да го постави на лек режим, което означаваше килията му да не се заключва денем и той да може да обикаля колкото и където иска, стига да не напуска сградата. На Никс никак не му се щеше да плъзнат слухове, че Пийт се радва на специално отношение, и отначало идеята не му допадна. Само че във всеки уважаващ себе си арест имаше поне един човек на лек режим като отговорник на останалите, а в момента Никс нямаше никого. Последният, Хоумър Галакс, беше служил предано на окръга шест години и му оставаха още три от присъдата за нападение с утежняващи вината обстоятелства, когато той избяга с една вдовица, за която се говореше, че има пари. Никой не ги беше виждал оттогава, а Никс нямаше нито време, нито сили или интерес да ги търси.

Според друго правило, което също нямаше задължителен характер, отговорникът трябваше най-напред да получи присъда, която да излежава в окръжния арест, а не в щатския затвор. Никс пренебрегна това изискване и Пийт стана отговорник. Той подсигури много по-хубава храна на останалите четирима бели арестанти, както и на чернокожите в задната част на сградата. Тъй като всички те много бързо разбраха откъде идва храната, Пийт доби популярност. Организира работни групи за почистване на ареста и плати на водопроводчик да модернизира двете тоалетни. Срещу няколко долара им поставиха отдушници и всички, включително пушачите, дишаха по-леко. Заедно с един чернокож арестант Пийт ремонтира парния котел и в килиите беше почти приятно топло нощем. Той спеше много, често си дремваше денем, раздвижваше се на всеки кръгъл час и насърчаваше останалите да правят същото. Когато му доскучаеше, четеше романи почти толкова бързо, колкото му ги носеше Флори. В тясната му килия нямаше полици, затова тя връщаше книгите обратно в кабинета му, където неговата библиотека наброяваше хиляди томове. Освен това той изчиташе и една камара вестници и списания, пак донасяни от Флори.

Пийт предлагаше четивата си и на другите, но почти никой не проявяваше интерес. Той заподозря, че са напълно или частично неграмотни. За да минава времето, играеше покер с Лион Коливър, контрабандиста от отсрещната килия. Лион не беше особено умен, но много го биваше с картите и Пийт, който беше научил всякакви игри в армията, си намери занимавка. Най-много обичаше да играе крибидж и Флори му донесе дъската. Лион не беше чувал за тази игра, но я усвои с лекота и само след час беше спечелил пет цента. Залагаха по един цент на игра. Не се приемаха разписки и всъщност никой не очакваше да получи някакви пари.

Късно следобед, след като изпълнеха всичките си задължения и излъскаха ареста, Пийт отключваше килията на Лион, двамата изнасяха паянтовите си столове в коридора и го запушваха. Слагаха дъската за крибидж върху квадратно парче шперплат, което Пийт държеше в килията си. А шперплата поставяха върху сандъче от пирони. И играта започваше. Лион беше успял да вмъкне манерка с царевично уиски, дестилирано от семейството му, разбира се, но отначало Пийт не проявяваше интерес. С течение на времето обаче той започна да се примирява с действителността, че или ще бъде екзекутиран, или ще лежи в затвора до края на живота си, и си каза: какво пък толкова. В разгара на някоя напрегната игра Лион се озърташе, измъкваше манерката от джоба на панталона си, развърташе капачката, отпиваше и я подаваше на Пийт. Той на свой ред се оглеждаше, отпиваше и връщаше манерката. Не бяха егоисти, просто нямаше достатъчно за всички. Освен това във всеки арест имаше доносник, а шерифът не гледаше с добро око на пиенето.

Двамата се бяха привели над дъската и обсъждаха единствено резултата, когато вратата се отвори и в тесния коридор влезе Никс. Носеше някакви документи.

— Добър вечер, момчета — поздрави той.

Те кимнаха вежливо. Никс подаде документите на Пийт.

— Голямото жури е заседавало днес, ето ти обвинителния акт. Предумишлено убийство.

Пийт изпъна гръб и пое документите.

— Е, не е изненада.

— Работата е ясна. Делото е насрочено за шести януари.

— Не може ли по-рано?

— Попитай адвоката си.

Никс се обърна и излезе.