Разплата

27

Преди войната използваха „О’Донъл“ като временна база на филипински гарнизон от около двайсет хиляди души. След малка реконструкция японците превърнаха базата в най-големия си лагер за военнопленници. Заемаше площ от шестстотин акра оризища и шубраци и беше разделен на няколко големи квадратни заграждения. В тях имаше казармени бараки, разположени в редици — някои разнебитени, други недовършени. След падането на Батаан около шейсет хиляди пленници, от които десет хиляди американци, бяха наблъскани в порутения армейски форт. Водата не достигаше, както и тоалетните, лекарствата, болничните легла, готварските печки и хранителните запаси.

Пийт и другите оцелели влязоха, куцукайки, през източната порта заедно със стотици други хора, които се стичаха към „О’Донъл“ от целия остров. Посрещнаха ги пазачи с колосани бели ризи, които размахваха тояги, изработени като че ли специално за побой над невъоръжени и съкрушени хора. Изгарящи от нетърпение да впечатлят новопристигналите със своята строгост, пазачите започнаха да ги бъхтят напосоки и да крещят заповеди на развален английски, които никой не разбираше. Напълно излишно. Пленниците се бяха нагледали на прояви на насилие и никак не се впечатлиха, освен това не им бяха останали сили и воля да се съпротивляват. Натириха ги към широк плац и им наредиха да застанат мирно в прави редици. Пържеха се на слънце, докато продължаваха да пристигат хора. Отново ги претърсиха, като че ли бяха имали възможност да задигнат нещо ценно пътьом.

Един час по-късно пред главната сграда, която служеше за комендантство, настана оживление. Началникът наперено излезе да ги посрещне с нелепа униформа, която се състоеше от широки къси панталони и ботуши за езда до коленете. Беше смешен дребосък, който си придаваше огромна важност.

Започна да крещи, а злочестият филипински преводач се мъчеше да му насмогва. Комендантът най-напред ги осведоми, че не са почтени военнопленници, а страхливи затворници, защото са се предали — непростимо прегрешение. И понеже са страхливци, няма да се отнасят към тях като към истински войници. Заяви, че много би искал да ги изтрепе, но спазвал кодекса на честта на истинския воин, а той винаги проявявал милост. Ако обаче не спазвали правилата в лагера, с удоволствие щял да ги екзекутира. След това пое креслива и празнословна тирада по расови и политически въпроси, според която японците, разбира се, превъзхождаха останалите, защото бяха спечелили войната, бяха победили своя неизменен враг Америка и така нататък. Понякога преводачът изоставаше и очевидно си измисляше, докато комендантът изчакваше блестящите му думи да бъдат преведени на английски.

Пленниците бяха в толкова окаяно състояние, че не обръщаха почти никакво внимание. А що се отнася до неговите заплахи, какво повече можеха да им направят японците освен едно светкавично обезглавяване.

Комендантът крещя и бесня, докато не се умори, после рязко се обърна и се отдалечи, следван от лакеите си. Пленниците получиха команда „свободно“ и бяха разделени по националност. Имаше лагер за филипинците и друг за американците.

Генерал Нед Кинг беше назначен от коменданта за командир на пленниците, затова посрещаше хората си на втора порта. Ръкуваше се с тях и когато се скупчиха около него, им каза:

— Помнете едно — вие не се предадохте. Аз го направих. Аз уговорих капитулацията. Аз ви предадох. Не вие. Аз нося отговорността за това. Позволете ми да я понеса. Моля ви само да изпълнявате заповедите на японците, за да не предизвикваме враговете си още повече.

След това новопристигналите бяха предадени на офицерите, които щяха да ги разквартируват и да им обяснят правилата. Двайсет и шести кавалерийски полк беше пръснат и имаше известно объркване относно това кой го командва. Причислиха Пийт към група от Трийсет и първи пехотен полк и го отведоха в новия му дом. Беше порутена барака, широка пет-шест метра и дълга около двайсет, с частичен бамбуков покрив, който изглеждаше като пострадал от буря. Обитателите бяха изложени на дъждовете и слънчевия пек. Нямаше нарове или рогозки, само два дълги рафта от бамбукови пръти, овързани с ратан. Мъжете, трийсет на брой, спяха върху бамбука. Повечето нямаха одеяла. Когато Пийт попита какво става, когато вали, го осведомиха, че хората се крият под рафтовете.

В „О’Донъл“ имаше само един кладенец с помпа, който доставяше вода по тръба с диаметър тринайсет милиметра в двата лагера: филипинския и американския. Бензиновият двигател на помпата често започваше да пърпори и угасваше. И тъй като никога нямаше достатъчно бензин, японците оставяха резервоара сух, за да пестят.

Пийт умираше от жажда, както и всички останали, и накрая се озова на опашката пред чешмата — окаяно човешко сборище от стотици хора с еднакви апатични погледи. Никой не говореше по време на безкрайното чакане. Опашката почти не помръдваше. След седем часа той успя да напълни манерката си.

Вечерта ги изведоха от бараките и им раздадоха по черпак ориз. Нямаше месо, нямаше хляб, нямаше плодове. След като залъгаха стомасите си, мъжете се върнаха в тъмните помещения. Нямаше какво друго да правят, освен да се помъчат да заспят върху твърдите бамбукови пръти. Пийт дълго се въртя, накрая стана и се сви на топка върху купчина плевели в един ъгъл.

Устата му беше пресъхнала и лепкава. Гладът беше мъчителен, но липсата на вода направо подлудяваше хората. Пийт не се беше къпал от седмици, не се беше бръснал отпреди капитулацията. Дрехите му бяха дрипави и кирливи, нямаше как да ги изпере. Още преди дни беше захвърлил единствения си чифт бельо. Не помнеше кога за последен път е мил зъбите и венците си, които се бяха възпалили. Вонеше като помийна яма и го знаеше, защото всички останали пленници също воняха.

През първата си нощ в лагера „О’Донъл“ Пийт се събуди от мощен гръм. Задаваше се буря. Когато дъждът рукна, хиляди пленници се затътриха навън и вдигнаха лица към небето. Отвориха усти, разпериха ръце и оставиха прохладната вода да ги облива. Беше вкусна и безценна, но нямаше как да я събират. Валя дълго и пътеките се разкаляха, но хората останаха навън по време на бурята, наслаждаваха се на дъжда и се радваха, че ги къпе.

На зазоряване Пийт бързо зажвака през калта към болницата. Бяха му казали, че е добре да отиде рано. Беше мизерно място, пълно с умиращи голи мъже. Той извади късмет, нямаше инфекция. Лекарят обръсна скалпа му с електрическа машинка, махна и мустаците му. Това му подейства освежително. Нямаше никакви анестетици, затова той стисна зъби, докато му правеха шестте шева на раната. Лекарят се зарадва на пациент, когото наистина можеше да излекува, и докато работеше, му обясни, че няма какво да направи за повечето от останалите. Даде му антибиотик и му пожела всичко хубаво. Пийт му благодари и побърза да се върне в бараката в очакване на храна.

Закуската се състоеше от ориз, обядът и вечерята — също. Мръсен ориз, често с буболечки, гъгрици и плесен, защото гладният е готов да яде всичко. Готвеха го на пара, варяха го или го задушаваха с възможно най-малко мазнина. Понякога се появяваха следи от месо, говеждо или от воден бивол, но порциите бяха твърде малки, за да усетят вкуса му. Понякога готвачите добавяха разни варени зеленчуци, но всички бяха безвкусни. Никога не им даваха плодове. Докато гладуваха между отделните хранения, хората ядяха трева и не след дълго лагерът се оголи от всякаква растителност. А когато вече нямаше нищо за ядене, апатичните пленници лежаха на сянка, където намерят, и говореха за храна.

Умираха от глад. Като се добави и фактът, че повечето бяха гладували четири месеца на полуостров Батаан, хранителният режим в „О’Донъл“ наистина бе смъртоносен, при това нарочно, защото на Филипините имаше предостатъчно храна, както и вода.

Гладът обостряше заболяванията им. Всеки страдаше от нещо, било то малария, денге, скорбут, бери-бери, жълтеница, дифтерия или пневмония, или пък комбинация от няколко неща. Половината имаха дизентерия още при пристигането си. Офицерите организираха групи, които да изкопават отходни ями, но те бързо се пълнеха и преливаха. Липсата на лекарства и жалката храна бързо превърнаха дизентерията в епидемия. Целият лагер смърдеше като огромна клоака.

Пийт беше прекарал два леки пристъпа на дизентерия след Коледа, но тогава един лекар му даде камфоров опиат. На втория ден от престоя си в „О’Донъл“ внезапно се задъха и се почувства изтощен. Появиха се и предупредителни признаци и подобно на всички пленници той няколко часа се мъчеше сам да си постави диагноза. Чудеше се кое заболяване ще го връхлети. Когато започнаха коремните спазми, заподозря, че е дизентерия. При първата кървава диария вече беше сигурен.

Новият му приятел Клей Уомплър, каубой от Колорадо, беше картечар в Трийсет и първи полк. Клей спеше до Пийт в бараката и с негова помощ той отиде в болницата да потърси камфоров опиат, но толкова много хора имаха нужда от него, че в лагера не беше останала и капка. Клей беше добросъвестна медицинска сестра и се шегуваше, че с радост се грижи на Пийт, защото очаква да му се реваншира, ако и него го тръшне проклетата болест.

На третия ден Пийт изпита облекчение, когато установи, че сегашният пристъп на болестта не е толкова жесток като много други, на които беше ставал свидетел. Дизентерията убиваше много хора. Но през нощта той се събуди плувнал в пот, разтърсван от студени тръпки. Беше виждал достатъчно болни от малария, за да познава признаците.

Оцелелите от Двайсет и шести кавалерийски полк бяха настанени в североизточната част на лагера, възможно най-далече от Пийт. Когато полкът отстъпи на полуостров Батаан, все още беше непокътнат и действащ, с четиридесет и един американски офицери и около четиристотин филипински скаути. В началото на обсадата обаче кавалерията се оказа неефективна в опасните тропически гори, а конете станаха необходими за друго, когато гладът се превърна в основен враг. На 9 април, деня на капитулацията, Двайсет и шести полк изгуби четиринайсет офицери и около двеста скаути. В лагера „О’Донъл“ трийсет и шест американци бяха заедно, сред които Сал Морено и Юинг Кейн. За шестима от изчезналите знаеха, че са мъртви, включително Пийт Банинг. Други бяха избегнали пленничеството и още бяха на свобода — един от тях беше лейтенант Едуин Рамзи, командващ последната кавалерийска атака в Моронг. Рамзи се беше отправил към планината, където щеше да организира партизанска армия.

Командир на Двайсет и шести кавалерийски полк беше майор Робърт Тръмпет, възпитаник на „Уест Пойнт“ от Мериленд. Беше пристигнал в „О’Донъл“ два дни преди Пийт и се беше заел да организира хората си, за да си оказват подкрепа. И те като всички останали бяха гладни, обезводнени, изтощени, страдащи от рани и болести, най-вече денге и малария. Бяха оцелели след Похода на смъртта, значи трябваше да преживеят и лагера. Тръмпет изготви списък на шестимата, загинали в бой или по време на похода, и успя да го предаде на адютанта на генерал Нед Кинг. Генералът беше помолил всички командири да го направят, за да бъдат уведомени семействата.

От шестимата четирима бяха паднали в битка, като за двама се знаеше и че са погребани. Пийт и още един лейтенант бяха умрели по време на похода и телата им никога нямаше да бъдат намерени.

Генерал Кинг помоли коменданта да предаде имената на мъртвите и пленените на американската администрация, която работеше под домашен арест в Манила. Отначало комендантът на лагера отказа, но впоследствие промени решението си, когато му заповядаха отгоре. Японците се гордееха с огромния брой американски жертви и искаха той да бъде разгласен.

Болницата се състоеше от няколко паянтови наколни постройки. Имаше пет отделения, дълги бараки без легла, одеяла и чаршафи. Пациентите лежаха рамо до рамо на пода, някои със силни болки, други в кома, трети вече мъртви. В управляеми условия болницата преспокойно можеше да побере двеста пациенти. В края на пролетта там имаше осемстотин души на пода в очакване на лекарства, които нямаше да пристигнат. Повечето от хората щяха да умрат.

Болницата се превърна по-скоро в морга, отколкото в лечебница. Лекарите и фелдшерите, повечето от които също страдаха от една или повече болести, не разполагаха дори с основни медикаменти като хинин за малария, камфоров опиат за дизентерия или витамин С за скорбут. Повечето си запаси — марли, бинтове, дезинфектанти, аспирин и така нататък — лекарите носеха контрабандно от други болници. Японците не осигуряваха буквално нищо.

Лекарите бяха принудени да складират тайно лекарства и да ги дават само на онези, чието оцеляване беше вероятно. Да даваш лекарства на тежките случаи означаваше да ги пилееш. Когато запасите започнаха да се поизчерпват, лекарите измислиха проста лотарийна система, за да определят кой ще спечели.

Клей замъкна Пийт в болницата и най-сетне успя да приклещи един лекар. Обясни, че приятелят му има не само дизентерия, а и малария и че отпада бързо. Лекарят отговори, че съжалява, но не разполагал с никакви лекарства. Клей беше чувал слуховете — а сред толкова много хора без работа те се ширеха непрекъснато, — че има черен пазар за някои от най-разпространените лекарства. Попита лекаря, който заяви, че не знае нищо, но когато си тръгваха, прошепна:

— Зад четвърто отделение.

Зад четвърто отделение под сянката на едно дърво седеше американец с тесте карти. На импровизирана масичка играеше на нещо сам. Не беше мършав, а добре охранен — недвусмислено доказателство, че разиграва системата. Когато се предадоха, Клей беше забелязал някои по-пълни американски военнопленници. По правило те бяха по-възрастни и работеха някъде в бездънната пропаст на военната администрация. Принудени да се включат в похода, много от тях бързо окапаха.

Този тип не беше участвал в никакъв поход. Личеше си, че яде доста редовно. Беше як, с едри гърди, мускулести ръце, четвъртит врат. И презрителна усмивка. Разбърка тестето, вдигна поглед към двамата и попита:

— Трябва ли ви нещо?

Клей пусна Пийт, който успя да се задържи на крака, и прецени ситуацията. Беше вбесяваща, но той нямаше избор.

— Да, приятелят ми се нуждае от хинин и камфоров опиат. Някой спомена, че ти имаш.

Върху масата бяха наредени четири шишенца с хапчета. Картоиграчът погледна към тях и каза:

— Останаха ми малко. По долар хапчето.

— Кожодер такъв! Нищожество! — изръмжа Клей, хвърли се напред, изрита масата и шишенцата се разхвърчаха.

Картоиграчът скочи, кресна: „Ама какво, по дяволите…“, и замахна към Клей, който светкавично се наведе и с десен ъперкът улучи търгаша право в тестисите. Онзи изврещя и се строполи в прахта. Клей го изрита злобно в лицето, после се свлече на колене и започна да го налага, когато сляпата ярост надмогна изтощението, глада, обезводняването и всяко друго негово страдание в момента. Всичко беше забравено, щом най-сетне видя възможност за някаква съпротива и отмъщение, след като дни наред бе измъчван от желанието да отвърне на удара, да убива враговете си. След десетина юмрука по охранения тип Клей престана и бавно се изправи.

— Отрепка жалка! Да печелиш от умиращи хора! По-голям боклук си и от проклетите японци.

Картоиграчът не беше приключил. Успя да се надигне на четири крака, несъмнено с по-силна болка в слабините, отколкото в окървавеното лице, после се изправи нестабилно. Озърна се и забеляза, че се струпва тълпа. Едва ли имаше нещо по-приятно от хубав юмручен бой, най-вече защото малцина пленници имаха сила да започнат или да завършат нещо подобно.

От носа, от устата и от една рана над дясното око на търгаша течеше кръв — по-добре да си беше останал на земята. Куцукайки, той пристъпи към Клей и изръмжа:

— Кучи син!

Едва беше изрекъл това, когато нечий юмрук се стовари в устата му с такава бързина, че остана почти невидим. С безукорна комбинация от ляв и десен удар Клей пусна още кръв на противника си. Търгашът не беше бог знае какъв боксьор и за пръв път влизаше в схватка с каубой, затова не успяваше да го улучи. Клей обикаляше около него, изстрелваше ударите си и си представяше, че насреща си има японец. Един здрав юмрук в брадичката отново повали търгаша. Той се строполи върху дъската, която използваше за масичка, а Клей, все още разярен, я грабна и започна да налага безпомощния си противник. Ударите на твърдото дърво по черепа звучаха противно, но Клей просто не можеше да се спре. Беше видял толкова много смърт, че животът вече му се струваше евтин, пък и на кого, по дяволите, щеше да му пука, ако убие човек, когото смята за по-голямо нищожество и от японец?

Пазач с щик на пушката застана до него и леко го побутна по гърба. Клей престана да удря, погледна пазача и се изправи. Опита се да нормализира дишането си и изведнъж се почувства изтощен.

Пазачът се усмихна и каза:

— Не спирай. Продължавай.

Клей погледна премазаното лице на търгаша. Погледна и към Пийт, който поклати глава, застанал под едно дърво. Завъртя очи и към измършавелите мъже, които се бяха скупчили да гледат.

— Приключих — отговори той.

Японецът вдигна щика си, бодна Клей в гърдите, кимна към мъжа в прахта и нареди:

— Убий го.

Без да обръща внимание на щика, Клей отговори:

— Не. Това го правите вие.

Отстъпи назад, като очакваше пазачът да му се нахвърли и да започне нещо ужасно, но той само свали пушката си и се вторачи в него, когато тръгна към дървото да вземе Пийт. Групичката зяпачи бързо се разпръсна, щом търгашът дойде на себе си и се размърда.

Пийт се беше сдобил с нов приятел. Час по-късно двамата се криеха от слънцето зад бараката. Вонята вътре беше толкова противна, че двамата се опитваха да я избегнат. Пийт седеше под едно дърво, Клей — наблизо. Говореха си с други хора, колкото да минава времето, когато същият пазач ги намери. Обърна се към Клей, който се изправи с лице към него и сведе глава, предвиждайки неприятна сцена. Вместо това пазачът извади шишенце от джоба си, подаде го на Клей и каза:

— За приятеля ти.

След това направи съвършен кръгом и се отдалечи.

Хапчетата бяха хинин — спасителни за Пийт и за неколцина други от тяхната барака.