Разплата

25

Без коне Двайсет и шести кавалерийски полк престана да съществува като бойна единица. Войниците му бяха разпределени в други части и им възложиха да вършат необичайни за тях неща. Пийт попадна в пехотата, където му връчиха лопата да се окопае — един от хилядите окопи по дългата двайсет километра линия в южната част на Батаан. Всъщност това беше последната защитна линия. Ако японците я пробиеха, американците и филипинците щяха да бъдат изтласкани до върха на полуострова и разгромени в гръб откъм Южнокитайско море.

През март водеха боеве, когато японците затегнаха примката около Батаан. Прегрупираха се и се снабдяваха с пресни провизии. Американците и филипинците съзнаваха неизбежното и се окопаваха още по-дълбоко.

Денем Пийт и другарите му правеха бункери и защитни укрепления, макар да им беше трудно да работят. Бяха болни и гладни. Пийт смяташе, че е отслабнал най-малко с двайсет килограма. През десетина дни пробиваше нова дупка на колана си. Засега бе успял да се предпази от маларията, но беше въпрос на време да се зарази. Получи два леки пристъпа на дизентерия, ала се възстанови бързо, когато един от лекарите намери отнякъде малко камфоров опиат. Нощем Пийт спеше върху одеяло до окопа си с пушката отстрани.

В окопа вдясно от неговия беше Сал Морено, корав сержант от Лонг Айланд с италианско потекло. Сал беше градско момче от голямо и колоритно семейство, с което бяха свързани многобройни забавни истории. Беше се научил да язди във фермата, където работеше чичо му. След няколко стълкновения със закона Сал се бе записал в армията и се бе озовал в Двайсет и шести кавалерийски полк. Маларията едва не го отнесе, но Пийт намери хинин на черно и му помогна да я пребори.

От лявата страна на Пийт беше окопът на Юинг Кейн, младеж с аристократично потекло от Вирджиния, завършил с отличие Военния институт на щата също като баща си и дядо си. Юинг яздеше понита още от тригодишен и беше най-умелият ездач в полка.

Ала вече нямаха коне и много съжаляваха, че са понижени до пехотинци. Часове наред разговаряха, а любимата им тема беше храната. Пийт описваше в захлас ястията на Нинева: крехки пържоли от отгледани във фермата му животни, пушени ребра, пържена бамя, пържено пиле, пържени зелени домати, картофи, изпържени в мас, пържена тиква, пържено какво ли не. Сал се дивеше на тази толкова мазна кухня. Юинг описваше вкуснотии като вирджинската пушена шунка, ястия от фазани, гълъби, пъдпъдъци и яхнията брунсуик. И двамата обаче бяха аматьори в сравнение със Сал, чиято майка и баба готвеха неща, за които другите двама не бяха чували. Лазаня, пълнени маникоти, спагети болонезе, скалопини от свинско с оцет балсамико, брускети с домати и чесън, пържена моцарела и тъй нататък. Специалитетите сякаш нямаха край и отначало двамата заподозряха, че Сал преувеличава. Той обаче разказваше с такива подробности, че устите им се пълнеха със слюнка. Уговориха се да се срещнат в Ню Йорк след войната и просто да се тъпчат с италиански деликатеси.

Понякога успяваха да се посмеят и да помечтаят, но бойният дух беше нисък. Войниците на Батаан обвиняваха Макартър, Рузвелт и всички останали във Вашингтон, че са ги изоставили. Бяха огорчени и нещастни и повечето не сдържаха оплакванията си. Други им се сопваха да млъкват и да престанат да мрънкат. Оплакванията с нищо не подобряваха тежките условия, в които живееха. Нерядко виждаха някой да плаче в окопа си или друг да превърти и да се залута безцелно. Пийт запази здравия си разум, като мислеше за Лайза и децата, за пикантните гозби на Нинева и за зеленчуците в градината на Еймъс. Отчаяно копнееше да им пише писма, но нямаха хартия, моливи и поща. Бяха напълно откъснати от света. Пийт всеки ден се молеше за семейството си и настояваше пред Бог да ги закриля, когато той си отиде. Смъртта му беше сигурна — от глад, от болест, от бомба или куршум.

Докато японската пехота си почиваше, японската артилерия и авиация не им даваха мира. Имаше затишие, но нямаше спокойни дни. Опасността винаги дебнеше наблизо. Всяка сутрин пикиращи бомбардировачи ги атакуваха здраво, а когато самолетите изчезнеха, започваха да хвърчат снаряди.

В края на март близо до американските позиции бяха разположени 150 големи оръдия, които подеха неистов обстрел. Атаките не спираха денонощно и резултатът от тях беше унищожителен. Много американци и филипинци бяха разкъсани на парчета в окопите си. Бункери, които мислеха за бомбоустойчиви, рухваха като сламени бараки. Жертвите бяха потресаващо много, а полевите болници бяха претъпкани с ранени и умиращи. На 3 април, след триседмичен непрекъснат обстрел, японската пехота и артилерия ги нападнаха през зейналите пробойни. Когато американците и филипинците отстъпваха, офицерите им се опитваха да ги върнат на отбранителни позиции, които след броени часове отново биваха завземани. Планираха контраатаки и се мъчеха да ги проведат, но японските войски имаха значително надмощие и разгромяваха всяка една.

По онова време някакъв американски генерал вече беше установил, че само един от десетима войници е в състояние да измине сто метра, да вдигне пушката си и да стреля по врага. От някогашната силна армия, наброяваща осемдесет хиляди войници, бяха останали само две хиляди и петстотин, способни да се сражават. Без храна, боен дух и боеприпаси, без подкрепа по въздух или по море американците и филипинците продължаваха да се бият със сетни сили срещу японците и предизвикваха огромен брой жертви. Само че противникът ги превъзхождаше и по численост, и по въоръжение, затова неизбежното скоро стана реалност.

Докато врагът продължаваше безмилостната си атака, американският командващ генерал Нед Кинг свика своите генерали и полковници, за да обсъдят немислимото — капитулацията. Заповедите от Вашингтон бяха ясни: американските и филипинските сили трябваше да се бият до последния воин. Това може и да звучеше героично, когато се решаваше в някой удобен кабинет във Вашингтон, но генерал Кинг беше изправен пред страховита реалност. Трябваше да реши дали да се предаде, или хората му да бъдат избити до крак. Онези, които все още можеха да се сражават, оказваха отпор, който отслабваше с всеки изминал ден. Японците вече бяха на няколко километра от голяма полева болница с шест хиляди ранени и умиращи войници.

В полунощ на 8 април генерал Кинг събра командирите и каза:

— На зазоряване ще изпратя човек с бяло знаме да уговори условията за капитулация. Смятам, че ако продължим да оказваме съпротива, само ще предизвикаме безсмислена загуба на човешки живот. Една от препълнените ни болници вече се намира точно на линията на вражеското настъпление и е в обхвата на леката им артилерия. Нямаме повече средства за организиран отпор.

Решението беше неизбежно, но въпреки това се прие трудно. Много от присъстващите плачеха, когато се пръснаха да изпълнят дълга си. Генерал Кинг заповяда незабавното унищожение на всичко ценно от военна гледна точка, но запази автобусите, колите и камионите, за да превозят ранените и болните до пленническите лагери.

Генерал Кинг командваше приблизително седемдесет хиляди войници — най-голямата капитулация в американската история.

Пийт научи новината на 9 април и не повярва на ушите си. Той, Сал, Юинг и други войници от Двайсет и шести кавалерийски полк отначало мислеха да изчезнат в пущинака и да продължат да се сражават, но тази стратегия им се стори самоубийствена. Те нямаха сили дори за бягство. Заповядаха им да унищожат всички оръжия и боеприпаси, да изядат каквото намерят, да напълнят манерките си с вода и да се отправят на север да търсят японците. Хората бяха стъписани и съкрушени от предстоящата капитулация на някогашната горда американска армия. Ужасно се срамуваха.

Докато крачеха бавно, обзети от ужас, към тях се присъединяваха и други зашеметени и изпосталели американци и филипинци. Стотици войници се стекоха на пътя и закрачиха към несигурно, но безусловно неприятно бъдеще. Отдръпнаха се да пропуснат товарен камион, пълен с ранени американци. Върху капака седеше редник, стиснал пръчка с бяло знаме. Капитулация. Изглеждаше нереално.

Хората бяха уплашени. Японците имаха славата на жестоки окупатори. Всички бяха чели за техните военни престъпления в Китай — изнасилването на безброй жени, екзекуцията на военнопленници, плячкосването на цели градове. В същото време обаче донякъде се утешаваха с факта, че са американци, поради което попадаха под закрилата на международните закони, забраняващи малтретирането на военнопленници. Нали и Япония беше обвързана с Женевската конвенция?

Пийт, Сал и Юинг останаха заедно, докато се влачеха на север, за да се предадат. Прехвърлиха билото и пред очите им се разкри отвратителна гледка. Японски танкове се бяха строили в редица на една просека и чакаха. Зад тях имаше колона войници. В далечината самолетите продължаваха да бомбардират, оръдията продължаваха да стрелят.

— Хвърлете всичко японско, бързо! — провикна се някой.

Предупреждението беше повторено отново и отново по редиците, почти всички го чуха и светкавично се подчиниха. Японски монети и сувенири полетяха към изкопите. Пийт имаше само три малки консерви със сардини в джобовете си, плюс часовника и брачната си халка, едно одеяло, комплект войнишки прибори и слънчеви очила. Двайсет и един американски долара бяха зашити под платнения калъф на манерката му.

Към тях се приближиха японски войници, които размахваха пушки и крещяха на своя език. Всяка пушка имаше дълъг щик. Насочиха пленниците към едно поле, подредиха ги в редици и им заповядаха да мълчат. Един от японците говореше английски, колкото да издава заповеди. Наредиха им един по един да пристъпват напред и да изпразват джобовете си. Плесниците и юмручните удари бяха нещо нормално, но към джобовете им се нахвърлиха несдържано. Почти всичко беше откраднато или „конфискувано“. Слънчеви очила, фенерчета, фотоапарати, прибори за хранене, одеяла, монети, бръсначи и джобни ножчета.

Джак Уилсън от Айова стоеше точно срещу Пийт, когато един японски войник му се разкрещя. Джак имаше огледалце за бръснене в джоба си, което за зла беда се оказа произведено в Япония.

— Нипон! — кресна войникът.

Джак не отговори навреме и японецът стовари приклада на пушката си в лицето му. Джак се строполи на земята, а войникът продължи да го удря, докато той не изгуби съзнание. Други започнаха да удрят с юмруци пленниците, а офицерите им се смееха и ги насъскваха. Пийт беше изумен от внезапния изблик на насилие.

Скоро щяха да научат за убеждението на японците, че всяка монета, банкнота или дреболия, попаднала във военнопленниците, със сигурност е отнета от техните мъртви другари. А това изискваше мъст. Неколцина бяха пребити толкова жестоко, че не можеха да помръднат, но отмъщението достигна невъобразимия си апогей, когато един капитан, не от Двайсет и шести кавалерийски полк, изпразни джобовете си. Разярен японски редник му се разкрещя и му заповяда да пристъпи напред. Редникът беше намерил у него няколко йени и буквално откачи. Някакъв японски офицер застана отпред — висок и изпит, с много по-тъмна кожа — и се разкрещя на капитана. Удари го в корема, ритна го в слабините и когато той се свлече на четири крака, Черния японец, както щеше да се прочуе офицерът, извади сабята си с рязко движение, вдигна я над главата си с две ръце и я стовари върху тила на капитана. Главата му отхвърча от раменете и се търкулна на няколко метра. Кръвта рукна обилно, тялото на капитана потръпна за няколко секунди и застина.

Черния японец се ухили и се наслади на изпълнението си. Пъхна сабята обратно в ножницата и изръмжа нещо на другите пленници. Редникът задържа йената и пребърка преспокойно джобовете на капитана. Другите пазачи зарязаха всякаква сдържаност и се нахвърлиха да бият потресените американци.

Пийт се вторачи в отрязаната глава и едва не обезумя. Идеше му да се метне към войника най-близо до него, но това би било самоубийствена постъпка. Пое си дъх в очакване да го ударят. Извади късмет, поне тогава, защото никой не му посегна. По-надолу по редицата друг редник се превъзбуди и зашлеви един от пленниците. Черния японец се приближи към тях, видя още йени и забъхти с юмруци американеца. Когато пак извади сабята си, Пийт отмести поглед.

Две светкавични обезглавявания. Американците изобщо не си бяха представяли подобно нещо. Пийт беше шокиран и отвратен, не можеше да повярва какво се случва. Шокът му щеше да се стопи обаче, когато убийствата се превърнеха в ежедневие.

Пленниците останаха под строй повече от час, докато тропическото слънце прежуряше над голите им глави. Пийт ненавиждаше каската си, затова я заряза, но сега му се искаше да я беше взел. Някои носеха кепета, но повечето нямаха с какво да се предпазват от слънцето. Бяха плувнали в пот и мнозина се изприщиха. Почти всички имаха манерки, но им беше забранено да пият вода. Когато на пазачите им омръзна да ги малтретират, те се оттеглиха на сянка и си дадоха почивка. Танковете най-сетне си тръгнаха. Пленниците бяха поведени обратно към пътя и им наредиха да поемат на север.

Започна Батаанският поход на смъртта.

Крачеха по трима в редица в жегата и прахта. Сал беше отляво на Пийт, а Юинг — от дясната му страна. Когато пътеката свърши, завиха на изток по главния път, който минаваше през южния връх на полуостров Батаан. Срещу тях в подготовка за нападението на Корегидор се движеха безкрайни колони от японски пехотинци, камиони, танкове, теглена от коне артилерия.

Когато охраната не ги чуваше, мъжете не спираха да си говорят. Имаше около две дузини от Двайсет и шести кавалерийски полк. Останалите се бяха пръснали в хаоса около капитулацията. Пийт им нареди да вървят вкупом, доколкото е възможно, по трима в редица, и да си помагат. Хванеха ли ги да си говорят, ги биеха. Просто ей така японците напосоки сграбчваха някого за бърз обиск и нова доза побой. След около пет километра пленниците бяха лишени от всичките си ценни притежания. Пийт получи първата си плесница от един пазач, който му взе сардините.

Крайпътните канавки бяха осеяни с изкорубени камиони и танкове, запалени от американците и филипинците предишния ден, за да станат непотребни. На едно място подминаха огромна купчина конфискувани дажби, които просто си стояха ей така. Никой обаче не споменаваше за храна и войниците, повечето от които изтерзани от недохранване, гладуваха мъчително. Започнаха да припадат на палещата жега. Бързо се научиха, че не е разумно да си помагат. Щиковете на охраната намушкваха всеки, който спреше да подкрепи друг.

Японските щикове бяха дълги седемдесет сантиметра, а острието им — към четиридесет. Заедно с щика сто и трийсет сантиметровата пушка „Арисака“ осигуряваше на японския войник своеобразно копие с дължина два метра. Редниците се гордееха с щиковете си и изгаряха от желание да ги използват. Когато някой пленник залитнеше и паднеше, бързо го смушваха в задника, за да го накарат да стане. В противен случай го пронизваха и го зарязваха в канавката, където кръвта му изтичаше.

Пийт крачеше с наведена глава и примижаваше, за да избегне прахоляка. Освен това наблюдаваше пазачите, които изчезваха и после внезапно се материализираха. Някои, изглежда, им съчувстваха и не бяха склонни да ги бият и ритат, но на повечето жестокостта им доставяше удоволствие. Всичко можеше да ги разяри. Както бяха кротки и сериозни, изведнъж подивяваха от гняв. Биеха пленниците с юмруци, ритаха ги с ботушите си, удряха ги с прикладите на пушките си и ги ръгаха с щиковете си. Наказваха ги, че поглеждат на една или друга страна, че говорят, че се движат твърде бавно, че не отговарят на въпрос, изстрелян на японски, че се опитват да помогнат на свой другар.

Всички бяха подложени на свирепа бруталност, но японците бяха особено безпощадни към филипинците, които смятаха за по-нисша раса. През първите няколко часа от похода пред очите на Пийт бяха убити десет филипински скаути, чиито тела бяха изтикани в канавките и оставени да гният. По време на една почивка той видя преминаваща колона филипинци с белезници на гърба. Те едва смогваха да крачат. Пазачите с удоволствие ги събаряха и ги гледаха как се търкалят в прахта, докато се мъчат да се изправят.

Безсмислено беше да слагаш белезници на военнопленници. В колкото и ужасно положение да се намираха, Пийт се радваше, че не е филипинец.

Докато се мъкнеха под безмилостното слънце, хората започнаха да се обезводняват. Въпреки многобройните проблеми водата беше главният. Жаждата беше най-опасният демон. Телата им реагираха с опит да съхранят течностите си. Хората престанаха да уринират и да се потят. Слюнката им стана лепкава и спояваше езика към зъбите и небцето. Прахолякът и горещината им причиняваха жестоко главоболие, което замъгляваше зрението им. А вода имаше навсякъде: в артезиански кладенци покрай пътищата, в изкуствени кладенци покрай пътищата и шосетата, в чешмите по ферми и край обори, в бълбукащите потоци, които прекосяваха. Пазачите гледаха страданието на пленниците и пиеха дълго от манерките си. Плискаха лицата си да се освежат. Мокреха банданите си и ги подпъхваха под яките.

Когато наближиха овъглените останки на първата полева болница, видяха как много от пациентите се лутат по мръсни халати и зелени пижами и нямат представа какво да правят и накъде да тръгнат. Някои бяха без крайници и се подпираха на патерици. Други бяха с подгизнали от кръв бинтове. Болницата беше бомбардирана преди няколко дни и пациентите още бяха в шок. Когато японският командир ги видя, издаде заповед да бъдат събрани и да се присъединят към похода. Помощта остана забранена и много от болните извървяха съвсем кратко разстояние, преди да рухнат. Изритаха ги встрани и ги зарязаха да умрат.

Когато се натъкнаха на огромно задръстване от японски камиони и танкове, охраната изкара пленниците на голото поле и им заповяда да седнат под палещото слънце. Тази практика щеше да се прочуе като „слънчева терапия“. Докато се пържеха, един американец се опита тайно да пийне възтопла вода от манерката си, с което ядоса пазачите. Те се разкрещяха, започнаха да раздават удари, да вземат манерките им и да ги изливат върху напуканата почва. Пазачът, който изпразни манерката на Пийт, я запокити обратно към него с такава сила, че тя разцепи кожата над дясното му око.

Час по-късно възобновиха похода. Минаваха покрай хора, намушкани с щик, които губеха кръв и умоляваха за помощ. Минаваха покрай тела на мъртви американци. Наблюдаваха с ужас как завличат двама филипински войници от една канавка към средата на пътя, където да бъдат прегазени от танковете. Колкото по-дълго продължаваше походът, толкова повече мъртви и умиращи виждаха в канавките. Пийт се учудваше на способността на мозъка да се приспособява към клането и жестокостта и скоро стигна дотам, че престана да се шокира. Горещината, гладът и лишенията умъртвиха сетивата му. Само че гневът му кипеше и той се закле да отмъсти. Молеше се скоро да намери начин да убие възможно най-много японски войници.

Той не спираше да говори и да насърчава другите да направят още една крачка, да изкачат и следващото възвишение, да издържат още един час. Със сигурност по някое време щяха да ги нахранят и да им позволят да пият вода. На свечеряване ги накараха да излязат от пътя на една просека, където им позволиха да сядат и да лягат. Нямаше и помен от храна или вода, но от почивката се посъвзеха. Стъпалата им бяха целите в мехури, спазми стягаха краката им. Мнозина просто се строполиха на земята и заспаха. Пийт се унасяше, когато избухна врява, пристигнаха нови пазачи и започнаха да ритат пленниците. Заповядаха им да станат и да се наредят в колона. Походът се възобнови в мрака и пленниците куцукаха цели два часа, все недостатъчно бързо, за да останат доволни пазачите.

През първия ден Пийт и хората край него преброиха триста души в своята колона, но броят им се променяше постоянно. Някои падаха и умираха, други бяха убити, към колоната се присъединяваха изостанали по пътя войници или пък тя се сливаше с друга колона. По някое време през нощта — тъй като им бяха отмъкнали часовниците, нямаха представа колко е часът — ги заведоха на една поляна и им заповядаха да седнат. Явно японците също бяха огладнели и беше време за вечеря. След като пазачите се нахраниха, тръгнаха сред пленниците с кофа вода и дадоха на всеки по един малък черпак. Водата беше топла и варовита, но въпреки това безценна. Получиха и топка лепкав ориз. Стори им се по-вкусен и от сочна пържола с пържени картофи.

Докато се хранеха, чуха изстрели откъм шосето и не след дълго стана ясно какво се случва. Бяха настигнати от японските „лешояди“, чиято задача бе да избиват неспособните да продължат.

Храната съживи сетивата на Пийт, макар и само за кратко, и той отново се шокира от произволните убийства на американските военнопленници. Неговото мъчение по време на Похода на смъртта щеше да трае шест денонощия и всяка вечер той и другите слушаха в потрес какво правят „лешоядите“.

След като поспаха няколко часа в едно оризище, отново бяха събудени с крясъци. Строиха ги и ги принудиха да възобновят похода.

След почивката на мнозина им беше трудно да ходят, но вездесъщите щикове ги подтикваха. Шосето гъмжеше от американски и филипински военнопленници.

На разсъмване насреща им се зададе голяма колона от японски войски и артилерия. Шосето се задръсти, затова ги отведоха в полето до малка ферма. Зад някаква барака имаше рекичка, чиято наглед чиста вода бълбукаше по камъните. Ромоленето на водата беше влудяващо. Жаждата им беше мъчителна, за мнозина — непоносима. Един полковник се изправи храбро, посочи към водата и попита дали хората му могат да пият. Пазачът до него го повали в несвяст с приклада на пушката си.

Повече от час пленниците клечаха и слушаха рекичката, докато слънцето изгряваше. Наблюдаваха как колоната преминава сред облаци прахоляк. Охраната се отдалечи и се скупчи край пътя, за да закуси с оризови питки и манго. Докато се хранеха, трима филипински скаути пропълзяха по корем до рекичката и потопиха лица в прохладната вода. Един от пазачите хвърли поглед през рамо, забеляза ги и предупреди останалите японци. Без да продумат, те застанаха на пет-шест метра от рекичката, образуваха импровизиран огневи рубеж и избиха филипинците.

Когато шосето се опразни, на пленниците беше разпоредено бързо да се строят и походът продължи. „Скоро ще има храна“, каза един пазач на Пийт и той за малко да му благодари. Колкото и да го болеше коремът, жаждата го мъчеше много повече. В късната сутрин устата и гърлото му бяха толкова пресъхнали, че не можеше да говори. Никой не можеше и сред пленниците се установи зловещо мълчание. Спряха ги край едно блато и им наредиха да клекнат на слънцето. Позволиха им да се приближат до ръба на вонливата вода и да напълнят манерките си с кафеникаво-черната течност, вероятно примесена с морска вода. Ако не беше смъртоносна, то със сигурност щеше да предизвика дизентерия или нещо още по-лошо, но мъжете въпреки това пиха.

По пладне спряха край някакъв двор и им заповядаха да седнат. Безпогрешно разпознаваемият мирис на готвена храна стигна до пленниците, повечето от които бяха изяли само по една топка ориз през последните трийсет часа. В нещо като шатра готвачи варяха ориз в казани над горящи огньове. Пред погледа на пленниците готвачите добавиха килограми наденица и пилешко и започнаха да разбъркват сместа с дълги дървени черпаци. Зад шатрата имаше заграждение с бодлива тел, където стояха стотина мърляви и изпосталели филипинци — обслужващ персонал, работил за американската армия. Пристигнаха още пазачи и стана ясно, че на това място ще се обядва. Когато поднесоха храната, японците й се нахвърлиха със своите войнишки прибори. Един се приближи към заграждението, вдигна дебела наденица и я хвърли през бодливата тел. Върху наденицата връхлетя цяло гъмжило — с крясъци, дращене със зъби и нокти, боричкане. Пазачът се запревива от смях, останалата охрана също. Беше толкова забавно, че как да го подминеш, затова и други застанаха до оградата от бодлива тел и вдигнаха пилешки кълки и наденички. Филипинците протягаха ръце, умоляваха и се сбиваха безмилостно, когато храната паднеше на земята.

За американците нямаше обяд, само вонливата вода и един час на слънце. Походът продължи и през дългия следобед, когато още хора изпокапаха и бяха зарязани.

Към полунощ на 12 април, втория ден от похода, пристигнаха в град Орани на петдесетина километра от началната им точка. Подобно разстояние би било предизвикателство дори за здрави и силни войници. За оцелелите беше чудо, че са успели да го изминат. Близо до центъра на града ги отклониха от шосето и ги натъпкаха в ограждение от бодлива тел, опънато набързо, за да побере петстотин души. Когато пристигнаха, вътре вече имаше поне хиляда. Нямаше храна, вода и тоалетни. Много от мъжете страдаха от дизентерия и земята беше покрита с изпражнения, кръв, слуз и урина, които полепваха по ботушите им. Навсякъде гъмжеше от ларви. Нямаше къде да легнат, затова се опитаха да спят, опрели гръб в гръб, но беше невъзможно заради схванатите им мускули. Пречеха им и крясъците на обезумелите. Болни, обезводнени, изтощени и прегладнели, мнозина губеха представа къде се намират и какво правят. Някои бяха в делириум, други — застинали в кататонен ступор като зомбита.

И умираха. Много пленници изпадаха в кома и повече не се свестяваха. По изгрев лагерът беше пълен с мъртви тела. Когато установиха това, японските офицери не поръчаха храна и вода, а лопати и наредиха на „по-здравите“ военнопленници да започнат да копаят плитки гробове покрай оградата. Пийт, Сал и Юинг все още функционираха някак, затова ги избраха за гробокопачи.

Хората, които бяха само в делириум, се оказаха заключени в дървена барака и им беше наредено да пазят тишина. Някои от коматозните бяха погребани живи — не че имаше голямо значение, смъртта им беше въпрос на часове. Вместо да си починат след дългия ден, копачите работиха и цяла нощ, защото броят на жертвите растеше и телата се трупаха до бодливата тел.

На зазоряване портите се отвориха и пазачите домъкнаха чували с варен ориз. Заповядаха на пленниците да седнат в редици и да протегнат шепи. Всеки получи по един черпак лепкав ориз — първото им „ястие“ от дни. След закуска започнаха да ги водят на малки групи до един артезиански кладенец и им позволиха да напълнят манерките си. Храната и водата успокоиха мъжете за няколко часа. В късната сутрин налудничавите викове и крясъци отново зазвучаха в многогласен хор. На половината пленници беше заповядано да излязат от заграждението и да се върнат на пътя. Походът продължи.