Разплата

2

Застанал на вратата, Хоп проследи с поглед как Пийт се отдалечава и спокойно прибира колта в страничния си джоб. Когато той изчезна зад ъгъла, Хоп, чийто десен крак беше с пет сантиметра по-къс от левия, закуцука към кабинета, вмъкна се през отворената врата и огледа пастора. Очите му бяха затворени, главата му беше килната настрани, а от носа му капеше кръв. Облегалката на стола беше изцапана с пихтия от кръв и мозък. Бялата риза на преподобния Бел беше почервеняла на гърдите, които не се повдигаха. Хоп осъзна, че с нищо не може да му помогне. В стаята се усещаше острата миризма на барут и на него му призля.

Тъй като беше най-близкият до пасторското семейство негър, допускаше, че ще обвинят него. Умираше от ужас, страх го беше дори да помръдне, но някак се измъкна заднешком от стаята, без да докосва нищо. Затвори вратата и се разхълца. Пасторът беше благ човек, който се отнасяше към него уважително и проявяваше загриженост към семейството му. Добър човек, семеен, обичлив и обожаван от паството си. С каквото и да беше оскърбил Пийт Банинг, не заслужаваше да плати с живота си.

На Хоп му хрумна, че може и някой друг да е чул изстрелите. Ами ако госпожа Бел се завтече и види съпруга си окървавен и мъртъв на бюрото? Хоп се опита да се овладее. Знаеше, че не му достига смелост да я намери и да й съобщи новината. Белите да го направят. В църквата нямаше никой друг и докато минутите се нижеха, на Хоп постепенно му просветна, че нещата зависят от него. Но не за дълго. Ако бъдеше забелязан да тича откъм църквата, със сигурност щеше да стане главният заподозрян. Затова той излезе от пристройката възможно най-спокойно и закрачи по улицата, по която беше тръгнал и господин Банинг. Ускори ход, подмина площада и не след дълго се озова пред шерифската служба.

Заместник-шериф Рой Лестър тъкмо излизаше от патрулката.

— Добро утро, Хоп — поздрави го Лестър и тогава видя зачервените му очи и сълзите по бузите.

— Застреляха преподобния Бел — изломоти Хоп. — Мъртъв е.

Хоп седеше на предната седалка на патрулката и продължаваше да бърше сълзите си, докато Лестър се носеше по тихите улици на Клантън и броени минути по-късно спря сред облак прах на покрития с чакъл паркинг пред църквата. Вратата на пристройката се отвори рязко и отвътре изхвърча пищящата Джаки Бел. Ръцете й бяха почервенели от кръв; по памучната й рокля и по бузите, където се беше докосвала, имаше кървави следи. Джаки виеше и ломотеше неразбираемо с разкривено от шока лице. Лестър я сграбчи и се помъчи да я успокои, но тя се отскубна и се развика:

— Той е мъртъв! Мъртъв е! Някой е убил мъжа ми!

Лестър отново я сграбчи в опит да я утеши и да й попречи да се върне в кабинета. Хоп гледаше отстрани и не знаеше какво да направи. Още се тревожеше, че може да обвинят него, и гледаше да не се намесва.

Госпожа Ванландингам, която живееше от отсрещната страна на улицата, чу суматохата и дотича, все още с кърпата за съдове в ръка. Пристигна точно когато и колата на Никс Гридли захрущя по чакъла на паркинга. Шерифът изскочи навън и щом го зърна, Джаки запищя:

— Той е мъртъв, Никс! Декстър е мъртъв! Някой го е застрелял! О, боже! Помогни ми!

Шерифът, Лестър и госпожа Ванландингам я преведоха през улицата до верандата отсреща, където тя рухна на люлеещ ракитов стол. Госпожа Ванландингам понечи да избърше бузите и ръцете й, но Джаки я отблъсна, зарови лице в дланите си и се разрида мъчително. Плачеше толкова силно, че почти се давеше.

— Остани при нея — поръча Никс на Лестър и се върна на паркинга, където го чакаше заместник-шериф Ред Арнет.

Влязоха в пристройката и бавно пристъпиха в кабинета, където намериха тялото на преподобния Бел на пода до стола му. Никс предпазливо докосна дясната му китка и след няколко секунди отбеляза:

— Няма пулс.

— Нищо чудно — отвърна Арнет. — Явно няма да ни трябва линейка.

— Май да. Обади се в погребалната агенция.

Хоп влезе в кабинета и каза:

— Господин Пийт Банинг го застреля. Чух изстрелите. Видях револвера му.

Никс се изправи, погледна смръщено Хоп и попита:

— Пийт Банинг ли?

— Да, господине. Бях отвън в коридора. Той насочи оръжието си към мен и после ми поръча да ви намеря.

— Какво още ти каза?

— Че съм добър човек. Това е всичко. После си тръгна.

Никс скръсти ръце пред гърдите си и погледна към Ред, който поклати невярващо глава и измърмори:

— Пийт Банинг?

И двамата погледнаха Хоп с невярващо изражение.

— Точно така — увери ги той. — С очите си го видях, държеше револвер с дълга цев. Прицели се ей тук — посочи той средата на челото си. — Мислех, че и аз ще умра.

Никс отново нахлупи шапката си и потърка бузи. Сведе очи към пода и забеляза как локвата кръв се разраства и безшумно се плъзга все по-далече от тялото. Погледна към затворените очи на Декстър и се запита за пръв път какво е предизвикало случилото се.

— Е, извършителят на това престъпление май е ясен — отбеляза Ред.

— Така се оказва — отговори Никс. — Хайде все пак да направим няколко снимки и да потърсим гилзи.

— Ами близките? — попита Ред.

— Тъкмо за това си помислих. Да отведем госпожа Бел в дома й и да помолим няколко жени да останат с нея. Аз ще отида в училището и ще поговоря с директора. Имат три деца, нали?

— Така ми се струва.

— Да — потвърди Хоп. — Две момичета и едно момче.

Никс погледна Хоп и каза:

— От теб да не излиза нищо, Хоп, ясно ли е? Ама наистина нищо. Никоя жива душа да не научава какво се е случило тук. Ако се разбъбриш, кълна се, че ще те тикна в ареста.

— Няма, ще си трая, господин шериф. Дума няма да обеля.

Затвориха вратата на кабинета и излязоха на улицата. Отсреща съседите се събираха около верандата на семейство Ванландингам, най-вече домакини, които стояха слисани, закрили уста с ръка.

Повече от десет години в окръг Форд не беше ставало убийство на бял човек. През 1936 г. двама изполичари бяха започнали война заради ивица безполезна земя. Спечели я онзи с по-точен мерник, на процеса се оправда със самозащита и се прибра у дома. Две години по-късно чернокож младеж беше линчуван край селището Бокс Хил, защото уж подметнал нещо неприлично на бяла жена. През 1938 г. обаче линчът не беше смятан за убийство и изобщо за престъпление никъде в Юга, най-малко пък в Мисисипи. Една неуместна дума към бяла жена спокойно можеше да бъде наказана със смърт.

В момента нито Никс Гридли, нито Ред Арнет, нито Рой Лестър или който и да било на възраст под седемдесет години в Клантън помнеше убийство на видна личност от града. А фактът, че главният заподозрян беше още по-виден техен съгражданин, направо изуми хората. Съдебните чиновници, адвокатите и съдиите изоставиха всякакви други дела, повтаряха току-що наученото и клатеха глави. В магазините и офисите край площада секретарки, собственици на фирми и клиенти си предаваха поразителната новина и се гледаха смаяно. В училищата учителите престанаха да преподават, зарязаха учениците и се скупчиха в коридорите. По сенчестите улици в центъра съседите стояха край пощенските кутии и се мъчеха да измислят различни начини да кажат: „Не е възможно“.

Но беше. В двора на Ванландингам се стълпиха хора, отчаяно загледани към паркинга от отсрещната страна на улицата, където бяха спрели три патрулки — целият полицейски автопарк на окръга — и катафалката на погребална агенция „Магаргъл“. Заведоха Джаки Бел обратно в свещеническия дом, където при нея остана близка лекарка и няколко жени от църквата. Скоро улиците се напълниха с коли и пикапи на любопитни шофьори. Някои преминаваха бавно, докато водачите им зяпаха. Други паркираха както дойде съвсем близо до църквата.

Присъствието на катафалката действаше като магнит и хората излязоха на паркинга, където Рой Лестър им нареди да стоят настрана. Задната врата на катафалката беше открехната, което, разбира се, означаваше, че скоро в нея ще положат пастора за краткото пътуване до погребалната агенция. Както се случва при всяка трагедия — било престъпление, било нещастен случай, — любопитните всъщност искаха да видят трупа. Изумени и шокирани, те се приближиха смълчани със съзнанието, че са късметлии. Бяха очевидци на невероятна история и щяха до края на живота си да говорят как са били на мястото, когато катафалката е откарвала преподобния Бел.

Шериф Гридли излезе от пристройката, огледа струпаните хора и свали шапката си. Зад него се появи носилка с черно покривало, изпод което се виждаха само кафявите обувки на Декстър. Всички мъже тутакси свалиха шапки и каскети, а жените сведоха глави, но не затвориха очи. Някои хлипаха тихо. Когато натовариха тялото и затвориха задната врата, старият Магаргъл седна зад волана и потегли. Той никога не пропускаше възможност за допълнителна доза драматизъм, затова мина по страничните улички и излезе на площада, после направи две бавни обиколки около сградата на съда, та градът да го огледа хубаво.

Час по-късно шериф Гридли му се обади и даде нареждане тялото да бъде транспортирано в Джаксън за аутопсия.

Нинева не помнеше кога за последен път Пийт я е молил да поседи с него на верандата. Имаше си толкова работа. Еймъс биеше масло в хамбара и се нуждаеше от помощ. След това й предстоеше да консервира една купчина фасул и грах. Чакаше я и пране. Но когато господарят й нареди: „Седни на люлеещия стол да си поговорим“, не вървеше да му откаже. Нинева сърбаше студен чай, докато той пушеше цигара от цигара, както щеше да си спомни тя по-късно, докато разказваше на Еймъс. Вниманието на Пийт беше приковано към шосето на около четиристотин метра от алеята пред къщата. Минаха немного автомобили и пикали, и няколко каруци, пълни с памук, на път за магана в града.

Когато иззад завоя се подаде колата на шерифа, Пийт рече:

— Ето го, пристига.

— Кой? — попита тя.

— Шериф Гридли.

— Какво иска?

— Идва да ме арестува, Нинева. За убийство. Току-що застрелях пастор Декстър Бел.

— Не може да бъде! Ама наистина ли?

— Казах ти. — Той се изправи и се приближи до стола й. Наведе се и изпъна пръст към лицето й. — Да не си казала на никого, Нинева, чуваш ли?

Очите й се облещиха, устата й зяпна, но тя не можа да продума и дума. Пийт извади малък плик от джоба на якето си и й го подаде.

— Сега влез в къщата и веднага щом ме откарат, занеси това на Флори.

Пийт хвана ръката й, помогна й да се изправи и отвори мрежестата врата. Когато влезе вътре, Нинева нададе измъчен вой, който го стъписа. Той затвори и дървената врата и се обърна към шерифа, който се приближаваше. Гридли не бързаше. Паркира до пикапа на Пийт, излезе от патрулката, придружаван от Ред и Рой за подкрепа, запъти се към верандата и спря пред стълбите. Впери поглед в Пийт, който изглеждаше напълно безучастен.

— Най-добре да дойдеш с нас, Пийт — каза Никс.

Пийт посочи към пикапа си и каза:

— Револверът е на предната седалка.

Никс погледна Ред и му нареди:

— Вземи го.

Пийт бавно слезе по стълбите, за да се качи в колата на шерифа. Рой отвори задната врата и докато се навеждаше да седне, Пийт чу воя на Нинева откъм задния двор. Вдигна поглед и я видя да тича към хамбара, стиснала плика.

— Да тръгваме — каза Никс, докато отваряше своята врата и се настаняваше зад волана.

Ред седна до него с револвера в ръка. На задната седалка Рой и Пийт седяха един до друг и раменете им почти се докосваха. Никой не продумваше, всъщност сякаш дори не дишаха, докато напускаха фермата и завиваха към шосето. Пазителите на реда вършеха нужното, донякъде неспособни да повярват на случилото се, шокирани като всички останали. Обичан от хората свещеник, убит хладнокръвно от любимеца на града — легендарен герой от войната. Сигурно имаше много основателна причина и беше просто въпрос на време истината да излезе на бял свят. За момента обаче часовникът беше спрял и случващото се сякаш не беше истина.

На половината път до града Никс погледна в огледалото и каза:

— Няма да те питам защо го направи, Пийт. Просто искам да се уверя, че си бил ти, това е.

Пийт въздъхна дълбоко, загледа се в памуковите ниви и отговори:

— Нямам какво да кажа.

Арестът на окръг Форд беше построен през миналия век, ако не и по-отдавна, и беше почти негоден за обитаване. Първоначално сградата бе служила за склад, впоследствие бе превръщана в едно или друго и накрая беше закупена от окръжната управа, която я раздели на две с тухлена стена. В предната половина бяха изградени шест килии за бели затворници, а в осемте килии отзад затваряха чернокожите. Арестът рядко беше изцяло пълен, особено предните килии. Към него имаше неголямо административно крило, където се помещаваше шерифската служба на Клантън. Сградата се намираше само на две пресечки от площада и от входа й се виждаше горната част на съда. По време на наказателните дела, които бяха рядкост, обвиняемите нерядко отиваха в съда пеша, съпровождани от един-двама заместник-шерифи.

Пред ареста се бяха скупчили хора, за да зърнат убиеца. Все още никой не можеше да осъзнае, че Пийт Банинг е направил това, пък и на никого не му се вярваше, че ще бъде хвърлен в затвора. За видна личност като Банинг със сигурност щяха да важат различни правила. И все пак, след като на Никс му стискаше да го арестува, имаше предостатъчно любопитни, които искаха да го видят с очите си.

— Явно се е разчуло — промърмори Никс, докато завиваше към малкия паркинг до ареста. — Нито дума на никого — разпореди се той.

Колата спря и четирите врати се отвориха. Никс стисна Банинг за лакътя и го поведе към входната врата, следван от Ред и Рой. Тълпата все още беше смълчана, когато репортер на „Форд Каунти Таймс“ пристъпи напред с фотоапарат и направи снимка със светкавица, като сепна дори Пийт. Докато той влизаше, някой се провикна:

— Ще гниеш в ада, Банинг!

— Точно така! — додаде друг.

Заподозреният не трепна и сякаш не забелязваше хората. След малко вече беше вътре и се скри от поглед.

В тясната стаичка, където вписваха и разпитваха всички арестанти, чакаше Джон Уилбанкс, изтъкнат адвокат и стар приятел на семейство Банинг.

— На какво дължим това удоволствие? — попита го Никс, видимо недоволен, че го вижда.

— Господин Банинг е мой клиент, тук съм да го представлявам — отговори Уилбанкс.

Пристъпи напред и се ръкува с Пийт, без да каже нито дума.

— Първо ние ще си свършим нашата работа, после вие ще свършите своята.

— Вече се обадих на съдия Озуълт и обсъдихме освобождаването под гаранция — отговори Уилбанкс.

— Чудесно. Сигурен съм, че той ще ми звънне, когато наистина вземе такова решение. А дотогава, господин Уилбанкс, този човек е заподозрян в убийство и аз ще го третирам като такъв. Сега ви моля да си вървите.

— Бих искал да говоря с клиента си.

— Той никъде няма да ходи. Елате след час.

— Никакви разпити, ясно?

— Нямам какво да кажа — обади се Банинг.

Флори прочете бележката на предната си веранда пред погледа на Нинева и Еймъс. Още бяха задъхани след тичането от голямата къща и ужасени от случващото се.

Когато приключи, тя отпусна ръка, погледна ги и попита:

— И го отведоха, така ли?

— Да, шерифът, госпожо Флори — каза Нинева. — Той очакваше да дойдат да го приберат.

— Каза ли нещо?

— Каза, че е убил свещеника — отговори Нинева и изтри бузите си.

Бележката инструктираше Флори да се обади на Джоуел във „Вандербилт“ и на Стела в „Холинс“ и да им обясни, че баща им е арестуван за убийството на преподобния Декстър Бел. Не биваше да говорят с никого за това, най-вече с репортери, и трябваше да останат в колежите си до второ нареждане. Пийт изразяваше съжаление за трагичния обрат на събитията, но и надежда някой ден да го разберат. Молеше Флори да го посети на следващия ден в ареста, за да обсъдят положението.

На нея й прилоша, но не биваше да показва слабост пред прислугата. Сгъна бележката, пъхна я в джоба си и ги освободи. Нинева и Еймъс отстъпиха назад, още по-уплашени и объркани от преди, и бавно тръгнаха да прекосяват предния й двор. Тя ги наблюдава, докато не се скриха от поглед, после седна на люлеещия стол с една от котките си и поведе борба с чувствата си.

На закуска, само няколко часа по-рано, той наистина изглеждаше угрижен, но Пийт не беше на себе си още от войната. Защо не я беше предупредил? Как бе могъл да извърши такава злина? Какво щеше да стане с него, с децата му, с жена му? С нея, единствената му сестра? Ами със земята?

Флори не беше всеотдайна методистка, но беше възпитана да почита Бог и религията и от време на време ходеше в църквата. Беше се научила да не се сближава със свещениците, защото, аха да се установят, и вече си тръгваха, но Бел беше от по-свестните.

Тя се замисли за красивата му съпруга и за децата. Накрая не издържа и се разплака. Мариета излезе през мрежестата врата и застана до нея.