Разплата

43

След като Ръмболд държа делото три месеца, без да каже нито дума, Бърч Дънлап предприе мерки, макар че маневрата му не беше особено резултатна и целеше единствено да злепостави съдията от канцлерския съд. В началото на септември той изпрати молба до Върховния съд на щата да нареди на Ръмболд да издаде присъда до трийсет дни. Правилата не допускаха подобна молба, дори не я споменаваха, и Дънлап го знаеше. В нея той обвиняваше Ръмболд в предубеденост и настояваше съдията да си направи отвод. Обобщаваше свидетелските показания и доказателствата, представени на процеса, продължил броени часове. Прекрасно излагаше законовата страна на нещата, изразяваше се директно и просто и накрая обобщаваше с думите: „Графикът на канцлерския съд не е натоварен. Дори бегъл преглед ще покаже, че заетостта на съдията не е непосилна. Немислимо е толкова мъдър, уважаван и опитен юрист като почитаемия Абът Ръмболд да не може да вземе решение по това дело и да издаде присъда в рамките на няколко дни. Закъснение от три месеца не е справедливо за страните по делото. Отложеното правосъдие е отказ от правосъдие“.

Джон Уилбанкс се възхити на дързостта на Дънлап и оцени замисъла му като блестящ. Върховният съд на Мисисипи щеше да отхвърли молбата му без коментар, но тя щеше да послужи като необичайно предупреждение, че в едно важно дело в окръг Форд вероятно има местни задкулисни игри. Уилбанкс подаде обяснение от една страница, в което напомняше на съда, че процедурните правила не предвиждат такива молби, нито позволяват на адвокатите да създават нови правила по собствено усмотрение.

Върховният съд не обърна внимание на молбата и отказа да я удостои с отговор.

Един месец по-късно старият Ръмболд продължаваше да мълчи и Дънлап подаде нова молба, същата като предишната. Отговорът на Джон Уилбанкс включваше напомняне, че самоволните молби на Дънлап натоварват страните по делото с ненужни служебни такси. Дънлап отвърна на удара. Уилбанкс отговори. Върховният съд на щата изобщо не беше доволен. Ръмболд продължаваше да дреме.

В сряда Джоуел имаше лекции само сутринта и после се прибираше в Клантън. Мариета сготвяше нещо вкусно и двамата с леля Флори обядваха на задната веранда на фона на птичето цвърчене. Земята отвъд птичарника беше засята с памук, а брането щеше да започне скоро, веднага щом се позахлади. Двамата си говореха все едно и също — за Стела, за Лайза и за Юридическия факултет, — но не отваряха дума за съдебните дела и за правните си проблеми. Никога не споменаваха вероятността да изгубят земята.

След дълъг обяд Джоуел се отбиваше вкъщи да види как са Нинева и Еймъс и да се увери, че нищо не се е променило. Не беше. Обикновено се виждаше с Бюфорд да обсъдят памуковата реколта. Накрая отиваше в града, където паркираше на сянка и влизаше в кантората на Уилбанкс да поработи няколко часа. Джон и Ръсел му възлагаха да проучва дела и да пише досиетата им през свободното си време в университета. Късно следобед пийваха по един бърбън на терасата, после Джоуел натоварваше папките в колата си и се връщаше в Оксфорд.

След няколко опита да спи в къщата си той осъзна, че не може. Там беше твърде тихо, самотно и потискащо. Имаше много снимки на семейството от по-щастливи времена и безброй спомени. На стената до бюрото в кабинета висеше голяма снимка на баща му, направена в деня на дипломирането му в „Уест Пойнт“. Джоуел обичаше да я гледа, откакто се помнеше. Сега сърцето му се късаше и той просто не можеше да вдигне очи към нея.

Със Стела обсъдиха дали да не махнат всички снимки, книги и медали, да ги приберат в кашони и да ги дадат на склад, но не намериха сили. Освен това се надяваха майка им да се върне някой ден, а спомените може би щяха да са важни за нея.

И така, красивата им къща остана печална, тъмна и пуста, само Нинева я прекосяваше всеки ден, обираше прах тук-там и не правеше почти нищо друго.

При всяко посещение във фермата Джоуел бързаше да си тръгне час по-скоро. Животът му в нея никога нямаше да бъде същият. Баща му беше мъртъв. Бъдещето на майка му беше неясно. Стела се стремеше към светлините на големите градове на север и към живот далече от окръг Форд. Братята Уилбанкс сериозно му намекваха да се присъедини към кантората, след като се дипломира, но това нямаше да стане. В Клантън той винаги щеше да си остане „момчето на Пийт Банинг“, синът на човека, когото бяха изпържили на електрическия стол в главната съдебна зала.

Наистина ли очакваха Джоуел да практикува право в съдебната зала, където беше екзекутиран баща му? Наистина ли очакваха той да води нормален и успешен живот в град, където половината жители смятаха баща му за хладнокръвен убиец, а другата половина подозираха, че майка му е кръшкала със свещеника?

Клантън беше последното място на света, където той би живял.

Билокси, от друга страна, изглеждаше обещаващо. Джоуел не следеше Мери Ан Малуф, но разузна кое е нейното общежитие и учебната й програма. Въоръжен с тази информация, той два-три пъти успя да се натъкне на нея в кампуса. Срещите явно й бяха приятни. Понякога я наблюдаваше отдалече и се дразнеше колко много други момчета правят същото. Когато отборът на Кентъки пристигна в града за футболен мач на 1 октомври, Джоуел я покани да отидат заедно. Тя отказа и му напомни, че е сгодена. Годеникът й също бил завършил техния университет и още имал приятели тук. Не бивало да я виждат с друг.

Не каза, че не иска да се среща с него, а само че не бива да я виждат с друг. Джоуел забеляза съществената разлика. Отговори, че не е честно толкова красива студентка в смесен университет да ограничи социалния си живот само до годеника си, който със сигурност се забавлява прекрасно във Вашингтон. Попита я защо не носи годежен пръстен. Нямала.

Джоуел не се отказа да й отправя покани и най-накрая тя се съгласи на късна вечеря. Не среща, просто вечеря. Чакаха се по тъмно до старинната сграда, наречена Лицея, и отидоха с колата му в центъра на града. Паркираха пред универсалния магазин и повървяха малко до „Замъка“ — единствения ресторант, отворен до късно. Когато влязоха, Джоуел видя Уилям Фокнър на обичайната му маса — вечеряше сам и четеше списание.

Току-що беше излязъл „Натрапник в мрака“, четиринайсетият му роман. „Мемфис Прес-Симитър“ беше публикувал рецензия, която хем го хвалеше, хем го критикуваше, но по-важното бе, че според същия вестник филмовите права бяха продадени на „Метро Голдуин Майър“. Джоуел си купи книгата от малка книжарница в Джаксън, когато беше на посещение при майка си. В Оксфорд нямаше книжарница и местните жители не се интересуваха какво пише и издава техният прочут съгражданин. Общо взето, той не им обръщаше внимание, те на него също.

В хартиен плик Джоуел носеше две книги с твърди корици: „Натрапник в мрака“, чисто нова и още непрочетена, и пооръфания екземпляр на „Докато лежах и умирах“, който беше на баща му.

Ресторантът беше празен по това време, така че седнаха приемливо близо до Фокнър, без да нарушават уединението му. Джоуел се надяваше писателят да забележи ослепителната студентка и да пофлиртува, както беше склонен да прави, но той беше погълнат от четивото си. Не обръщаше внимание на нищо наоколо.

Поръчаха си студен чай и зеленчуково плато и разговаряха тихо в очакване на възможност. Джоуел беше на седмото небе, че се любува на красивото лице на момичето, за което мечтаеше, и че седи близо до Фокнър. Беше твърдо решен да го поздрави.

Когато изяде половината от печеното си пиле, писателят избута чинията настрани, хапна малко от ябълковия си сладкиш и извади лулата си. Озърна се и най-накрая забеляза Мери Ан. Джоуел развеселено наблюдаваше закъснялата му реакция и очевидния интерес. Фокнър я измерваше с поглед от глава до пети, докато пълнеше лулата си. Джоуел скочи на крака. Приближи се към него, извини се, че му се натрапва, и го помоли да подпише бащината му книга, която той също харесвал много, както и новия роман.

— Разбира се — учтиво отговори Фокнър, извади писалка от джоба на сакото си и взе двете книги.

— Аз съм Джоуел Банинг, студент по право тук.

— Приятно ми е да се запознаем, синко. А приятелката ти? — попита Фокнър и й се усмихна.

— Мери Ан Малуф, също студентка.

— Всяка следваща година ми изглеждате все по-млади.

Фокнър разгърна първата книга, написа само името си с дребни букви, затвори я, усмихна се, после подписа и втората.

— Благодаря, господин Фокнър — каза Джоуел.

И тъй като не му хрумваше нищо друго, а беше очевидно, че Фокнър няма да продължи разговора, той се отдръпна и се върна на мястото си. Не успя да се ръкува с писателя, който със сигурност нямаше да запомни името му.

Въпреки това Джоуел щеше да разказва за тази среща до края на живота си.

* * *

През ноември Бърч Дънлап подаде трета молба, през декември — четвърта. След като държа делото шест месеца, Абът Ръмболд сметна, че е време да отсъди. В решение, заемащо две страници, прецени, че прехвърлянето на собствеността върху земята от Пийт Банинг на децата му е законосъобразно, и попари надеждите на Джаки Бел.

Бърч го очакваше, подготви обжалването почти за една нощ, подаде го и изпрати делото в Джаксън, във Върховния съд на щата, който вече беше запознат с фактите.

През коледните празници Джоуел остана при Флори и ходеше в кантората на Уилбанкс да съставя досието в отговор на подаденото от Дънлап обжалване. Изчерпателното му проучване будеше тревога. Прецедентите бяха в полза на законовоустановеното предаване на собствеността върху земята между поколенията в едно семейство. Законът обаче не беше ясен по отношение на извършителите на престъпни деяния, които прехвърлят собственост, за да избегнат искове за обезщетение от страна на жертвите. Нямаше почти никакво съмнение, че баща му се е опитал да се отърве от земята, преди да убие Декстър Бел.

Докато часове наред се трудеше над проучването си, Джоуел често имаше чувството, че в стаята присъстват поколения негови предци. Те бяха разчистили земята, бяха я изтръгнали от пустошта, бяха я разорали с волове и мулета, бяха губили реколти, съсипани от наводнения и вредители, бяха разширявали имота си при възможност, бяха вземали заеми, бяха преживявали трудни години и бяха изплащали задълженията си след хубави реколти. Всички те бяха родени и умрели на тази земя, а сега, след повече от век, всичко се свеждаше до Джоуел и до неговите правни умения.

Предците му почиваха в семейното гробище под редиците плочи. Дали духовете им го наблюдаваха и се молеха той да победи?

Тези въпроси бяха тежко бреме и докато Джоуел работеше, коремът му беше свит на топка. Семейството му беше изтърпяло предостатъчно унижения. Загубата на земята щеше да ги преследва до гроб.

Освен това му тежеше очевидната истина, че той и Стела разчитат на приходите от нея вече толкова години. Искаха да градят кариера и да постигнат успех, но бяха отраснали с убеждението, че семейната ферма винаги ще ги подпомага. Знаеха, че има добри и лоши години, богата реколта и наводнения, подеми и спадове на пазара и че нищо не е гарантирано. Но земята им беше необременена от дългове и поради това се справяха и при слаба реколта. Щеше да им бъде трудно да се примирят със загубата й.

А и майка му все по-често говореше как ще се прибере у дома, как ще възобнови живота си във фермата. Твърдеше, че Нинева й липсва, в което Джоуел се съмняваше. Но й липсваха навиците, градината, конете, приятелите. Ако всичко това изчезнеше, ударът щеше да е катастрофален. При всяко негово посещение д-р Хилсабек го разпитваше за делата, за обжалванията и за цялата съдебна бъркотия, която му беше непонятна.

Джоуел проучваше и пишеше. Джон Уилбанкс преглеждаше съставените документи, редактираше ги и ги коментираше. Подаде адвокатското досие на 18 януари и играта на изчакване започна. Върховният съд можеше да разгледа делото след три месеца, а можеше да го остави и за след година.

Следобед Джоуел събра документите, разчисти бюрото си и подреди малкия кабинет, където беше прекарал толкова много часове. Вече се беше сбогувал с Флори и смяташе да се върне в Оксфорд тази вечер. Започваше четвъртият семестър от следването му по право. Той излезе на терасата при Джон Уилбанкс за едно питие. Беше необичайно топло за сезона, направо пролет.

Джон запали пура и протегна кутията към него, но той отказа. Пиеха „Джак Даниълс“ и говореха за времето.

— Съжалявам, че заминаваш, Джоуел — каза Уилбанкс. — Приятно ни е да си в кантората.

— И на мен ми е приятно — увери го Джоуел, макар да не беше съвсем вярно.

— Бихме искали през лятото отново да стажуваш.

— Благодаря, признателен съм ви.

Не смяташе да се връща през лятото нито следващата, нито по-следващата година, но беше твърде рано да осведомява Джон Уилбанкс.

— Мога да уча и през лятото, за да завърша следващия декември.

— Защо бързаш? Порадвай се на студентския живот, синко.

— Омръзна ми. Искам да започна да работя.

— Е, надявам се да обмислиш и нашето предложение.

Какъв смисъл да увърта? Баща му никога не говореше със заобикалки и всички ценяха прямотата му. Джоуел отпи от уискито си и каза:

— Господин Уилбанкс, не съм сигурен, че мога да практикувам право в Клантън. Погледна ли този съд, а е трудно да не го забележи човек, мисля за последните мигове от живота на баща ми. Спомням си как спокойно мина по улицата сред хората и ветераните от войната, дошли да го почетат, да го подкрепят, как влезе в сградата и се качи по стълбите, за да посрещне смъртта си. Неговият дълъг път към гроба. И когато вляза в тази съдебна зала, си представям само едно — как връзват баща ми за стола.

— Разбирам, Джоуел.

— Сигурен съм, че никога няма да мога да излича от съзнанието си това. Как бих могъл да представлявам клиенти в тази зала?

— Разбирам.