Разплата

46

За да избавят пациентите си от монотонността и да помогнат на по-здравите да възвърнат разума си, лекарите и администрацията на „Уитфийлд“ организираха ежеседмични посещения в кино „Парамаунт“ на Ист Капитол Стрийт в центъра на Джаксън. При всяка неделна дневна прожекция един автобус спираше недалече от киносалона и от него слизаха двайсетина пациенти. Придружаваха ги санитари и медицински сестри и след като слезеха от автобуса, те много се стараеха да изглеждат, все едно са пристигнали като всички останали. Бяха облечени с обикновени дрехи и се сливаха с тълпата. Едно неподготвено око никога не би заподозряно, че тези хора се лекуват от сериозни психически заболявания.

Лайза обичаше да гледа филми и искаше да ходи на кино при всяка възможност. Правеше си прическа, слагаше си грим и червило и обличаше някоя от роклите, които й изпращаше Стела.

В „Парамаунт“ даваха „Ребро Адамово“ — комедия със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн, и в един часа следобед фоайето беше оживено. Главната сестра купи билети и ги заведе до два реда седалки. От лявата страна на Лайза седеше по-възрастна жена на име Бевърли, нейна позната, която беше в клиниката от години, а от дясната й страна беше Карън, тъжна млада жена, която обикновено проспиваше прожекциите.

Петнайсет минути след началото на филма Лайза прошепна на Бевърли, че трябва да отиде до тоалетната. Добра се до пътеката, прошепна същото и на главната сестра и излезе от салона. След това излезе от киното.

Измина две пресечки по Ист Капитол Стрийт към Мил Стрийт, влезе в жп гарата и си купи билет втора класа за влака в 13:50 ч. до Мемфис. Ръката й трепереше, когато пое билета, и се наложи да седне. Гарата беше почти празна и Лайза си намери свободно място далече от всички останали. Пое дълбоко дъх, овладя се и от едно джобче извади сгънат лист. Беше списък на нещата, които трябва да направи — съставяше го от седмици. Опасяваше се, че лесно ще се притесни и обърка, и ще й трябват напътствия. Прочете списъка, сгъна го отново и го прибра в джоба си. Излезе от гарата, измина една пресечка по Мил Стрийт до един универсален магазин и си купи евтина чанта, още по-евтина сламена шапка и списание. Напъха в чантата останалите си пари, шишенце с хапчета и едно червило и побърза да се върне на гарата. Докато чакаше, отново прегледа списъка, усмихна се на успеха си до този момент и се зае да наблюдава входа, да не би да се появи някой от болницата. Никой не дойде.

Комедията толкова хареса на медицинската сестра, че тя напълно забрави за Лайза, която беше отишла до тоалетната. Когато най-накрая си спомни за нея, веднага отиде да я потърси. Не я намери, извика двамата санитари и заедно се заеха да претърсват киното, което беше доста пълно. Във фоайето никой не помнеше да е виждал слаба жена с жълта рокля да излиза след началото на филма. Продължиха да претърсват, но скоро вече нямаше къде. Двамата санитари започнаха да обикалят улиците в центъра на Джаксън и единият най-накрая мина през гарата. По това време Лайза вече беше на един час път северно от града. Седеше сама до прозореца, стиснала списъка си, зареяла празен поглед към околността и бореща се с нахлулите гледки и звуци от истинския свят. Беше живяла под ключ три години и половина.

Обадиха се в полицията и уведомиха д-р Хилсабек. Всички бяха притеснени, но не изпаднаха в паника. Лайза не беше заплаха за никого и беше достатъчно стабилна, за да се грижи за себе си, поне няколко часа. Д-р Хилсабек не искаше да тревожи семейството, не искаше и служителите му да изглеждат некомпетентни, затова отлагаше да се обади на Джоуел, Флори или шериф Никс Гридли.

Лайза купи билета си в брой и никъде не пишеше кой е пътникът. Продавачът обаче си спомни жена, отговаряща на описанието й, и каза, че е заминала на север, към Мемфис. Това се случи към три следобед. Филмът отдавна беше свършил и автобусът трябваше да се върне в „Уитфийлд“.

Когато влакът пристигна в Бейтсвил, шестата спирка, в 4:15 ч., Лайза реши да слезе. Допускаше, че някой ще я търси, и подозираше, че може да наблюдават влаковете и автобусите. Пред гарата имаше две таксита, стари автомобили отпреди войната, които изглеждаха по-ненадеждни и от шофьорите си, облегнати на калниците. Попита първия дали ще я откара до Клантън, който бе на час и половина път. Предложи му десет долара, но той се притесняваше за гумите си. Вторият каза, че ще я откара за петнайсет долара. Неговите гуми изглеждаха още по-зле, но Лайза нямаше много варианти.

Когато се качи на задната седалка, шофьорът попита:

— Без багаж ли?

— Не. Не обичам да пътувам с много багаж.

Той погледна в огледалото и каза:

— Красива рокля.

Лайза вдигна чантата си и каза:

— Винаги като пътувам, си нося един колт и умея да го използвам. Да не ти хрумне някоя глупост, че ще съжаляваш.

— Извинете, госпожо. — Когато излязоха от града, той отново събра смелост да я заговори: — Искате ли да пусна радиото?

— Ами да, каквото искаш.

Той пусна радиото, смени няколко станции и намери кънтри музика.

* * *

Вече беше тъмно, когато Хилсабек най-накрая се свърза с Джоуел. Обясни му какво се е случило и призна, че търсенето е било безрезултатно. Джоуел беше зашеметен от мисълта, че майка му е на свобода и прави нещо, което явно е планирала. Вкамени се от страх и не беше сигурен накъде да тръгне. Дали да отиде в Джаксън и да се включи в търсенето? Или в Мемфис, закъдето смятаха, че е тръгнала? Или в Клантън? Или просто да седи и да чака? Звънна на Стела и я увери, че всичко ще е наред. Трябваше да се обади и на Флори, но реши да почака. Телефонът й все още беше закачен на обща линия с десетина други и подслушващите щяха направо да обезумеят от новината, че Лайза Банинг е избягала от „Уитфийлд“.

Цял час Джоуел крачи из апартамента си, несигурен как да постъпи, и чакаше да му се обадят, че са намерили майка му и че тя е добре. Звънна в шерифството в Клантън, но никой не вдигна. Сигурно старият Тик Поули спеше дълбоко. Ако ще всички арестанти да тръгнеха да бягат, Тик нямаше да разбере.

Накрая се свърза с Никс Гридли на домашния му телефон и му предаде последните новини около Лайза. Никс изрази съчувствие и обеща да отиде да съобщи на Флори.

Когато таксито се отклони от главния път по алеята към фермата на Банинг, Лайза каза на шофьора да спре. Плати му петнайсет долара, благодари му и слезе. Щом той се скри от поглед по пустия път, тя бавно тръгна, макар че беше тъмно като в рог и едва виждаше чакъла пред себе си. В къщата не светеше никъде, нито пък в стопанските постройки. В далечината се виждаше мъжделива светлина от един прозорец на малката къща, където Нинева и Еймъс живееха от цяла вечност. Докато се придвижваше почти слепешката по чакъла, пред очите й се очерта силуетът на къщата. Прекоси предната морава, после верандата и натисна бравата. Беше заключено, което бе необичайно. В провинцията никой не си заключваше вратата.

На Лайза й се искаше да огледа цветните лехи и храстите, да види какви промени са настъпили за три години и половина, но беше безлунна облачна вечер. Мина отстрани и видя пикапа на Пийт, паркиран точно където той го оставяше. Знаеше, че Джоуел е взел понтиака. Лайза прекоси изсъхналата трева в задния двор. От запад полъхна, тя потрепери и разтри ръцете си. Задната врата беше отключена. Лайза влезе в дома си и застана в кухнята, закова се на място от силния познат мирис, който я порази: смесица от цигарен дим и кафе, препържен бекон, плодови пайове и сладкиши, гъсти яхнии с телешко и еленско, които къкреха на печката на Нинева дни наред, пара от консервирането на варени домати и десетки зеленчуци, мокра кожа от ботушите на Пийт в ъгъла и сладникавата миризма на самата Нинева. Силните миризми зашеметиха Лайза и тя се облегна на плота.

В тъмното чуваше гласовете на децата си, които се смееха на закуска, а Нинева ги гълчеше и ги гонеше от печката. Виждаше Пийт, седнал на масата в кухнята с кафето и цигарите си да чете вестника от Тюпълоу. Облакът, закриващ луната, се отмести и през прозореца нахлу слаб лъч. Лайза напрегна взор и различи кухненската маса. Вдиша бавно през носа, пое сладостните аромати на предишния си живот.

Изтри няколко сълзи и реши да не пали лампата. Никой не знаеше, че е тук, а светлината щеше да привлече внимание. В същото време й се искаше да види цялата къща, да провери какви ги е вършила Нинева. Дали съдовете бяха измити и подредени, където им е мястото? Имаше ли прах по масичките? Какво бяха направили с вещите на Пийт — с дрехите му в гардероба, с книгите и документите му в кабинета? Смътно си спомняше разговор с Джоуел за това, но никакви подробности.

Влезе в дневната и се отпусна на коженото канапе, което на допир и мирис беше точно каквото го помнеше. Първият й спомен от него беше може би най-лошият. Джоуел беше от дясната й страна, Стела — от лявата, и тримата се взираха ужасени във военния, който им съобщи новината, че Пийт е изчезнал и го смятат за мъртъв. 19 май 1942 г. Друг живот.

Фарове пробягаха по прозорците и я стреснаха. Тя надникна между завесите и видя как една полицейска патрулка пълзи по алеята, после завива по страничния път към къщата на Флори. Колата се скри и Лайза разбра, че търси нея. Зачака и двайсет минути по-късно колата отново се показа, мина покрай къщата и се отправи към шосето.

Лайза си напомни, че е в собствения си дом и че не е извършила никакво престъпление. Ако я намереха, най-лошото, което можеше да се случи, бе да я изпратят отново в „Уитфийлд“. Нямаше да получат този шанс.

Лайза започна да се люлее, раменете й се клатеха напред-назад — досаден навик, който често я връхлиташе и който тя не можеше да контролира. Когато я обземаше тревога или страх, започваше да се люлее, да си тананика и да си скубе косата. Много луди хора в „Уитфийлд“ се люлееха по най-различни начини, потръпваха и стенеха, докато седяха сами в кафенето или край езерото, но тя открай време знаеше, че няма да стане като тях. Щеше да се оправи, и то скоро, и щеше да вземе живота си в свои ръце.

След около час — беше изгубила представа за времето — усети, че вече не се люлее и че е престанала да плаче. Имаше да се отърсва от толкова много неща.

Отиде в кухнята при единствения телефонен апарат и се обади на Флори. За да обърка подслушваните, каза:

— Флори, аз съм тук.

— Кой? Какво? — Флори се стресна, и то с основание.

— Аз съм в къщата — каза Лайза и затвори.

Отиде на задната веранда и зачака. Само след няколко минути видя по пътя да подскачат фарове. Флори паркира пред къщата.

— Насам — провикна се Лайза. — На верандата съм.

Флори заобиколи отзад, едва не се препъна в тъмното и каза:

— Защо не светнеш проклетите лампи, да му се не види? Спря на стълбите, погледна нагоре и попита: — Какви ги вършиш, по дяволите, Лайза?

— Ела да ме прегърнеш, Флори.

Е, явно наистина е луда, след като иска аз да я прегърна, помисли си Флори, но не го каза, естествено. Качи се по стълбите и двете се прегърнаха.

— Пак те питам, какво търсиш тук?

— Просто ми се прииска да се прибера. Лекарят каза, че може.

— Лъжеш и го знаеш. Лекарите се тревожат. Децата са се побъркали. Полицията те търси. Защо е целият този театър?

— Омръзна ми в „Уитфийлд“. Хайде да влезем.

Влязоха в кухнята и Флори каза:

— Светни. Нищо не виждам.

— Харесва ми в тъмното, Флори. Освен това не искам Нинева да разбере, че съм тук.

Флори напипа ключа и светна в кухнята. Беше посещавала Лайза в „Уитфийлд“ и подобно на Стела и Джоуел се тревожеше заради външния й вид. Имаше известно подобрение, но тя въпреки всичко беше болезнено слаба, бледа и с хлътнали страни.

— Изглеждаш добре, Лайза. Радвам се да те видя.

— Радвам се, че съм си у дома.

— Сега трябва да се обадим на Джоуел и да му съобщим, че си добре, става ли?

— Току-що говорих с него. Ще пристигне до час.

Флори се успокои и каза:

— Добре. Яла ли си? Сигурно си гладна.

— Аз не ям много, Флори. Хайде да отидем в дневната да поговорим.

Както искаш, скъпа. Флори щеше да я успокоява, докато пристигне Джоуел, а после щяха да решат какво да правят.

— Не трябва ли да се обадим на лекарите? — попита Флори. — Нека да знаят, че си добре.

— Поръчах на Джоуел да им се обади. Той ще се погрижи. Всичко е наред, Флори.

Отидоха в дневната и Лайза натисна копчето на малка лампа. Бледата светлина придаде на стаята тайнствен вид. Флори искаше по-силна светлина, но не каза нищо. Седна в единия край на канапето. Лайза струпа възглавници в другия край и се облегна на тях. Бяха лице в лице сред полумрака.

— Искаш ли кафе? — попита Лайза.

— Всъщност, не.

— И аз. Кофеинът не се комбинира добре с хапчетата и получавам главоболие. Няма да повярваш с какви лекарства се опитват да ме тъпчат. Понякога ги пия, понякога ги държа под езика си и после ги изплювам. Защо не идваше по-често да ме виждаш, Флори?

— Не знам. Пътуването е дълго, пък и това не е най-разведряващото място на света.

— Да не очакваш да се разведряваш в една лудница? Не става дума за теб, Флори, а за мен, за пациентката. За лудата жена. Би трябвало да ме посещаваш и да ме подкрепяш.

Между двете никога не бе имало близост и Флори помнеше защо. В момента обаче беше склонна да поеме няколко обвинения, ако това щеше да помогне. Надяваше се на следващия ден да дойдат да приберат снаха й.

— Сега ще се караме ли, Лайза?

— А нима не сме го правили винаги?

— Не. Отначало се карахме, но после осъзнахме, че най-добрият начин да общуваме, е да не се сближаваме прекалено. Аз това помня, Лайза. Помежду ни винаги е имало предпазливо приятелство в името на семейството.

— Щом казваш. Искам да ми разкажеш нещо, Флори. Нещо, което никога не съм чувала.

— Какво?

— Искам да чуя твоята версия за онова, което се е случило в деня, когато Пийт уби Декстър Бел. Знам, че сигурно не ти се говори за това, но всички знаят всичко… освен мен. Там много дълго не ми казваха нищо. Сигурно са смятали, че така нещата ще се влошат още повече, и са били прави, защото, когато най-сетне ми казаха, изпаднах в кома за една седмица и едва не умрях. Както и да е, искам да чуя твоята версия.

— Защо, Лайза? Историята не е приятна.

— Защо ли? Защото е много важна част от живота ми, не си ли съгласна? Съпругът ми уби нашия свещеник и го екзекутираха, а аз не знам никакви подробности. Хайде, имам право да знам. Разкажи ми историята.

Флори сви рамене и заразказва.

Едно събитие водеше към друго и тя продължи. Животът в ареста, изслушванията в съда, реакциите на хората в града, статиите във вестниците, процесът, екзекуцията, погребението, ветераните, който още се отбиваха на гроба.

Понякога Лайза плачеше и триеше лице с опакото на дланите си. Друг път слушаше със затворени очи, сякаш си представяше ужасите. Понякога простенваше и се залюляваше. Задаваше малко въпроси, направи само една-две забележки.

— Нали знаеш, че той дойде да ме види в деня, преди да го екзекутират?

— Да, помня.

— Каза, че още ме обича, но никога няма да може да ми прости. Какво ще кажеш за това, Флори? Много любов, но недостатъчно прошка. Не можеше да ми прости дори изправен пред неизбежната си смърт.

— Какво да ти прости? — Флори успя да зададе най-важния въпрос.

Лайза затвори очи и облегна глава на възглавницата. Устните й се движеха, като че ли мълвеше нещо, разбираемо само за нея. След това напълно притихна и застина.

— Какво да ти прости, Лайза? — тихо повтори Флори.

— Имаме да си говорим за толкова неща и аз искам да го направя, защото няма да живея още много. Има ми нещо, Флори, не е само лудостта. Дълбоко в тялото ми има болест и се влошава. Може да е рак, може да е нещо друго, но знам, че е там и расте. Лекарите не могат да го открият, но аз го усещам. Може да ме тъпчат с лекарства и да успокояват нервите ми, но нямат нищо за моята болест.

— Не знам какво да кажа, Лайза.

— Не казвай нищо. Само слушай.

Минаха часове, а Джоуел никакъв го нямаше. Лайза като че ли забрави за него, но Флори знаеше прекрасно, че той би трябвало да е пристигнал.

Лайза се изправи и каза:

— Трябва да се преоблека. Мислех си за една ленена пижама и онзи копринен халат, които Пийт много харесваше.

Запъти се към вратата на спалнята си, а Флори се изправи да се поразтъпче.

Влезе в кухнята и си наля чаша вода. Часовникът на стената показваше 11:40 ч. Вдигна телефона да се обади на Джоуел и тогава установи проблема. Кабелът от перваза до апарата беше прерязан прецизно с ножица. Телефонът беше безполезен и сигурно никой не се беше обаждал на Джоуел по него тази нощ.

Флори се върна в дневната и зачака. Лайза беше в спалнята си на отворена врата и плачеше все по-силно. Лежеше на леглото, което беше споделяла с Пийт, облечена с бяла ленена пижама и кремав копринен халат. Боса.

Флори се приведе над нея и каза:

— Всичко е наред, Лайза. Аз съм тук с теб. Какво има, скъпа?

Лайза посочи един стол и каза:

— Моля те.

Избърса лице с кърпичка и се помъчи да се овладее. Флори седна и зачака. Лайза не се беше обадила на Джоуел. Джоуел не се беше обадил на лекарите, нито на Стела. Всички те от часове не бяха на себе си и чакаха новини отнякъде, а Лайза лежеше в леглото си у дома.

Флори искаше да я попита защо е прерязала телефонния кабел, но този разговор нямаше да доведе доникъде. Лайза беше готова да говори и сигурно щеше да разбули тайни, които те смятаха, че ще си останат неразкрити. Най-добре беше да не я разсейва. Не искаше Джоуел да пристигне точно сега.

— Пийт говори ли с теб, преди да умре? — попита най-накрая Лайза.

— Разбира се. Обсъдихме много неща: децата, фермата, обичайното, което може да се очаква от един човек на прага на смъртта.

— Говори ли за нас двамата и за неприятностите ни?

Разбира се, че го беше направил, но Флори нямаше да налапа въдицата. Искаше да чуе всичко от най-достоверния източник.

— Не, разбира се. Знаеш колко беше затворен. Какви неприятности?

— О, Флори, има толкова много тайни, толкова много грехове. Наистина не мога да виня Пийт, че не ми прости.

Тя отново се разхълца. Плачът й се превърна във вой, който стъписа Флори. Никога не беше чувала толкова болезнен изблик на мъка. Тялото на Лайза се тресеше от спазми, сякаш всеки миг щеше да повърне, а после се свиваше и трепереше, докато тя ридаеше неудържимо. Това продължи много дълго и накрая Флори просто не можеше да гледа повече. Приближи се до леглото, легна до нея и я притисна силно.

— Всичко е наред, Лайза. Всичко е наред, скъпа. Добре си.

Флори я прегръщаше, шепнеше й, потупваше я по гърба, люлееше я и Лайза започна да се отпуска, а дишането й се успокои. Шепнешком каза:

— Има някои неща, които трябва да знаеш.

— Слушам те, скъпа. Тук съм.

Лайза се събуди в тъмната стая. Вратата беше отворена и от малката лампа в дневната се процеждаше светлина. Тя стана и излезе от спалнята. Флори беше на канапето, завита с одеяло и потънала в дълбок сън. Лайза безшумно мина покрай нея, излезе навън през кухнята, прекоси верандата и слезе по стълбите. Беше боса и краката й скоро се намокриха. Понесе се по тревата, после по пътеката към оборите, а коприненият халат се ветрееше зад нея.

Луната ту се показваше, ту се скриваше между облаците и синкавата й светлина обливаше стопанските сгради и полето, преди отново да се скрие. Лайза знаеше къде отива и не се нуждаеше от светлина. Когато подмина и последния обор, видя силуетите на конете си в заграденото място до конюшнята. Никога не подминаваше, без да им поговори, но сега нямаше какво да им каже.

Краката й бяха кални и вкочанени, но й беше все едно. Болката вече нямаше никакво значение. Тя трепереше от студ и крачеше решително. Изкачи лекия наклон към Стария чинар и се озова сред мъртвите — всички онези покойници от рода Банинг, за които толкова много беше слушала. Луната се бе скрила и тя не можеше да разчете имената по надгробните плочи, но знаеше къде е погребан той, защото знаеше къде са погребани другите. Притисна пръсти към варовика и ги плъзна по името му.

Беше открила съпруга си.

Макар и съкрушена от скръб, вина и срам, тя не можеше повече да плаче. Замръзваше и се молеше краят й да настъпи скоро.

Беше чувала, че достигнат ли до този момент, хората намират покой. Но се оказа лъжа. Тя не усещаше покой, не изпитваше утеха, не вярваше, че онова, което прави, някога ще бъде прието за нещо друго освен за отчаяна постъпка на една умопобъркана жена.

Лайза седна и притисна гръб в студената плоча. Тялото му беше съвсем близо под нейното. Каза му, че го обича и че скоро ще се видят, и се помоли, когато пак са заедно, той най-сетне да й прости.

От джоба на халата си тя извади шишенце с хапчета.