Разплата

7

За пръв път в своя живот младият Джоуел Банинг не се подчини на баща си. Замина в събота сутринта от Нашвил за Мемфис. Четиричасовото пътуване с влак му предостави достатъчно време да размишлява над непокорството си и когато пристигна в Мемфис, беше убеден, че е постъпил правилно. Дори би могъл да изреди причините: трябваше да провери как е Флори; трябваше да се срещне с управителя Бюфорд и да се увери, че прибирането на реколтата върви по план; може би трябваше да се срещне и с Джон Уилбанкс, за да обсъдят защитата на баща му… или пък не. Семейството им се разпадаше по всички фронтове и някой трябваше да се намеси и да се опита да го спаси. Освен това баща му беше в затвора и ако той пристигнеше и заминеше без много шум, както планираше, краткото му посещение нямаше да бъде разкрито, нито неподчинението му — разобличено.

Влакът от Мемфис за Клантън спря шест пъти и вече беше тъмно, когато Джоуел стъпи на перона и нахлупи шапката ниско над очите си. Слязоха още няколко души, но, изглежда, никой не го позна. В града имаше две таксита. И двете бяха пред гарата, а шофьорите им се бяха облегнали на един и същ калник, дъвчеха тютюн и пушеха ръчно свити цигари.

— Пред дрогерията още ли има телефонна кабина? — попита Джоуел шофьора, който беше по-наблизо.

— Да.

— Ще ме закарате ли?

— Качвай се.

Площадът беше пълен с окъснели пазаруващи. Дори през сезона на памукобера фермерите и техните помощници приключваха рано в събота и следобед се отправяха към града. Магазините бяха пълни, тротоарите гъмжаха от хора, в кино „Атриум“ прожектираха „Сини небеса“ с Бинг Крозби и опашката се виеше чак зад ъгъла. Джоуел предпочиташе да избегне тълпите и помоли шофьора да спре в една пряка. Телефонната кабина пред аптеката на Гейнрайт беше заета. Джоуел застана до нея, засуети се напрегнато заради младата жена вътре и се постара да не поглежда в очите хората, които минаваха. Когато най-сетне влезе, пъхна монета от пет цента и звънна на леля си Флори. Тя отговори след няколко позвънявания.

Както винаги, той допусна, че някой може да слуша по общата линия, и каза бързо:

— Флори, аз съм. След двайсет минути съм при теб.

— Моля? Кой е?

— Любимият ти племенник. Дочуване.

Тъй като беше единственият племенник, не се съмняваше, че е схванала посланието. Щеше да я притесни, ако се появеше без предупреждение. Освен това умираше от глад и се надяваше след обаждането на масата да го очаква топла храна.

Когато се върна в таксито, Джоуел помоли шофьора да понамали пред методистката църква. На път за там минаха покрай „Кале“ — билярдна зала, известна с контрабандната си бира и игрите на зарове отзад. Като тийнейджър в Клантън Джоуел беше строго предупреден от баща си да не припарва до „Кале“ точно както бяха предупредени всички възпитани младежи. През уикендите там ставаха свади, посетителите бяха хулигани и обикновено се стигаше до сбивания. Тъй като мястото му беше забранено, Джоуел се изкушаваше да се вмъква тайно, докато учеше в гимназията. Приятелите му се перчеха, че ходят в „Кале“, разказваха дори за момичета на горния етаж. Сега обаче, след три години в колежа, и то в големия град, Джоуел намръщено си спомни колко го е изкушавала тази дупка. Познаваше хубавите барове в Нашвил и всички удоволствия, които те предлагаха. Не можеше да си представи някога да се върне в Клантън — градче, където алкохолът беше забранен, както и много други неща.

В методистката църква светеше и докато минаваха покрай нея, шофьорът каза:

— Тукашен ли си?

— Всъщност не — отговори Джоуел.

— Значи не знаеш голямата новина от тази седмица, за проповедника.

— Четох за нея. Странна история.

— Застрелян беше точно тук — посочи шофьорът към пристройката зад църквата. — Днес следобед го погребаха. Пъхнаха убиеца в ареста, но той нищо не казва.

Джоуел си замълча, не искаше да продължава разговора, който не беше подел. Загледа се към църквата, докато минаваха покрай нея, и си спомни с умиление неделните сутрини, когато двамата със Стела, издокарани с най-хубавите си дрехи, той с папийонка, тя с боне, влизаха в църквата, хванали за ръка родителите си, също облечени официално. Джоуел още от малък знаеше, че костюмите на баща му и роклите на майка му са малко по-хубави, отколкото на обикновените методисти, че колите и пикалите им винаги са по-нови и че те искат децата им да завършат и колеж, не само гимназия. Като малък осъзнаваше много неща, но тъй като беше Банинг, го учеха на смирение и на добродетелта на пестеливото говорене.

Бяха го кръстили в тази църква, когато беше на десет години, а Стела — на девет. Семейството прилежно присъстваше на службите всяка седмица, на пролетните и есенните кампании, на готвенето на открито, на импровизираните вечери, на погребения и сватби и на всички събития от неизчерпаемия график, защото за тях и за мнозина от града църквата беше центърът на обществото. Джоуел си спомняше всички пастори, които бяха минали през нея. Пастор Уордъл беше погребал дядо му Джейкъб Банинг. Рон Купър беше кръстил Джоуел, а синът му беше неговият най-добър приятел в четвърти клас. И така нататък. Пасторите идваха и си отиваха, докато преди войната не пристигна Декстър Бел.

Явно се бе задържал твърде много.

— Тръгнете по шосе осемнайсет — каза Джоуел. — Ще ви кажа къде да спрете.

— Къде? — попита шофьорът. — Обичам да знам докъде ще карам.

— Близо до къщата на Банинг.

— Ти да не си Банинг?

Нямаше нищо по-лошо от любопитен таксиметров шофьор. Джоуел не отговори и продължи да гледа през задния прозорец към църквата, която се скриваше зад ъгъла. Декстър Бел му харесваше, но като поотрасна, той започна да се отегчава от строгите му проповеди. Тъкмо пастор Бел беше седял със семейството му в онази ужасна вечер, когато им съобщиха, че лейтенант Пийт Банинг е изчезнал във Филипините и го смятат за мъртъв. В онези зловещи дни пастор Бел се погрижи за траурния период — наставляваше жените от църквата, които не спираха да им носят храна, организираше молитвени бдения, извеждаше хората от къщата, когато семейството се нуждаеше от усамотение, и почти ежедневно ги съветваше за едно или друго. Джоуел и Стела шепнешком се оплакваха един на друг, когато им омръзнеше от съветите му. Искаха да прекарат време насаме с майка си, но пасторът все беше у тях. Понякога водеше и жена си Джаки, друг път идваше сам. Джоуел намираше госпожа Бел за студена и надменна, Стела също не я харесваше.

Той затвори очи и отново поклати глава. Не беше истина, че баща му е убил Декстър Бел и сега е в ареста, нали?

Памуковите поля започваха след края на града и на светлината на пълната луна съвсем ясно се виждаше чии ниви са вече обрани. Макар да не възнамеряваше да става фермер като предците си, Джоуел всеки ден проверяваше търговията на Мемфиската памукова борса в „Нашвил Тенесиън“. Беше много важно. Един ден той и Стела щяха да наследят тази земя и щеше да е от жизнено значение колко ражда тя.

— Тази година реколтата ще е хубава — отбеляза шофьорът на таксито.

— И аз така чувам. Още километър и половина и слизам. — След няколко минути Джоуел каза: — Малко по-нагоре от Пейс Роуд ще е чудесно.

— Насред нищото?

— Точно така.

Таксиметровият шофьор намали, зави по чакъла и спря.

— Един долар — каза той.

Джоуел му подаде четири монети по двайсет и пет цента, благодари му и слезе. След като таксито обърна и се отправи към града, той извървя пеша четиристотинте метра до алеята към дома си с малкия си брезентов сак на рамо.

Къщата беше тъмна, но отключена и докато се вмъкваше вътре, Джоуел допусна, че Мак е при Нинева или при Флори. Иначе щеше да залае, докато той се приближаваше по чакъла. До немного отдавна по това време в събота къщата щеше да се оглася от музика по радиото, от разговорите на родителите му и гостите, дошли на вечеря. Сега обаче приличаше на гробница — тъмна, притихнала и вмирисана на тютюнев дим.

Вече и двамата бяха под ключ: майка му в щатската лудница, а баща му — в градския арест.

Той излезе през задната врата, описа широк завой, за да избегне малката къща на Нинева и Еймъс, и закрачи по пътеката покрай хамбара и навеса за тракторите. Това беше неговата земя и Джоуел познаваше всеки сантиметър. На стотина метра светеше прозорецът на къщата на Бюфорд. Той беше управител на тяхната ферма още отпреди войната и значението му за семейството им току-що беше нараснало неимоверно.

В къщата на Флори светеше навсякъде, а самата тя чакаше до вратата. Първо го прегърна, после му се скара, че е дошъл, после отново го прегърна. Мариета беше сготвила яхния с еленско месо два дни по-рано и сега я претопляше на печката.

— Най-накрая си понапълнял — отбеляза Флори, докато сядаха на масата. Наля му кафе от керамична кана.

— Хайде да не обсъждаме теглото си — каза Джоуел.

— Съгласна. — Флори също напълняваше, но не нарочно. — Много се радвам, че те виждам, Джоуел.

— Приятно ми е да съм у дома дори при тези обстоятелства.

— Защо дойде?

— Защото това е моят дом, лельо Флори. Защото баща ми е в затвора, а горката ми майка е в лудницата. Какво се случва с нас, по дяволите?

— Внимавай как говориш, колежанче!

— Моля те, пълнолетен съм. Ще ругая, ще пия и ще пуша, когато си поискам.

— Боже, имай милост! — подметна Мариета мимоходом.

— Достатъчно, Мариета — сряза я Флори. — Аз ще се погрижа за яхнията. Свободна си. Ще се видим утре късно сутринта.

Мариета рязко смъкна престилката си, захвърли я върху плота, облече си палтото и слезе в приземния етаж.

Двамата въздъхнаха дълбоко, отпиха от кафето си и поизчакаха. Джоуел спокойно попита:

— Защо го е направил?

Флори поклати глава.

— Само той си знае, отказва да обясни. Видях го веднъж, на следващия ден — отнесъл се е в други селения.

— Би трябвало да има причина, лельо Флори. Татко никога не би направил безпричинно нещо толкова произволно, толкова ужасно.

— О, съгласна съм, само че той отказва да говори, Джоуел. Видях изражението му, виждала съм го много пъти и знам какво означава. Пийт ще отнесе в гроба тази тайна.

— Дължи ни обяснение, поне на нас.

— Е, няма да го получим, повярвай ми.

— Да ти се намира бърбън?

— Твърде си млад за бърбън, Джоуел.

— На двайсет съм — заяви той и се изправи. — Следващата пролет завършвам „Вандербилт“, после отивам да уча право. — Запъти се към канапето, където беше оставил брезентовия си сак. — Ще уча право, защото не възнамерявам да ставам фермер, независимо какво иска той. — Бръкна в сака и извади плоско шише. — Не смятам да живея тук, лельо Флори, и мисля, че ти отдавна го знаеш. — Върна се до масата, развъртя капачката на шишето и отпи голяма глътка. — „Джак Даниълс“. Искаш ли?

— Не.

Джоуел отпи отново.

— Дори да смятах да се върна в окръг Форд, тази възможност е опропастена, след като баща ми се превърна в най-известния убиец в историята на щата. Не можеш да ме виниш, нали?

— Май не. За пръв път споменаваш, че ще следваш право.

— Обмислям го цяла година.

— Чудесно. Къде ще отидеш?

— Не съм сигурен. Няма да остана във „Вандербилт“. Нашвил ми харесва, но се нуждая от промяна. Може би Тексаският в Остин или „Тюлейн“. Мислех си и за Университета на Мисисипи, но вече ми се иска да се махна колкото се може по-далече от тук.

— Гладен ли си?

— Иска ли питане?

Флори отиде в кухнята и му сипа голяма купа яхния от тенджерата на печката. Поднесе му я с царевичен хляб и чаша вода. Преди да седне, бръкна много навътре в бюфета и измъкна бутилка джин. Наля си два пръста и малко тоник и се настани срещу племенника си.

Той се усмихна и каза:

— Веднъж със Стела намерихме джина ти. Ти разбрали?

— Не! Изпихте ли го?

— Само го опитахме. Аз бях почти на шестнайсет и знаех, че го криеш в бюфета. Налях си малко и отпих. Едва не повърнах. Страшно пареше и имаше гаден вкус. Как изобщо го пиеш това нещо?

— Свиква се. Как реагира Стела?

— По същия начин. Мисля, че оттогава не е близвала алкохол.

— Обзалагам се. На теб обаче явно ти харесва.

— Аз съм мъж. Това е част от колежанското ми образование.

Джоуел лапна пълна лъжица яхния и замълча, докато дъвчеше. Преглътна я с помощта на малко бърбън, усмихна се на леля си и каза:

— Искам да поговорим за майка ми, лельо Флори. В миналото ни има тайни, а ти знаеш много неща, които премълчаваш.

Флори поклати глава и отмести очи.

— Знам, че се побърка, когато й съобщиха, че татко е мъртъв или го смятат за мъртъв. По дяволите, всички се сринахме, нали, лельо Флори? Аз не можех да изляза от къщи цяла седмица. Помниш ли?

— Как да забравя? Беше ужасно.

— Приличахме на привидения, денем ходехме като сомнамбули и се ужасявахме от нощта. Но някак намерихме сили да продължим и ми се струва, че мама също се стегна. Стана по-корава и се стремеше да изглежда храбра, нали?

— Така е. И тя, и всички ние. Но не беше лесно.

— Дума да няма. Беше истински ад, но оцеляхме. Аз вече бях във „Вандербилт“, когато тя ми се обади през нощта с новината, че в крайна сметка татко не е мъртъв, че са го намерили и спасили. Беше тежкоранен, но това не изглеждаше важно. Той беше жив! Хукнах към къщи, празнувахме и си спомням, че мама беше много щастлива. Прав ли съм, лельо Флори?

— Да, и аз така си спомням. Бяхме въодушевени, почти в еуфория, и така няколко дни. Беше истинско чудо, че изобщо е жив. След това започнахме да четем за ужасното отношение към военнопленниците по онези места, притеснихме се за раните му и така нататък.

— Именно. Да се върнем на мама. Не бяхме на себе си от радост, когато освободиха татко, а когато си дойде у дома като герой, мама беше най-гордата жена на света. Никога не са били по-щастливи, всички бяхме на седмото небе. И това беше само преди една година, лельо Флори. Какво се случи?

— Не си мисли, че знам. През първите няколко седмици всичко беше наред. Пийт още се възстановяваше и укрепваше с всеки изминал ден. Бяха щастливи. А после престанаха да са щастливи. Научих за проблемите им много след като са започнали. Нинева казала на Мариета, че двамата се карат, че Лайза се държи налудничаво, изпада за дълго в лошо настроение и се затваря в спалнята. Престанали да спят заедно, баща ти се преместил в твоята стая. Аз не би трябвало да знам тези неща, затова не питах. Наясно си, че е загуба на време да подпитваш баща ти за личните му дела. Никога не съм била близка с Лайза и тя не ми се е доверявала. Затова и аз бях в неведение, но, честно казано, предпочитах да е така.

Джоуел отпи от уискито и каза:

— И после той я отпрати.

— Да, после я отпрати.

— Защо, лельо Флори? Защо затвориха мама в щатската психиатрия?

Флори разклати джина в чашата си и дълго се взира в нея. После отпи, намръщи се, все едно й беше противно, и остави чашата.

— Баща ти прецени, че тя се нуждае от помощ, а тук нямало кой да й помогне. Професионалистите били в „Уитфийлд“. Затова я изпрати там.

— Просто така? Изпрати я?

— Не, има си процедура. Но да бъдем честни, Джоуел, баща ти познава когото трябва и държи адвокатите на Уилбанкс в задния си джоб. Те говориха със съдия, който подписа заповедта. И майка ти се съгласи. Не се противопостави на заповедта за въдворяване, не че имаше някакъв избор. Когато Пийт настояваше за нещо, а той със сигурност го направи, тя не можеше да му се противопоставя.

— Каква е диагнозата й?

— Нямам представа. Сигурно, че е жена. Джоуел, не забравяй, че това е мъжки свят и ако един съпруг с добри връзки прецени, че жена му понася зле възрастовата промяна, че е потисната или раздразнителна, може да я изпрати на лечение.

— Трудно ми е да повярвам, че баща ми ще затвори мама в лудница само защото се е променила. Струва ми се много млада за това. Тук се крие нещо много повече, лельо Флори.

— Сигурна съм, но не съм запозната с техните разговори и конфликти.

Джоуел отново се зае с яхнията си и прокара следващите няколко лъжици с уиски.

Флори направи напразен опит да смени темата и попита:

— Още ли се виждаш с онова момиче?

— С кое?

— Ами май получих отговора си. А има ли в момента момиче в живота ти?

— Всъщност не. Твърде млад съм, а и ми предстои още учене. По телефона ми каза, че си говорила с Джон Уилбанкс. Допускам, че той е поел защитата.

— Да, доколкото изобщо ще има някаква защита. Баща ти не съдейства. Уилбанкс иска да пледира „невменяемост“, твърди, че само така може да спаси живота му, но баща ти не иска и да чуе. Твърди, че има повече здрав разум от Уилбанкс или от който и да било адвокат, което аз не оспорвам.

— Поредното доказателство, че е луд. Няма друг избор, освен да пледира „невменяемост“, няма друго оправдание. Вчера лично проучих въпроса във факултета по право.

— В такъв случай можеш да помогнеш на Уилбанкс. Има нужда.

— Писах му и смятам утре да се срещна с него.

— Недей, Джоуел. Той едва ли работи в неделя, а и теб не бива да те виждат в града. Баща ти ще се разстрои, ако разбере, че си дошъл. Съветвам те да напуснеш Клантън тихомълком и да не се връщаш, докато Пийт не позволи.

— Искам да поговоря с Бюфорд и да видя как върви брането.

— С нищо не можеш да му помогнеш. Не си фермер, забрави ли? Освен това Бюфорд контролира нещата. Докладва на мен, а аз смятам да отскоча до ареста и да докладвам на Пийт. Реколтата е много добра тази година, недей да разваляш нещата. Освен това Бюфорд ще съобщи на баща ти, че си идвал. Не е добра идея.

Джоуел успя да се засмее — за пръв път — и отпи от уискито си. Избута купата, което накара Флори да отбележи:

— Остави половината. Трябва да ядеш повече, Джоуел. Най-сетне си загладил косъма, но има какво да се желае. Още си много слаб.

— Кой знае защо, напоследък нямам апетит, лельо Флори. Нещо против да запаля?

Тя кимна и каза:

— На верандата.

Джоуел излезе навън с цигара, а Флори раздигна масата, наля си ново питие, пъхна още една цепеница в камината и се настани в любимото си кресло да го чака. Когато се върна, той взе шишето си, отиде при нея в дневната и седна на протритото кожено канапе.

Тя се прокашля.

— Като стана дума за памука, трябва да ти кажа нещо. Сигурно не е тайна, след като в съда има архив. Преди около месец баща ти е наел адвокат от Тюпълоу и е прехвърлил фермата на теб и Стела. Моята земя си е моя собственост, разбира се, и не е предмет на сделката. Джон Уилбанкс ми го съобщи миналата сряда в кабинета си. Разбира се, ти и Стела някой ден ще наследите и моята земя.

Джоуел се позамисли, видимо изненадан и объркан.

— Но защо го е направил?

— По същата причина, по която Пийт прави всяко нещо. Защото може. Според Уилбанкс не е бил умен ход. Прехвърлил е собствеността си, за да я предпази от семейството на човека, когото се е канел да убие. Чисто и просто. Така обаче е направил подарък на обвинението. Прокурорът може да докаже по време на процеса, че убийството е предумишлено. Че Пийт е планирал всичко.

— Значи не могат да ни отнемат земята, а?

— Уилбанкс се съмнява, но не се задълбочихме много. Разговаряхме в деня след убийството и все още бяхме зашеметени. И май още сме.

— Нима не важи за всички? Уилбанкс очаква семейство Бел да се прицелят в земята, така ли?

— Намекна го, но не го заяви открито. Така и така ходиш в юридическата библиотека, може да проучиш въпроса.

— Това семейство се нуждае от адвокат на щат.

Той допи каквото беше останало в плоското шише. Флори го наблюдаваше внимателно. Тя харесваше всичко в него. Приличаше на нейния род, беше висок, с тъмни очи и гъста коса, докато Стела беше копие на Лайза и по външност, и по темперамент. Джоуел се измъчваше и Флори страдаше заедно с него. В неговия щастлив и изпълнен с привилегии живот бе настъпил лош обрат и младежът не можеше да направи нищо, за да промени хода му.

— Ставало ли е дума мама да излезе? — попита тихо той. — Има ли изобщо такава възможност? Татко я прати в психиатрията и сега, когато влиянието му е доста ограничено, има ли шанс тя да си дойде у дома?

— Не знам, Джоуел, не съм чула нищо по този въпрос. Преди сегашните събития баща ти ходеше веднъж месечно в „Уитфийлд“ да я види. Не споделяше много, но два пъти спомена посещенията си и каза, че състоянието й не се подобрява.

— Че кой би се подобрил в лудница?

— Не питаш когото трябва.

— Защо аз не мога да я посетя?

— Защото баща ти не позволява.

— Не мога да видя баща си, не мога да видя и майка си. Може ли поне да призная, че те ми липсват?

— Разбира се, скъпи. Много съжалявам.

Дълго и мълчаливо съзерцаваха огъня, който съскаше, пукаше и постепенно гаснеше. Една от котките скочи на канапето и изгледа Джоуел, като че ли не му беше там мястото. Накрая той каза тихо:

— Не знам какво да правя, лельо. В момента не проумявам нищо.

За пръв път заваляше думите.

Тя отпи от питието си и каза:

— Е, прибирането ти у дома тази вечер не е отговорът. Влакът за Мемфис заминава в три и половина сутринта и ти ще си в него. Тук можеш единствено да се тревожиш, нищо друго.

— И в колежа ще се тревожа.

— Май да.