Разплата

42

Пътуването с влак от Мемфис до Канзас Сити отнемаше седем часа и половина, а спирките бяха толкова много, че нямаше как да се запомнят. Но какво от това! Беше лято. Нямаха занятия, бяха далече от фермата, пътуваха в първа класа, където им сервираха студено вино, стига да дадяха знак. Стела четеше сборник с разкази на Юдора Уелти, а Джоуел се бореше с „Авесаломе, Авесаломе!“. Беше виждал Фокнър два пъти в Оксфорд, където присъствието му оставаше почти незабелязано. Не беше тайна, че писателят обича да вечеря късно в ресторант „Замъка“, недалече от площада, и веднъж Джоуел седна близо до него, докато той се хранеше сам. Джоуел беше твърдо решен, докато следва в Оксфорд, да събере смелост и да му се представи. Мечтаеше да изпие чаша бърбън на верандата на този велик човек и да му разкаже трагичната история на баща си. Може би Фокнър вече я беше чувал. Може би щеше да я използва в свой роман.

От гарата в Канзас Сити взеха такси до скромна къща в центъра. Дядо и баба Суийни се бяха преместили тук от Мемфис след войната и Джоуел и Стела още не ги бяха посещавали. Рядко бяха виждали родителите на майка си, защото, както осъзнаха, когато пораснаха, баща им не обичаше семейство Суийни и чувстваха бяха взаимни.

Семейство Суийни нямаха пари, но винаги се стремяха да се докоснат до висшите класи. Това беше една от причините Лайза да прекарва толкова много време в хотел „Пийбоди“ като гимназистка — родителите й настояваха. Само че, вместо да си хване мемфиски богаташ за съпруг, тя беше забременяла от фермер, моля ви се. Фермер от Мисисипи!

Като всички от Мемфис семейство Суийни гледаха отвисоко на хората от Мисисипи. Държаха се любезно с Пийт, когато Лайза го доведе у дома, но тайно се надяваха да не им стане зет, въпреки че беше хубавец и беше завършил „Уест Пойнт“. Преди да успеят да възразят сериозно срещу избора на дъщеря си, той я отмъкна и я обвърза с брак, което ги травмира. Не бяха сигурни дали Лайза е била бременна, когато избяга с него, но малкият Джоуел се появи на бял свят скоро след това. Години наред родителите й бяха принудени да уверяват приятелите си, че внукът им се е родил цели девет месеца след „венчавката“.

В годините, когато всички смятаха Пийт за мъртъв, семейство Суийни не бяха голяма утеха за Лайза, поне според самата нея. Те рядко гостуваха във фермата, а когато се осмеляха да дойдат в „този пущинак“, винаги бързаха да си тръгнат. Тайно се срамуваха, че дъщеря им е избрала да живее в толкова изостанало място. Те бяха граждани и не ценяха земята, памука, добитъка, пресните яйца и зеленчуци. Бяха ужасени, че семейство Банинг използват „цветнокожи“ за къщната и за полската работа. А когато Пийт възкръсна от мъртвите, те не проявиха почти никакъв интерес и не го видяха с месеци след завръщането му.

След края на войната господин Суийни беше прехвърлен в Канзас Сити — събитие, което двамата с жена му описваха като голямо повишение, но в действителност беше отчаян опит от негова страна да спаси работата си. Новият им дом беше още по-тесен от предишния в Мемфис, но две от дъщерите им вече не живееха при тях, така че не им трябваше много място. А после Лайза получи нервен срив и беше изпратена в „Уитфийлд“. Семейство Суийни не казаха на никого, че дъщеря им е в психиатрична клиника във вътрешността на Мисисипи. Посетиха я веднъж и се ужасиха от нейното състояние и обстановката.

Когато Пийт беше арестуван, осъден и екзекутиран, семейство Суийни бяха признателни на съдбата, че са се преместили още по-далече от Клантън.

Поддържаха връзка само чрез някое писмо от Джоуел и Стела. Годините отлитаха и вече бе време да протегнат ръка и да поканят внуците си на гости. Посрещнаха ги в дома си и изглеждаха искрено развълнувани, че двамата са дошли чак до Канзас Сити. На вечерята — невероятно безвкусна, защото баба им беше скарана с готвенето — те разказаха за следването си и споделиха плановете си за бъдещето. Поговориха и за Лайза. Стела и Джоуел бяха прекарали два дни с нея и твърдяха, че са забелязали подобрение. Лекарите й бяха настроени оптимистично — новите лекарства имали ефект. Майка им беше наддала малко. Семейство Суийни твърдяха, че много им се иска да отидат да я видят, но работният график на дядо им бил направо непосилен.

Не се спомена нито дума за огромната камара правни проблеми пред семейство Банинг — не че баба им и дядо им даваха пет пари за това. Предпочитаха да говорят за себе си и за прекрасните богати приятели, които имат в Канзас Сити. Тук било значително по-добре, отколкото в Мемфис. Нали Джоуел и Стела не възнамерявали да се установят в Мисисипи?

Стела спа в стаята за гости, а Джоуел — на канапето в дневната. След тежка нощ той се събуди от тракане в кухнята и мирис на кафе. Дядо му седеше на масата, ядеше препечена филийка и набързо преглеждаше сутрешния вестник, а баба му бъркаше смес за палачинки. Побъбриха си няколко минути, после дядо му грабна куфарчето си и изхвърча за службата си, за да стигне навреме и да спаси поредната важна сделка.

— Той непрекъснато работи — отбеляза баба му. — Хайде да седнем да си поговорим.

Стела се присъедини към тях и тримата си направиха дълга закуска с палачинки и наденички. Някъде по средата Стела спомена за курсова работа, над която работи. От нея се искаше да събере възможно най-пълна информация за здравето и историята на заболяванията на най-близките си роднини. Профилите щяха да бъдат изследвани в час, за да се направят прогнози за дълголетието на всеки студент. От страната на Банинг изгледите бяха доста мрачни. Бащата на Пийт беше починал от инфаркт на четиридесет и девет години, а майка му — от пневмония на петдесет. Леля им Флори беше на петдесет и изглеждаше в относително добро здраве, но никой от рода Банинг през последните сто години — нито мъж, нито жена — не беше доживял до седемдесет.

Джоуел заяви, че й помага да събере информацията, и започна да си води бележки. Обсъдиха родителите на баба им, и двамата покойници, както и тези на дядо им. Госпожа Суийни беше на шейсет и шест и твърдеше, че е в отлично здраве. Не страдаше от никакви заболявания и не вземаше лекарства. Не беше боледувала от рак, от сърдечни болести или от друго сериозно нещо. Два пъти беше лежала в болница в Мемфис, когато беше раждала дъщерите си, никога повече. Мразеше болниците и се стараеше да ги избягва. Джоуел и Стела с облекчение научиха, че са наследили по-обещаващи гени от страна на семейство Суийни.

Ако Нинева казваше истината, а тя почти винаги го правеше, защо Лайза и Декстър Бел бяха съчинили претекста, че ще посетят майката на Лайза, която умира от рак в болница в Мемфис? И защо го бяха скрили от децата и от всички останали?

Което водеше към следващия въпрос — къде са били всъщност двамата в онзи ден.

Две нощи в Канзас Сити им бяха предостатъчни. Баба им ги откара до гарата и всички се прегърнаха. Обещаха си да се виждат по-често и да поддържат връзка. Когато седнаха във вагон-ресторанта, Джоуел и Стела си поеха дълбоко дъх и веднага си поръчаха по чаша вино.

Спряха в Сейнт Луис и се настаниха в хотел в центъра на града. Джоуел искаше да гледа мача на „Кардинале“ на „Спортсманс Парк“ и настояваше сестра му да го придружи. Тя не се интересуваше от бейзбол, но нямаше избор. Отборът беше на второ място в Националната лига. Стан Мюжъл беше в бесен възход и беше пръв в класацията по попадения и хоумръни, а това означаваше много за брат й. И на двамата им беше приятно на мача.

От Сейнт Луис продължиха на изток, прехвърлиха се на друг влак в Луисвил и Питсбърг и накрая пристигнаха на Юниън Стейшън във Вашингтон на 17 юни вечерта. Двумесечният стаж на Стела в издателство за учебна литература започваше следващия понеделник и тя трябваше да си намери евтина квартира.

Джоуел щеше да възобнови своя нередовен и неплатен летен стаж в кантората на Уилбанкс, когато се върнеше в Клантън. Не изгаряше от желание да работи там. Беше се преситил от правото и от следването и мислеше да прекъсне за една-две години. Искаше да потърси приключения на запад, където можеше да се скрие от всички гадости, с които се занимаваше. Защо няколко месеца да не лови пъстърва в плитки планински реки, вместо да седи на скучните занятия, да пътува с колата до „Уитфийлд“ за поредното потискащо посещение, да се тревожи за адвокатските машинации, които Бърч Дънлап щеше да поднесе, или да се отбива в розовата къща да държи ръката на Флори на фона на оглушителна оперна музика?

Нямаше много пари, затова си купи билет във втора класа за Мемфис. Седеше на високо столче в бар на Юниън Стейшън и пиеше бира, когато тя мина покрай него. Къса черна коса, тъмни очи, съвършени черти, може би двайсетгодишна. Беше ослепителна и не само той го забеляза. Висока, слаба, стройна. Когато я изгуби от поглед, Джоуел отново насочи вниманието си към бирата и проблемите си, неспособен да повярва, че току-що се е отказал от билет в първа класа, защото се тревожи за пари.

Пресуши чашата си, запъти се към перона и я видя отново. Приближи се с надеждата тя да пътува с неговия влак. Така се оказа. Той забеляза как няколко мъже я оглеждат. Качи се след нея и успя да седне на съседното място. Без да й обръща внимание, разгърна списание и забоде нос в него. Лактите им почти се допираха и той я огледа крадешком, когато влакът потегли рязко. Имаше нещо екзотично в произхода й и резултатът беше изумителен. Джоуел за пръв път виждаше толкова красиво лице. Тя четеше книга с меки корици и се държеше, като че ли е сама във влака. Той допусна, че е защитна реакция. Сигурно мъжете започваха да я преследват още щом прекрачеше прага на дома си.

Когато излязоха от Вашингтон и стана по-топло, Джоуел се изправи и свали якето си. Тя вдигна очи. Той се усмихна, тя не. Джоуел седна и попита:

— Закъде пътувате?

Последва усмивка, от която коленете му омекнаха.

— За Джаксън.

На юг имаше няколко места с това име и, за късмет, всички бяха поне на хиляда и петстотин километра разстояние. Ако извадеше късмет, щеше да седи до нея с часове.

— В Мисисипи ли?

— Да.

— Познавам това място. От там ли сте?

— Не, от Билокси съм, но ще остана една-две нощи в Джаксън.

Мек и топъл глас, акцент от Южното крайбрежие. За останалите части на Мисисипи крайбрежието беше друг свят. Силно католическо, с италианско, испанско, креолско, индианско и африканско влияние, то беше място, където се смесваха култури и където живееха много италианци, югославяни, ливанци, китайци и както винаги, ирландци.

— Харесвам Джаксън — каза той, макар да беше вярно само отчасти, но беше негов ред да каже нещо.

— Не е лош — съгласи се тя. Беше свалила романа — недвусмислен знак, че й се говори с него. — Къде ходите, когато сте там?

В близката лудница, защото майка ми е затворена в нея. Щеше да й каже малкото си име, но не и фамилията. Това пък беше неговата защитна реакция.

— Има една тайна кръчма зад хотел „Хайделберг“, която много ми харесва. Аз съм Джоуел.

— Аз съм Мери Ан. Малуф.

— Откъде е това име?

— Баща ми е ливанец, а майка ми е ирландка.

— И доминантните гени печелят. Красива си.

Джоуел не можеше да повярва, че го е казал. Ама че глупак!

Тя отново се усмихна и сърцето му спря.

— Закъде пътуваш? — попита го.

— Ще сляза в Мемфис. — Или ще се возя на този влак до Марс и обратно, ако останеш тук. — Отивам в Оксфорд. Следвам право в Университета на Мисисипи.

Една от причините да остане да следва право беше, че момичетата обичаха да си приказват с млади мъже, които се канят да станат адвокати. Като първокурсник Джоуел бързо беше усвоил този номер и го използваше винаги когато е уместно.

— Откога следваш там? — попита тя.

— Ще бъда във втори курс.

— Не съм те виждала.

— Къде?

— В кампуса. И аз ще бъда във втори курс право наесен.

В университета имаше четири хиляди студенти и само петнайсет процента бяха жени. Как не я беше забелязал? Джоуел се усмихна и каза:

— Светът е малък. А студентите по право се надушват.

Не можеше да повярва на късмета си. Щеше да е близо до нея не само през следващите десет часа, но и през следващите няколко месеца в кампуса. За един кратък миг имаше повод да се усмихне.

— Какво те отведе във Вашингтон? — попита тя.

— Помагах на сестра ми да се настани, ще работи там през лятото. Ние сме от градче близо до Оксфорд. А теб?

— Бях при годеника си. Работи за една сенатска комисия.

Въодушевлението му внезапно секна. Надяваше се да не се е намръщил, да не е направил гримаса и да не е добил печален вид. Надяваше се да е запазил дружелюбното си изражение и да изглежда изпълнен с разбиране, но едва ли бе успял при такава катастрофа.

— Много хубаво — успя да смотолеви той. — Кога е големият ден?

— Не сме решили. След като завърша. Не бързаме.

След като вероятността за романтика и общо бъдеще отпадна, двамата се разговориха за плановете си до края на лятото, за университета, за Юридическия факултет и какво се надяват да правят, след като завършат. Колкото и прекрасна да беше тя, Джоуел накрая изгуби интерес и заспа.