Разплата

15

След цигарите и сандвичите съдията разговаря насаме с прокурора и адвоката. Труит съобщи, че няма други свидетели и смята тезата си за убедително доказана. Озуълт се съгласи. Уилбанкс беше на същото мнение и поздрави Труит за чудесното представяне на доказателствата. Що се отнасяло до защитата, все още не били сигурни дали Пийт Банинг ще свидетелства. Ту искал да даде показания и да представи на съдебните заседатели своето виждане за случилото се, ту на следващия ден отказвал да говори дори със собствения си адвокат.

Уилбанкс сподели вече категоричното си убеждение, че Пийт е умствено неуравновесен, но че няма да пледира „невменяемост“, защото клиентът му продължавал да се противопоставя упорито на идеята, пък и срокът да го направят отдавна бил изтекъл.

— Кой е първият ти свидетел? — попита съдия Озуълт.

— Майор Рускони.

— Каква е целта на показанията му?

— Искам да покажа, че докато е бил на активна служба и се е сражавал с японците във Филипините, Пийт Банинг е бил пленен и са го смятали за мъртъв. И че новината е изпратена на семейството му през май четиридесет и втора.

— Не виждам връзката с настоящото престъпление, Джон — отбеляза Труит.

— Не се учудвам, че го казваш. Така ще се опитам да подготвя почвата за показанията на клиента ми, в случай че реши да свидетелства.

— И аз не виждам връзка — скептично отбеляза съдия Озуълт. — Искаш да докажеш, че е бил смятан за мъртъв или безследно изчезнал, или и двете, поради което свещеникът, докато е утешавал семейството, е прекрачил границата на приличието и е дал повод на обвиняемия, така ли? Това ли целиш?

Труит неодобрително клатеше глава.

— Господин съдия, не разполагам с нищо друго — отговори Уилбанкс — освен със самия обвиняем. Трябва да ми позволите да представя защита, колкото и да е неубедителна.

— Добре, призови си свидетеля. Майлс, направи възражението си в залата. Ще го оставя няколко минути да видим докъде ще стигнем, но съм скептичен.

— Благодаря, господин съдия — каза Уилбанкс.

Когато съдебните заседатели седнаха в ложата след продължителна обедна почивка, съдия Озуълт оповести, че обвинението е приключило и че защитата се отказва от правото си на встъпителни думи. Призоваха майор Антъни Рускони на свидетелското място и той влезе незабавно със стегната крачка в пълна военна униформа. Беше от Ню Орлиънс, имаше характерен акцент и непринудена усмивка. Беше професионален офицер, служил в Тихия океан.

След като Рускони се представи, Майлс Труит се изправи и заяви учтиво:

— Господин съдия, при цялото ми уважение към свидетеля, неговите показания нямат и няма да имат никаква връзка с фактите и проблемите по този случай. Ето защо бих искал да отправя принципно възражение срещу показанията му.

— Отбелязано е. Продължете, господин Уилбанкс.

Преди войната Рускони бил изпратен в Манила, където работел в щаба на генерал Дъглас Макартър, командир на американската армия на Филипините. В деня след нападението над Пърл Харбър японците бомбардирали американските военновъздушни бази на Филипините и войната започнала.

Лейтенант Пийт Банинг бил офицер в Двайсет и шести кавалерийски полк и се намирал във Форт Стотсънбърг, на стотина километра северно от Манила.

Японците бързо разбили американските военновъздушни и морски сили и настъпвали с петдесетхилядна опитна и добре въоръжена войска. Американците и техните съюзници — филипинските доброволци и редовната филипинска армия — оказали героична съпротива, но когато врагът стегнал примката си около островите, притокът на храна, лекарства, гориво и боеприпаси секнал. Без въздушна подкрепа и без флота, която да им осигури провизии и евентуален път за отстъпление, пехотата се оказала принудена да отстъпи към полуостров Батаан, неприветлив и горист терен, вдаден в Южнокитайско море.

Рускони разказваше увлекателно и явно се радваше на възможността да говори за войната. Майлс Труит клатеше глава и се опитваше да срещне погледа на съдия Озуълт, който го избягваше. Съдебните заседатели бяха запленени. Вниманието на зрителите беше изцяло погълнато от разказа на майора и никой не помръдваше.

Обсадата продължила четири месеца и когато американците били принудени да се предадат на многократно превъзхождащия ги противник, преживели най-голямото поражение в историята на американската армия. Нямали друг избор обаче. Войниците били изгладнели, болни и измършавели и измирали толкова бързо, че не смогвали да ги погребат. Малария, денге, дизентерия, скорбут и бери-бери морели всички, както и тропически болести, за които американските лекари дори не били чували. А щяло да става и още по-зле.

Рускони се предал в Манила през февруари 1942 г. Генерал Макартър заминал през март и установил щаба си в Австралия. Рускони и хората му били хвърлени в пленнически лагер близо до Манила, но им позволили да запазят голяма част от архива си, който японците не сметнали за важен. Отношението към тях било относително добро, но били постоянно гладни. На Батаан положението било съвсем различно.

Според оскъдните сведения, които Рускони успял да събере, лейтенант Банинг се предал заедно с частта си на 10 април 1942 г. в най-южния край на полуостров Батаан. Бил сред приблизително седемдесет хиляди военнопленници, принудени да вървят дни наред без храна и вода. Хиляди падали и умирали под палещото слънце, а телата им просто били хвърляни в крайпътните канавки.

Сред заловените имало стотици офицери, затова въпреки ужасните условия те се постарали да наложат някакво подобие на командване. По време на придвижването им се разпространила заповедта имената на загиналите да бъдат запомнени и впоследствие записани, за да бъдат уведомени семействата им. В онези ужасни условия обаче задачата се оказала трудна. Рускони се отклони и обясни на съдебните заседатели, че и до днес, 7 януари 1947 г., американската армия продължава изпълнението на зловещата задача да открие и да се опита да идентифицира войниците, загинали във Филипините.

Майлс Труит се изправи, вдигна и двете си ръце и каза:

— Господин съдия, моля ви, това е процес за убийство. Историята е трагична и вълнуваща, но няма нищо общо с работата ни тук.

Съдия Озуълт очевидно се бореше с решението. Свидетелските показания нямаха пряка връзка с делото. Той погледна Джон Уилбанкс и попита:

— Какво целите с това, господин адвокат?

Уилбанкс успя да създаде впечатление, че знае точно какво цели.

— Моля ви, господин съдия, още малко търпение. Мисля, че ще успея да покажа връзката.

Съдията изглеждаше скептичен, но каза на Рускони:

— Продължавайте.

Няколко дни след началото на дългия преход лейтенант Банинг бил ранен и изоставен. Никой не понечил да му помогне, защото, както научили бързо пленниците, опиташ ли подобно нещо, светкавично те пробожда японски щик. По-късно, по време на почивката, хора от неговата военна част чули как японските войници довършват тежкоранените. Никой не се съмнявал, че лейтенант Банинг е застрелян от японския конвой.

Пийт слушаше, защото нямаше как да не слуша, но седеше с каменно изражение, забил очи в пода, сякаш нищо не чуваше. Нито веднъж не реагира и не погледна към свидетеля.

Рускони обясни, че най-малко десет хиляди американски и филипински войници загинали от глад, обезводняване, изтощение или слънчев удар или били разстреляни, бити до смърт, намушкани с щик или обезглавени. Останалите били натъпкани в мизерни лагери, където било още по-трудно да оцелеят, отколкото по време на убийствения преход. Офицерите се опитали да организират различни начини да бъдат записвани имената на загиналите и в края на пролетта и началото на лятото на 1942 г. до службата на Рускони в Манила започнали да стигат списъци на жертвите. На 19 май семейството на Пийт Банинг било официално уведомено, че той е пленен, че е изчезнал и е смятан за мъртъв. От този момент нататък нямали новини от лейтенанта чак до освобождаването на Филипините, когато той се появил от джунглата с група командоси. Повече от две години Банинг и хората му провеждали дръзка, героична и почти самоубийствена кампания, целяща да всява ужас сред японската армия. За своята храброст и достойно командване бил удостоен с медала „Пурпурно сърце“, „Сребърна звезда“, „Бронзова звезда“ и Кръст за вярна служба.

В този момент беше невъзможно да погледнеш Пийт Банинг и да видиш в него човека, убил Декстър Бел. Съдия Озуълт го разбра и реши да се намеси:

— Да направим почивка — предложи той и посегна към цигарите си.

В кабинета си съдията свали тогата и запали цигара „Кемъл“. Погледна към Джон Уилбанкс и каза:

— Достатъчно. Това е съдебен процес, не церемония за връчване на ордени. Веднага ми кажете дали клиентът ви ще свидетелства и как точно смятате да установите връзка между настоящите показания и делото.

Труит беше ядосан и отбеляза:

— Вредата вече е нанесена, господин съдия. Показанията нямат никаква връзка и изобщо не биваше да стават достояние на съдебните заседатели.

— Той ще свидетелствали? — настойчиво попита съдията.

— Опасявам се, че няма — тихо призна провала си Уилбанкс. — Току-що ми каза, че изобщо не желае да говори.

— Имате ли още свидетели?

Уилбанкс се поколеба и каза:

— Да, един от американските войници, служили с Пийт.

— Един от командосите в джунглата ли?

— Да, но не е важно. Клиентът ми току-що ме предупреди, че ще възрази, ако има още показания, свързани с войната.

Озуълт дръпна продължително от цигарата си и застана до прозореца.

— Някоя от страните има ли още свидетели?

— Обвинението приключи, господин съдия — отговори Труит.

— И аз нямам други, господин съдия — отговори Уилбанкс.

Озуълт се обърна и застана зад бюрото си.

— Добре. Ще освободя съдебните заседатели. Ще уточним указанията към тях тук, след това е време и вие да си починете. Утре сутрин ще произнесете заключителните си речи и после ще предам делото на съдебното жури.

Клей Уомплър, каубой от Колорадо, се бе присъединил към армията през 1940 г. Беше изпратен във Филипините по-късно същата година в състава на Трийсет и първи пехотен полк. Беше се предал на полуостров Батаан, после беше оцелял след убийствения преход и се беше запознал с Пийт Банинг в лагера за военнопленници. Беше спасен от японски пазач, който му даде достатъчно хинин да пребори маларията. Докато ги транспортираха до трудов лагер в Япония, двамата с Пийт избягаха. Решиха, че така и така смъртта не им мърда, поне да опитат шанса си в джунглата, където прекараха първите три дни и нощи изгубени насред горите. Бяха твърде изнемощели и вече обсъждаха как да сложат край на живота си, но попаднаха на ранен японски войник. Свариха го да спи в гората и го убиха. В раницата му намериха храна и вода и след като се натъпкаха, скриха трупа и се разминаха на косъм с патрула. Въоръжени с пистолет, нож, пушка и щик, те най-накрая попаднаха на американски и филипински партизани. Живяха в планинските гори и се научиха умело да залавят вражеските войници. За подвизите им можеше да се напише дебела книга.

Клей се свърза с Джон Уилбанкс и предложи помощта си. Пристигна в Клантън и беше готов да свидетелства и да каже каквото трябва, за да спаси приятеля си. Когато адвокатът го осведоми, че няма да бъде допуснат до свидетелското място, той отиде в ареста във вторник следобед.

Шериф Гридли си тръгна от работа в пет часа и както правеше напоследък, остави ареста в ръцете на отговорника Пийт и надзирателя Тик Поули. Флори поднесе вечеря на брат си и на Клей и часове наред слуша техните истории, които чуваше за пръв път. Пийт никога досега не беше говорил за войната. Флори слушаше невярващо разказ след разказ за изпитанията им. Оцеляването им беше истинско чудо.

Клей беше озадачен от вероятността приятелят му да бъде осъден на смърт от щата Мисисипи. Когато Пийт го увери, че това е много вероятно, той се закле, че ще събере стария отряд и ще обсадят Клантън. Топчестите шерифи, които видял в съда, не можели да се мерят с техните хора, калени командоси, избили хиляди японци по неописуемо страховити начини.

— Често се налагаше да убиваме безшумно — обясни мрачно Клей на Флори. — Изстрелът привлича внимание.

Тя кимна, все едно разбираше всичко.

Много след вечеря Тик Поули най-сетне почука на вратата и сложи край на срещата. Пийт и Клей се прегърнаха и се сбогуваха. Клей обеща да се върне с отряда и да спасят командира си. Пийт отговори, че това време е отминало.

Върна се в килията си, угаси лампата и заспа.