Разплата

9

Около месец след смъртта на съпруга си Джаки Бел се премести заедно с трите деца в дома на родителите си в Роум, Джорджия. Взе малкото скромни мебели, които не принадлежаха на свещеническия дом, но си тръгна с безброй хубави спомени от последните пет години в Клантън. Запази и спомена за мъчителното сбогуване с едно паство, което бе подкрепило нея и семейството й. Отнесе и съпруга си. В хаоса след убийството му тя се съгласи да го погребат в Клантън, защото така беше по-лесно. Само че те не бяха от Мисисипи, нямаха роднини тук, нямаха корени и тя искаше да се прибере у дома. Защо да го оставя? Всеки ден ходеше на гробището да си поплаче и възнамеряваше да продължи този ритуал вечно, но не можеше да го направи от Джорджия. Декстър също беше от Роум, затова Джаки уреди повторното му погребение в малко гробище зад методистката църква.

Бяха се оженили, докато той следваше в семинарията в Атланта. Странстването им из Юга започна след завършването му, когато го назначиха за младши пастор в една църква във Флорида. Всичките им три деца бяха родени на различно място, а накрая назначиха Декстър в Клантън няколко месеца преди Пърл Харбър.

Джаки обичаше Клантън до деня на смъртта на Декстър, но скоро след погребението осъзна, че не може да остане тук. Непосредствената причина беше, че църквата щеше да си вземе къщата. Новият пастор и семейството му се нуждаеха от дом. От църковното настоятелство щедро предложиха да й предоставят безплатно жилище за една година, но тя отказа. Друга причина, всъщност най-съществената, беше страданието на децата. Те обожаваха баща си и не можеха да свикнат с отсъствието му. А в такъв малък град щяха завинаги да са белязани като децата, чийто баща е бил застрелян при загадъчни обстоятелства. За да ги предпази, Джаки се върна на мястото, което те познаваха само като дома на баба и дядо.

След като се върнаха в Роум и децата отново тръгнаха на училище, тя си даде сметка, че това решение може да бъде само временно. Къщата на родителите й беше скромна и нямаше достатъчно място за три деца. Джаки взе десетте хиляди долара от застраховката „Живот“ и започна да търси жилище под наем. Не ходеше редовно на църква и това притесняваше майка й и баща й. Те бяха благочестиви методисти и не пропускаха неделната служба. Всъщност малцина местни жители я пропускаха, а които го правеха, ставаха обект на клюки. Джаки не беше в настроение да се обяснява, но ясно даде на родителите си да разберат, че се съмнява във вярата си и се нуждае от време да я преосмисли. Задаваше си очевидния въпрос: съпругът й, предан слуга на Христос, четеше Библията и подготвяше проповедта си в църквата, когато бе убит. Защо Бог не го предпази? Замислеше ли се по-дълбоко, често стигаше до тревожния въпрос, който никога не изричаше гласно: имали наистина Бог? Фактът, че това съмнение изобщо й минаваше през ума, я плашеше и тя не бе способна да отрече съществуването му.

Не след дълго започнаха да я обсъждат, поне според майка й, но на Джаки й беше все едно. Страдаше за много по-важни неща и няколко местни клюки не можеха да я наранят. Децата й се мъчеха да свикнат с новото училище. Ежедневието й беше огромно изпитание.

Две седмици след като заживя при родителите си, Джаки се изнесе в къща под наем в другия край на града. Беше собственост на адвокат на име Ерол Маклийш, трийсет и девет годишен ерген, когото тя познаваше от гимназията в Роум. Маклийш и Декстър учеха в един клас, но се движеха в различни среди. Като всички останали в града Маклийш знаеше как е умрял Декстър и искаше да помогне на младата му вдовица.

След като седмици наред се хранеше, колкото да не умре, Джаки най-сетне свали килограмите, които беше натрупала шест години по-рано по време на последната си бременност. Не би препоръчала на никого този начин за отслабване, но засега това беше единствената полза от зловещия кошмар. Нямаше как да не признае пред огледалото, че от години не е била толкова слаба. На трийсет и осем години тя тежеше колкото в деня на сватбата си и можеше да се полюбува на щръкналите си тазови кости. Очите й бяха подпухнали и зачервени и тя се закле най-сетне да престане да плаче.

Маклийш се отбиваше два пъти седмично да провери как вървят нещата, а Джаки започна да си слага грим и да носи по-прилепнали рокли в негово присъствие. Отначало се чувстваше виновна, защото Декстър още не бе изстинал в гроба, само че тя не флиртуваше. Нямаше намерение да започва романтична връзка до края на живота си, поне така се уверяваше мислено, но пък образованите ергени сигурно бяха рядкост в Роум. В крайна сметка тя беше сама, какво лошо имаше да се погрижи за външността си?

Маклийш, от своя страна, я смяташе за симпатична, но със сериозно бреме. Мъката от загубата би могла да се преодолее с течение на времето, но той не искаше да става част от вече изградено семейство. Беше единствен син и почти не беше общувал с деца, затова мисълта, че нейните ще са вечно наоколо, го тревожеше. Въпреки това подведе Джаки — тихомълком се възползва от болката и самотата й и постепенно загрижеността му прерасна във флирт.

Всъщност го интересуваше евентуалното дело за обезщетение. Маклийш притежаваше няколко имота, до един с огромни ипотеки, имаше дългове и от други сделки, а и след като адвокатстваше вече десет години, си даваше сметка, че тази дейност няма да е особено доходна. Скоро след завръщането на Джаки в Роум Маклийш започна да залага капаните си. Отиде в Клантън и души около съда достатъчно, за да събере информация за семейство Банинг. Часове наред разглежда поземления регистър и когато му отправиха неизбежния въпрос, отговори, че е лизингов брокер към „голяма компания за добив на газ и нефт“. Както очакваше, новината се разпространи из съда, площада и адвокатските кантори и не след дълго Клантън изпадна в своята първа и единствена треска за черно злато. Адвокатите и техните помощници внимателно разглеждаха стари и прашни кадастърни скици, същевременно наострили уши за клюки и без да изпускат от очи този непознат. Маклийш обаче изчезна тихомълком, както беше пристигнал, и остави града да се чуди кога ще настъпи нефтеният бум. Върна се в Джорджия, където вежливо и редовно продължи да навестява вдовицата Бел, без да изглежда нетърпелив или заинтересуван, но неизменно грижовен и някак почтителен, сякаш разбираше колко объркан е нейният свят и не искаше да го усложнява още повече.

През 1946 г. в девическия колеж „Холинс“ учеха 375 студентки. Колежът беше на сто години и имаше солидна репутация, особено сред южнячките от висшите кръгове. Стела Банинг го избра, защото много от заможните приятелки на майка й от Мемфис бяха учили там. Не и самата Лайза, най-вече защото семейството й не можеше да си го позволи.

Момичетата се увиха около Стела като стегнат пашкул и я предпазваха от вмешателства и злонамереност. Трудно им беше да повярват, че красиво и умно момиче като нея може да бъде връхлетяно от такава семейна трагедия, но тя със сигурност нямаше вина. Никой от „Холинс“ не беше ходил в Клантън. Няколко момичета знаеха, че баща й е герой от войната, но за повечето това нямаше почти никакво значение. Никой не познаваше родителите на Стела, но брат й Джоуел предизвика сензация по време на посещението си през един уикенд.

В дните и седмиците след убийството Стела никога не оставаше сама. Двете й съквартирантки я успокояваха нощем, когато тя често сънуваше кошмари и имаше емоционални изблици. Денем беше заобиколена от приятелки, които й намираха занимания. Преподавателите разбираха колко е уязвима, затова й позволяваха да пропуска занятия и да закъснява с домашните и есетата. Психолози я наглеждаха ежедневно. Ректорът следеше състоянието й и два пъти седмично получаваше сведения от някой свой заместник. Скоро стана ясно, че Стела няма да се прибира у дома за Деня на благодарността. Баща й беше разпоредил така. Новината предизвика порой от покани, повечето от приятели и преподаватели, но и от момичета, които тя почти не познаваше.

Стела беше трогната до сълзи и благодари на всички, после замина от Роуаноук с влак с най-добрата си приятелка Джинджър Рийд за едноседмични празненства във Вашингтон. Беше ходила там веднъж с Джинджър и беше омагьосана от този град. Не беше казала нито на родителите си, нито на Джоуел, че смята да завърши възможно най-бързо и да замине в някой голям град. Ню Йорк беше първият й избор, Вашингтон — вторият. Ню Орлиънс беше далечен трети избор. Много преди убийството Стела беше наясно, че повече никога няма да живее в окръг Форд. А след убийството искаше да стои колкото е възможно по-надалече от това място.

Трагедията попари мечтите й, но Стела нямаше да се откаже от намерението си да стане писателка. Обичаше разказите на Юдора Уелти и чудатите колоритни герои на Карсън Маккълърс. И двете бяха волеви южнячки, които пишеха реалистично за семейството, конфликтите, земята и изтерзаната история на Юга и издаваха с успех по време, когато мъжете доминираха в американската литература. Стела беше изчела всички, и мъже, и жени, и беше убедена, че има място за нея. Често си мислеше — сега повече от всякога, — че може да започне с разкази за собственото си семейство, но знаеше, че това няма да се случи.

Щеше да си намери работа в някое нюйоркско списание, да живее в евтин апартамент в Бруклин с приятелки и да започне първия си роман веднага щом се установи и я споходи вдъхновението.

Доскоро основателно се надяваше, че родителите й и леля Флори ще я подпомогнат при нужда. Тъй като беше Банинг, беше отраснала с негласното убеждение, че земята винаги ще остане в семейството и ще й осигурява издръжка. Щеше да се наслаждава на живота в Ню Йорк, да работи в списание, да се залови с романа си и всичко това с ясното съзнание, че у дома има пари. Мечтата беше вълнуваща и реална до убийството. Сега домът й беше много далече и нищо не беше сигурно.

Семейството на Джинджър живееше в Александрия, в къща от осемнайсети век на Дюк Стрийт. Родителите и по-малката й сестра бяха запознати с подробностите около кошмара, сполетял семейство Банинг, и изобщо не го споменаваха. Цяла седмица Стела се наслаждаваше на коктейли, продължителни вечери, разходки край река Потомак и клубове, посещавани от студенти, където пушеха, пиеха твърде много, слушаха банди, свирещи суинг, и танцуваха по цяла нощ.

В Деня на благодарността тя се обади на леля си Флори и двете си поговориха десет минути, като че ли всичко си беше нормално. Джоуел гостуваше в Кентъки на семейството на свой състудент от колежанското му братство и Флори й докладва, че непрекъснато ходел на лов и си прекарвал добре ваканцията. Накрая леля й обеща да се съберат всички за Коледа.

По-късно следобед Флори натовари в колата си огромна тава с две печени пуйки с картофи, моркови, цвекло и ряпа, а също тенджерка със заливка, дреболийки в сос, кифлички с квас и два орехови пая. Откара цялото угощение в ареста, където проконтролира как брат й разрязва пуйките. Храната беше за всички арестанти и за Тик Поули, престарелия нещатен надзирател, който работеше нощем и през повечето празници, та шерифът и хората му да могат да си почиват. Флори и Пийт се нахраниха сами в стаята на Никс, до незаключения шкаф с оръжието му. Имаше и врата към паркинга, също незаключена. Тик нямаше нищо против да яде сам в коридора на ареста и да държи под око входа.

Пийт хапна няколко залъка и запали цигара. Въпреки старанието на сестра си той все още ядеше малко и изглеждаше слаб, а тъй като изобщо не излизаше на въздух, кожата му беше бледа. Както обикновено, Флори не премълча наблюденията си. Както обикновено, той ги подмина. Пооживи се, когато тя му предаде разговорите си със Стела и Джоуел. Според нея двамата се справяха добре и прекарваха приятно празниците. Пийт се усмихна и се загледа в тавана.