Разплата

17

Чайната на площада обикновено отваряше в шест сутринта и бързо се пълнеше с адвокати, банкери, свещеници и бизнесмени — все хора на нефизическия труд — които се събираха на кафе и понички и си предаваха един на друг сутрешните вестници. Никой не седеше сам. Имаше кръгла маса за демократите, а в отсрещния край на помещението — друга за републиканците. Консервативната клика на завършилите Университета на Мисисипи сядаше в предната част, а възпитаниците на местния колеж предпочитаха маса близо до кухнята. Методистите си имаха свой кът, баптистите също. Често между масите се водеха разговори, разменяха се шеги и закачки, но истински спорове се разгаряха рядко.

Присъдата претъпка чайната. Всички бяха запознати с фактите и подробностите, дори с клюките, но въпреки това бяха дошли рано, за да се уверят, че няма да пропуснат нищо. Може би Пийт Банинг беше нарушил мълчанието си и беше казал нещо на адвоката си или на Никс Гридли. Може би Джаки Бел беше направила коментар на присъдата пред някой репортер. Или вестникът на Тюпълоу беше надушил нещо, убягнало на другите. И най-важното: щеше ли щатът наистина да екзекутира Пийт Банинг?

Някакъв строителен предприемач попита адвоката Рийд Тейлър как протича обжалването. Рийд обясни, че Джон Уилбанкс разполага с трийсет дни да осведоми съда, че ще обжалва, след това — с още трийсет, за да подаде нужните документи. Щатският главен прокурор в Джаксън щеше да ги разгледа и службата му щеше да разполага с още трийсет дни да отговори на Джон Уилбанкс. Общо деветдесет дни. После Върховният съд на Мисисипи щеше да се произнесе по присъдата. Ако я отменеше, а Рийд, честно казано, не виждаше начин това да стане, делото щеше да бъде върнато в окръг Форд за повторно разглеждане. Ако Върховният съд потвърдеше присъдата, Джон Уилбанкс можеше да протака и да се опита да обжалва във Върховния съд на Съединените щати. Това би било загуба на време, но можеше да спечели на Пийт няколко месеца. Ако Уилбанкс предпочетеше да не го прави, екзекуцията щеше да се състои в рамките на календарната година.

Рийд обясни, че при смъртна присъда обжалването е задължително. Беше гледал целия процес и не беше забелязал грешка, която да послужи като основание за обжалване, но въпреки това то трябваше да се внесе. Нещо повече, продължи Рийд, единствената възможна грешка по време на процеса били показанията на военния за войната. Но те били в ущърб на обвинението. Джон Уилбанкс нямал никакви доводи да обжалва.

След като Рийд приключи, хората се върнаха по местата си и разговорите станаха по-приглушени. От време на време вратата се отваряше и приятен студен полъх пронизваше мъглата от цигарен дим и пушек от прегорял бекон. Появи се щатският сенатор в търсене на гласоподаватели. Не беше местен, живееше в Смитфийлд, окръг Полк. Почти не се мяркаше, докато не стана време да го преизбират, и повечето мълчаливо се възмущаваха на присъствието му в града в този толкова драматичен момент. Сенаторът провеждаше обиколките си с глуповата усмивка, колекционираше ръкостискания и се стараеше да запомня имена. Най-накрая си намери свободен стол при баптистите, които до един четяха вестници и пиеха кафе. Веднъж беше дрънкал глупости за контрабандния алкохол, който бил залял щата, и те не го понасяха.

Докато сутринта се точеше, стана ясно, че няма нищо ново по делото „Банинг“. Процесът беше бърз, присъдата — още по-бърза. Явно след произнасянето й не беше казано нищо важно от съдебните заседатели, адвокатите, обвиняемия или семейството на жертвата. Усилията в чайната да се родят слухове се провалиха и към седем и половина хората взеха да се редят на касата.

Късно в сряда вечерта, след очакваното с ужас обаждане от леля Флори, Джоуел се върна в кампуса. Рано в четвъртък той отиде в отдела за периодика на университетската библиотека, където имаше стойки с десетки сутрешни вестници от страната. Тюпълоу и Джаксън не бяха представени, но „Мемфис Прес-Симитър“ неизменно присъстваше. Джоуел отнесе вестника в една кабинка, скри се, вторачи се в снимката на баща си на излизане от сградата на съда с белезници и прочете описание на случилото се, когато съдебните заседатели се върнали с присъда. Още не можеше да повярва, че екзекуцията е насрочена за толкова скоро. Не можеше да асимилира нищо, свързано с тази трагедия.

Дипломирането му предстоеше на 17 май. И така, около пет седмици след като щяха да привържат баща му към електрическия стол, той, младият Джоуел Банинг, двайсет и една годишен, трябваше гордо да прекоси моравата с шапка и тога заедно с още хиляда студенти и да получи бакалавърската си диплома от престижен университет. Струваше му се невъзможно.

Невъзможно му се струваше и да отиде на лекции. Докато приятелите му от братството се сплотяваха и правеха всичко по силите си да го предпазят и въвлекат в някакво подобие на нормален живот, Джоуел се чувстваше опозорен и засрамен. Усещаше погледите на колегите си в час. Сякаш чуваше шушуканията в кампуса и извън него. Беше студент последна година с добри оценки и можеше да се подготви за дипломиране, което и смяташе да направи.

Щеше да се срещне с преподавателите си и да им даде обещания. И дума не можеше да става да се откаже. Трябваше да посрещне предизвикателството на оцеляването.

Не го приеха да следва право в Йейл. Можеше да продължи във „Вандербилт“ или в Университета на Мисисипи, а разликата в цената беше съществена. Сега, след като баща му беше осъден за убийство, можеше да се очаква гражданско дело за обезщетение заради причинена смърт. Предстоеше несигурен период за семейните финанси и Джоуел не беше сигурен, че следването му ще е възможно. Беше невъобразимо един Банинг да е притеснен за пари, и то само защото баща му е имал зъб на някого. Какъвто и да беше конфликтът между него и преподобния Бел, не си струваше вредата, която бе нанесъл.

Мина около час и Джоуел пропусна първото си занятие. Излезе от библиотеката, залута се из кампуса и си купи кафе. Изпи го, пропусна и втория си час, после се върна в общежитието и се обади на сестра си.

Стела също не знаеше на кой свят се намира. Беше решила да прекъсне и да се скрие във Вашингтон до края на годината. В „Холинс“ й харесваше и един ден щеше да се дипломира, но в момента всяко лице, което виждаше, беше на човек, който знае, че баща й е осъден на смърт. Срамът и съжалението й идваха в повече. Копнееше за майчината си прегръдка. Тъгуваше за баща си, но й беше по-лесно да мисли лоши неща за него.

Любимият й преподавател беше близък с възпитаник на „Холинс“ във Вашингтон и му се обади. Стела трябваше да се качи на следващия влак, да се настани в малка къща за гости в Джорджтаун, да се грижи за няколко деца, да ги обучава, да стане бавачка, домашна помощница или каквото там. Извън семейството, при което щеше да живее, никой нямаше да знае името й, нито откъде е. След като се преместеше от Роуаноук във Вашингтон, щеше да бъде още по-далече от Клантън.

* * *

Неопитният репортер Харди Капли, който работеше за „Мемфис Прес-Симитър“, отразяваше процеса от началото до края. Брат му беше военнопленник през войната и Харди беше заинтригуван от присъствието на Клей Уомплър, каубоя от Колорадо, служил под командването на Пийт Банинг на Филипините. Клей не беше допуснат да даде показания, но присъствието му се коментираше в съдебната зала, особено през почивките. Той остана в Клантън няколко дни след процеса и после си замина. Харди врънка редактора си, докато той не отстъпи и не му позволи да проследи историята. Репортерът пътува с автобус и влак до Колорадо и прекара два дни с Уомплър, който му разказа охотно своите преживелици в борбата срещу японците като партизанин под командването на Пийт Банинг.

Статията на Харди беше от десет хиляди думи, а можеше да бъде пет пъти по толкова. Беше невероятен разказ, който заслужаваше да бъде публикуван, но беше твърде дълъг за вестник. Той отказа да го съкрати, заплаши, че ще напусне и ще го даде за публикуване другаде, и тормози шефовете си, докато не се съгласиха да го отпечатат на части в три поредни броя.

Харди описваше със забележителни подробности обсадата на Батаан, храбростта на американските и филипинските войски, техните болести, глад и ужас, невъобразимата им смелост в сраженията с превъзхождащ ги противник и унижението им заради принудата да се предадат. Позорният Батаански поход на смъртта беше описан толкова живо, че редакторите трябваше да посмекчат тона. Зверствата и жестокостта на японските войници бяха описани с незначителни редакции. Произволните убийства и липсата на всякаква грижа към толкова много американски военнопленници бяха покъртителни и възбуждаха ярост.

Голяма част от историята вече беше разказана от оцелелите, но статията въздейства силно на Клантън, защото засягаше един от техните. Повече от две години Пийт Банинг беше командвал разнородна група американски и филипински командоси, които бяха нападали японците, сигурни, че всяка сутрин е последната от живота им. След като толкова много пъти бяха избегнали смъртта, те се бяха примирили с нейната неизбежност и се сражаваха с безумна всеотдайност. Бяха избили стотици японски войници. Бяха разрушили мостове, железопътни релси, самолети, казарми, танкове, складове с боеприпаси и провизии. Бяха всявали такъв ужас, че за главата на Пийт Банинг беше обявена награда от 10 000 долара. Подложени на непрестанно преследване, партизаните бяха способни да изчезват в джунглата и да нападат дни по-късно на трийсет километра от последното им известно местоположение. Според пристрастното мнение на Уомплър Пийт Банинг беше най-страхотният войник, когото беше познавал някога.

Поредицата от статии имаше огромен брой читатели в окръг Форд и потуши въодушевлението от предстоящата екзекуция. Съдия Озуълт дори коментира пред Джон Уилбанкс, че ако вестникът беше публикувал статиите преди процеса, той щял да се види принуден да го премести най-малко на сто и петдесет километра.

Пийт Банинг упорито отказваше да говори за войната. Сега някой друг говореше вместо него и много хора в окръга искаха различен финал на историята му.

Дори да беше разтревожен от смъртната си присъда, Пийт не го показваше. Той продължаваше да изпълнява задълженията си като отговорник на арестантите, сякаш процесът изобщо не се беше състоял. Поддържаше строг ред, чистота в двете затворнически тоалетни, кастреше онези, които не оправяха леглата си сутрин или оставяха отпадъци на пода на килиите си, насърчаваше ги да четат книги, вестници и списания и преподаваше уроци на двама неграмотни — единият бял, другият черен. Грижеше се редовно да им доставят хубава храна, най-вече от собствената му ферма. Когато не беше зает с разни дела из ареста, часове наред играеше крибидж с Лион Коливър, четеше романи или дремеше. Нито веднъж не се оплака от съдебния процес и не спомена съдбата, която го очаква.

Пощата му нарасна съществено. Пристигаха писма от почти всеки щат и бяха от други ветерани, оцелели от ужасите на войната във Филипините. Дълги писма, в които войниците разказваха своите истории. Подкрепяха Пийт и смятаха, че е безобразие герой като него да бъде екзекутиран. Той им отговаряше с къси послания заради огромния обем на кореспонденцията си и не след дълго й отделяше по два часа дневно.

Писмата до децата му станаха по-дълги. Скоро самия него нямаше да го има, но написаните думи щяха да останат при тях завинаги. Джоуел не признаваше, че се колебае дали да следва право. Стела пък криеше, че живее във Вашингтон и е прекъснала следването си. От „Холинс“ й препращаха писмата на Пийт и нейните до него. Тя не беше казала дори на Флори къде е.

Един следобед Пийт тъкмо играеше крибидж, когато Тик Поули го прекъсна и му съобщи, че е дошъл адвокатът му. Пийт благодари, но продължи да играе и остави Джон Уилбанкс да чака двайсет минути, докато приключи.

Когато останаха сами в стаята на шерифа, Уилбанкс каза:

— Трябва да подадем молбата за обжалване до следващата сряда.

— Какво обжалване? — попита Пийт.

— Хубав въпрос. Всъщност не е обжалване, защото няма от какво да се жалваме. Съгласно закона обаче при смъртна присъда обжалването става автоматично, затова трябва да подам нещо.

— Не виждам логиката, както и в много други правни работи — отговори Пийт. Отвори пакет цигари „Пал Мал“ и запали една.

— Пийт, аз не пиша законите, но правилата са си правила. Ще внеса съвсем кратка молба, за да спазя срока. Искаш ли да я прочетеш?

— Какво ще пише? Какви са основанията ми да обжалвам?

— Не са големи. Най-вероятно ще използвам обичайната формулировка: „Присъдата не отговаря на представените доказателства“.

— Аз пък мислех, че доказателствата са много убедителни.

— Така беше. И тъй като бях лишен от възможността да предложа защита въз основа на невменяемост, която беше единствената възможна стратегия и щеше да свърши чудесна работа, наистина няма какво да напиша.

— Не съм луд, Джон.

— Вече сме го обсъждали, твърде късно е да го правим пак.

— Не ми допада да обжалваме.

— Защо ли не съм учуден?

— Осъдиха ме съдебни заседатели, които са хора на равна нога с мен, почтени хора от моя окръг, а те са по-разумни от съдиите в Джаксън. Хайде да не оспорваме присъдата, Джон.

— Трябва да подам нещо, длъжен съм.

— Не подавай обжалване от мое име, разбираш ли ме, Джон?

— Нямам избор.

— Тогава ще намеря друг адвокат.

— О, страхотно, Пийт. Направо прекрасно. Искаш друг адвокат, та и на него да му вържеш ръцете, така ли? Отиваш на електрическия стол, Пийт. Кой ще се съгласи да те представлява в последния момент?

— Не подавай обжалване от мое име.

Джон Уилбанкс скочи на крака и се запъти към вратата.

— Ще подам, защото съм длъжен, и няма да си губя повече времето, Пийт. Още не си ми платил хонорара за процеса.

— Ще реша въпроса.

— Все това повтаряш.

Уилбанкс отвори вратата, излезе и я затръшна зад гърба си.

* * *

Обжалването беше подадено и Джон Уилбанкс, доколкото му беше известно, не беше нито уволнен, нито му бе платено. Подаде една от най-кратките молби, постъпвали във Върховния съд на Мисисипи във връзка с дело за убийство, на което щатът отговори надлежно. Което ще рече — с друга тънка папка. Процесът беше проведен правилно, не се посочваха никакви процедурни грешки. Обикновено обвинявани, че действат бавно като костенурки, съдиите и този път не бързаха да потвърдят присъдата по толкова нашумяло дело. Вместо това възложиха на секретаря си да размести графика и да насрочи обсъждане на присъдата на Банинг по-късно през пролетта. Джон Уилбанкс осведоми секретаря, че не е помолил за обсъждане и няма да участва в него. Нямаше теза, която да представи.

Осми април дойде и отмина, а екзекуцията не се състоя. Междувременно до чайната се прокрадна новината, че е в ход отлагане, че не е насрочена конкретна дата, затова градът не очакваше екзекуцията в близко бъдеще. С настъпването на пролетта разговорите в града и окръга се откъснаха от Пийт Банинг и се насочиха към най-важното в ежедневието — засяването на памука. Нивите бяха разорани, обработени и подготвени за сеитба и всички следяха трепетно времето. Фермерите се взираха в небето и набелязваха дати в календарите си. Засадиш ли памука твърде рано, да кажем, в края на март, поройните дъждове могат да отнесат семената. Засадиш ли го твърде късно, например към първи май, реколтата може да закъснее и октомврийските дъждове да скапят памука. Както винаги, земеделието бе подвластно на случайността.

Бюфорд Провайн, дългогодишният управител на фермата на Банинг, започна да се отбива в ареста всяка сутрин, за да изпуши по една цигара с Пийт. Обикновено се срещаха навън, зад сградата, и Бюфорд се облягаше на някое дърво, докато Пийт се разтъпкваше от другата страна на триметровата телена ограда, в така наречения „двор“ — неголяма пръстена площадка, където арестантите понякога излизаха за глътка чист въздух. Използваха я също за посещения и разговори с адвокати. За всеки повод да напуснат килиите си.

На 9 април — деня след насрочената дата за екзекуцията на Пийт, той и Бюфорд разговаряха за селскостопанския календар и метеорологичните прогнози и решиха да садят при първа възможност. Пийт изпрати с поглед пикапа на Бюфорд, докато се отдалечаваше от ареста. Доволен беше, че сеитбата започва, но съзнаваше, че няма да види реколтата.

В деня преди дипломирането си във „Вандербилт“ Джоуел събра нещата си в два платнени сака и напусна Нашвил. Качи се на влака за Вашингтон и намери Стела в Джорджтаун. Тя му се зарадва и го увери, че много обича работата си — „на практика отглеждам три деца“. Къщата, в която живееше тя, беше твърде тясна за още един обитател, пък и семейството не искаше там да живее някой друг. Джоуел си намери стая в евтин хотел близо до Дюпон Съркъл и се хвана на работа като сервитьор в скъп ресторант. Двамата със Стела опознаваха града, доколкото работата им го позволяваше, и се наслаждаваха на възможността да бъдат сред многолюдни тълпи, които нямаха никаква представа откъде са те двамата. В дълги писма до вкъщи обясниха на леля Флори и на баща си, че са си намерили работа за през лятото във Вашингтон и че всичко е наред. По-късно щели да им пишат за следването си.

На 4 юни Върховният съд на Мисисипи, без да проведе устно обсъждане, единодушно потвърди присъдата на Пийт Банинг и върна делото обратно при съдия Озуълт. Седмица по-късно той насрочи датата на екзекуцията за след трийсет дни, на 10 юли, четвъртък.

Нямаше да има повече обжалвания.