Разплата

13

В пет сутринта в понеделник, 6 януари 1947 г., Ърни Даудъл излезе от тясната си къща в негърския квартал и закрачи към железопътната линия. Беше минус шест градуса — нормално за сезона, ако се вярваше на алманаха, който Ърни държеше в кухнята си. Времето, особено посред зима, беше важна част от неговата работа.

Вятърът от северозапад се беше усилил и когато Ърни пристигна пред съда двайсет минути по-късно, пръстите и стъпалата му бяха премръзнали. За миг спря да се полюбува на старата величествена сграда, най-голямата в окръга, и си позволи да се почувства горд. Негово задължение беше да я отоплява — вършеше го вече петнайсет години и много го биваше.

Днешният ден нямаше да бъде обикновен. Предстоеше да започне най-големият процес, откакто Ърни се помнеше, и съдебната зала на втория етаж скоро щеше да се напълни. Той отключи служебния вход от северната страна на сградата, затвори и заключи след себе си, пусна осветлението и слезе в сутерена. В котелното като всяка зима провери четирите горелки, от които през почивните дни оставаше да работи само една. Тя поддържаше температурата в цялата сграда към пет градуса, колкото да бъдат предпазени тръбите. После провери и нивото на нафтата на скалите на двата хиляда и петстотин литрови варела. Беше ги напълнил миналия петък в очакване на процеса.

Ърни свали един капак и надникна в димоотвода. След като се увери, че системата е изправна, той пусна и другите горелки и изчака температурата в парния котел да започне да се повишава.

Докато чакаше, си направи маса от три кашона за безалкохолни напитки, седна, за да наблюдава уредите и скалите, и заръфа студено хлебче, изпечено от жена му предишната вечер. Често използваше тази импровизирана маса за закуска и обяд, а когато нямаше много работа, двамата с чистача Пенрод вадеха шахматната дъска и изиграваха по някоя партия. Наля си черно кафе от стар термос и докато го пиеше, се замисли за господин Пийт Банинг. Не го познаваше, но негов братовчед живееше във фермата на Банинг и работеше на полето. През изминалите години, дори десетилетия, близките на Ърни бяха памукоберачи и повечето бяха погребани близо до земите на Банинг. Ърни се смяташе за щастливец, че е избегнал участта на полски работник. Беше се добрал до града и до много по-хубава работа, която нямаше нищо общо с брането на памук.

Подобно на повечето чернокожи от окръг Форд, Ърни беше като хипнотизиран от убийството на Декстър Бел. Почти всички бяха на мнение, че видна личност като Пийт Банинг няма да се изправи пред съда. Ако беше застрелял чернокож, по каквато и да било причина, най-вероятно дори нямаше да го арестуват. Ако чернокож убиеше друг чернокож, справедливостта щеше да е произволна и раздавана само от белите. Въпроси като мотив, обществено положение, престъпно минало или пияно състояние бяха важни, но определящото обикновено беше за кого работи обвиняемият. Подходящият шеф бе в състояние да ти издейства само няколко месеца в окръжния арест. Никой шеф нямаше да те сложи на електрическия стол.

Сега, когато вече беше ясно, че Банинг ще се изправи пред съдебно жури от свои съграждани, никой — поне в негърския квартал — не вярваше, че той ще бъде осъден и наказан. Банинг имаше пари да си наеме печени адвокати. Може би дори щеше да подкупи някои съдебни заседатели.

Парите можеха да повлияят и на съдията. Белите умееха да ги използват, за да получават каквото си поискат.

Онова, което толкова силно интригуваше Ърни във връзка с процеса, беше фактът, че няма замесени негри. Никой не можеше да ги обвини. Нямаше да има чернокожи изкупителни жертви. Сериозно престъпление с бяла жертва винаги предизвикваше ареста на обичайните заподозрени, но не и сега. Случилото се беше класическа разпра между бели и Ърни смяташе да гледа колкото се може повече от процеса. И той като всички останали искаше да разбере защо го е направил Банинг. Сигурен беше, че е намесена жена.

Той дояде хлебчето си и погледна уредите. Когато температурата достигна осемдесет градуса, Ърни бавно дръпна лостчетата и пусна парата. Тя минаваше през лабиринт от тръби, които водеха до радиатори във всяка стая на съда. Той нагласи горелките, като отново погледна скалите. Доволен се качи по служебното стълбище на втория етаж и влезе през вратата до ложата на съдебните заседатели. В съдебната зала беше тъмно и студено. Включи една лампа, а другите щяха да почакат точно до седем часа. Мина през преградата и покрай пейките за публиката и се запъти към стена с черен чугунен радиатор, който се събуждаше с тракане. Парата от сутерена вече нахлуваше в него и изпращаше първата топла вълна в студеното помещение. Ърни се усмихна, изпълнен с безмълвна гордост, че тъй добре поддържаната от него система работи.

Вече беше шест и половина и предвид големината на съдебната зала с високия девет метра таван и балкон, както и старите неуплътнени прозорци, които още бяха заскрежени, Ърни допускаше, че на шестте радиатора ще им трябва повече от час, за да покачат температурата до двайсет и един градуса. Съдът отваряше официално в осем часа, но Ърни подозираше, че редовните посетители, служителите и вероятно дори някои адвокати ще започнат да се промъкват през страничните входове още преди това, нетърпеливи да видят началото на процеса.

* * *

Съдия Рейф Озуълт пристигна в осем без четвърт и завари Пенрод да мете пода на кабинета му зад съдебната зала. Размениха си любезности, но Пенрод знаеше, че съдията не е в настроение за несериозни разговори. Малко след това Ърни Даудъл се отби, за да поздрави съдията и да го попита добра ли е температурата. Идеална, както винаги.

Джон Уилбанкс и брат му Ръсел пристигнаха, настаниха се на масата на защитата — по-отдалечената от ложата на съдебните заседатели — и започнаха да я покриват с дебели правни книги и папки. Бяха облечени с елегантни костюми и копринени вратовръзки и изглеждаха, както се полага на заможни и преуспели адвокати, а точно това очакваха от тях всички в града. Появи се и Майлс Труит като представител на обвинението заедно с помощник-прокурора Мейлон Поуст, току-що завършил право в Университета на Мисисипи. Труит и Джон Уилбанкс се ръкуваха и подеха приятелски разговор, докато гледаха как хората пълнят залата.

Никс Гридли пристигна с двамата си служители — Рой Лестър и Ред Арнет, и тримата в чисти, изгладени и напълно окомплектовани униформи и с излъскани черни обувки. За случая Никс беше назначил временно двама доброволци да поддържат реда в съда, като им беше дал пистолети, униформи и строги инструкции. Той обикаляше залата, заговаряше секретарките, смееше се с адвокатите и кимаше на познатите си сред призованите за избора на съдебно жури.

Зрителите бяха насочвани към лявата, тоест южната, страна на съдебната зала и редовете се пълнеха бързо. Сред любопитните имаше и някои репортери, които получиха места на първия ред.

Отдясно приставът Уолтър Уили насочваше хората, получили призовки. Седемдесет регистрирани гласоподаватели бяха избрани от съдия Озуълт и негов помощник и бяха получили писма две седмици по-рано. Четиринайсет бяха отхвърлени по различни съображения. Останалите оглеждаха напрегнато залата, неуверени дали трябва да се чувстват горди, че са избрани, или ужасени, че може би им предстои да изпълнят дълга си по време на процес с толкова злополучна слава. От писмата, които бяха получили, не ставаше ясно кой е обвиняемият, но целият окръг знаеше, че това е Пийт Банинг. От петдесет и шестимата само един щеше евентуално да стане съдебен заседател за втори път. В Мисисипи рядко се провеждаха процеси. Всички кандидат-членове на журито бяха бели, а жените бяха само три.

Балконът беше пълен с негри и само с негри. Табелите по коридорите на съда разделяха всичко: тоалетните, чешмичките, входовете към службите и съдебните зали. Пенрод, човек с положение, метеше пода на балкона и обясняваше на другите как е устроена съдебната система. Това беше неговата територия. Беше наблюдавал и други съдебни процеси и беше добре информиран. Ърни сновеше нагоре-надолу по стълбището и спираше на балкона да пофлиртува с някои от жените. Хоп от методистката църква беше център на вниманието на балкона, защото щяха да го призоват да свидетелства. Беше най-важният свидетел на обвинението и се погрижи събратята му да го узнаят. Всички му пожелаваха успех.

Точно в девет часа Уолтър Уили, който беше пристав на доброволни начала от незапомнени времена, зае мястото си пред съдийската маса, застана мирно — или поне както той го разбираше — и се провикна строго: „Всички да станат!“. Пронизителният му глас сепна онези, които го чуваха за пръв път, и хората побързаха да се изправят, когато съдия Озуълт се появи от вратата зад масата си.

Уолтър Уили наклони глава назад, вторачи се в тавана и продължи да напява:

— На вниманието на всички! Започва заседанието на Двайсет и втори областен съд на великия щат Мисисипи. Съдия ще бъде почитаемият Рейф Озуълт. Онези, които ще участват в работата на съда, да пристъпят напред. Бог да благослови Америка и щата Мисисипи.

Нищо не налагаше подобен език, никой закон, процедурно правило, съдебна заповед или местна наредба не го предписваше. Когато Уолтър Уили започна тази работа преди години, а никой не помнеше как точно беше станал несменяемият пристав на съда, той посвети много време на усъвършенстването на призива си за въдворяване на ред в залата, който вече се бе превърнал в общоприето начало на делата. На съдия Озуълт му беше все едно, но адвокатите се дразнеха. Независимо от важността на заседанието Уолтър винаги изричаше оглушителния си призив.

Друга особеност на неговото изпълнение беше униформата му, стъкмена с подръчни средства. Ризата и панталонът му бяха сивокафяви — нямаха нищо общо с униформата на истинските пристави, а майка му беше избродирала името му с дебели жълти букви върху джобчето. Освен това беше пришила към ръкавите му някакви знаци без никакво реално значение. Уолтър носеше и бляскава златиста значка, купена от битпазара в Мемфис, и широк черен патрондаш с лъскави патрони, които създаваха впечатлението, че приставът като нищо първо ще стреля и чак после ще задава въпроси. Само че той не можеше, защото всъщност нямаше оръжие. Никс Гридли категорично отказа да го направи заместник-шериф и не желаеше да има нищо общо с изпълненията му.

Съдия Озуълт търпеше Уолтър Уили, защото поведението му беше безвредно и придаваше малко колорит на иначе мрачната съдебна зала и монотонната процедура.

Съдията се настани на мястото си, каза: „Седнете, моля“, и нагласи широката си черна тога край тялото си. Огледа зрителите. И галерията, и балконът бяха пълни. За пръв път през седемнайсетте години, откакто беше съдия, виждаше толкова много хора в залата. Той се прокашля.

— Е, добро утро и добре дошли. В дневния ни ред днес има само едно дело. Шерифе, доведете обвиняемия.

Никс чакаше до страничната врата. Кимна, отвори я и след секунди се появи с Пийт Банинг, който пристъпваше бавно, без белезници, висок, изпънат и спокоен, но със забодени в пода очи. Като че ли не забелязваше тълпата, която наблюдаваше всяко негово движение. Мразеше вратовръзките и носеше само тъмно сако и бяла риза. Джон Уилбанкс му каза, че е важно да бъде с костюм, за да демонстрира уважение към процедурата. Той бе попитал колко от съдебните заседатели ще бъдат с костюми и когато адвокатът му отговори, че сигурно нито един, въпросът беше решен. Всъщност на Пийт му беше все едно как ще е облечен самият той, съдебните заседатели или който и да било.

Без да погледне към публиката, обвиняемият зае мястото си на масата на защитата, скръсти ръце и погледна съдия Озуълт. Флори седеше три реда зад него, до пътеката. До нея беше Милдред Хайландър, най-добрата й приятелка в града и единствената, която пожела да я придружи тук. Флори и Пийт се бяха сдърпали заради нейното присъствие в съдебната зала. Той беше категорично против, а тя беше твърдо решена да наблюдава протичането на процеса. Искаше да знае какво става и да го съобщава на Стела и Джоуел. Освен това предполагаше, че Пийт едва ли ще има подкрепата на някой друг. И се оказа права. Накъдето и да се обърнеше, срещаше суровите погледи на гневни методисти.

— Какво казва обвинението по делото „Щатът Мисисипи срещу Пийт Банинг“? — попита съдия Озуълт.

Майлс Труит се изправи решително и отговори:

— Господин съдия, щатът Мисисипи е готов за процеса.

— Защитата?

Джон Уилбанкс се изправи и каза:

— Защитата също.

Когато и двамата седнаха, съдия Озуълт погледна към дясната страна на залата и каза:

— Призовали сме седемдесет души за избора на съдебни заседатели. Един почина, трима не са открити, десет са отхвърлени и изпратени у дома. Затова разполагаме със състав от петдесет и шест души. Приставът ми съобщи, че всички те присъстват, че са над осемнайсет и под шейсет и пет години и нямат здравословни проблеми, които биха им попречили да изпълнят дълга си като членове на журито. Подредени сте под номера и ще се обръщаме към вас по този начин.

Нямаше смисъл да обяснява, че причините за отхвърлянето на десет души бяха тяхната неграмотност и неспособността им да попълнят най-прост въпросник.

Съдия Озуълт разлисти някакви документи, намери обвинителния акт и го прочете на глас. Според законите на Мисисипи изложените факти говореха за предумишлено убийство, наказуемо или с доживотна присъда, или със смърт на електрическия стол. Той представи двамата адвокати и двамата прокурори и ги помоли да станат. Представи и обвиняемия, но когато го помоли да се изправи, Пийт отказа. Не трепна и сякаш нищо не чуваше. Съдия Озуълт се подразни, но реши да подмине това неуважение.

Пийт постъпи неразумно и Джон Уилбанкс смяташе да скастри клиента си по време на първата почивка. Какво се надяваше да спечели с непочтителното си поведение?

Съдията продължи нататък с многословно описание на обвиняемия и на жертвата. В момента на смъртта си Декстър Бел бил свещеник в методистката църква в Клантън от пет години и развивал активна дейност сред общността. Бил известна личност, както и обвиняемият. Пийт Банинг бил роден в окръг Форд във видно семейство и тъй нататък.

Когато най-сетне приключи с въведението си, Озуълт попита бъдещите съдебни заседатели дали някой има роднинска връзка с Декстър Бел или Пийт Банинг. Никой не помръдна. След това попита дали някой се смята за личен приятел на Пийт Банинг. Двама мъже се изправиха. И двамата заявиха, че са стари приятели и не могат да съдят Пийт, каквито и доказателства да им бъдат предоставени. Те бяха освободени и напуснаха залата. След това съдията попита колко от бъдещите съдебни заседатели са приятели с членовете на семейство Банинг: Лайза, Флори, Джоуел и Стела. Изправиха се шестима. Млад мъж обясни, че е съученик на Джоуел от гимназията. Един каза, че сестра му и Стела били приятелки и че той я познава добре. Трети беше дългогодишен познат на Флори. Съдия Озуълт разговаря с тях поотделно и продължително и ги попита дали ще съумеят да бъдат безпристрастни. И шестимата го увериха, че биха могли, и не бяха освободени. Трима заявиха, че са приятели на семейство Бел, но твърдяха, че ще останат безпристрастни. Джон Уилбанкс се съмняваше и възнамеряваше да ги подложи на изпитание по-късно през деня.

Войната беше приключила съвсем наскоро и спомените от нея бяха много ярки, затова съдия Озуълт знаеше, че няма друг избор, освен да подходи директно. Без почти никаква предистория той представи Пийт Банинг като офицер с високи отличия, който е бил и военнопленник. Попита колко ветерани има сред призованите. Изправиха се седем мъже, които той извика по име и разпита. Те до един заявиха, че са способни да загърбят всякакви предубеждения или предпочитания, да следват закона и да изпълняват разпорежданията на съда.

Единайсет жители на окръг Форд бяха загинали през войната. Съдия Озуълт и негов подчинен добросъвестно се бяха постарали да изключат тези семейства от списъка.

След това съдия Озуълт се зае с проблема от другата страна и попита дали сред съдебните заседатели има членове на църквата на Декстър Бел. Изправиха се трима мъже и една жена, които бяха незабавно освободени. Останаха петдесет души. Колко от тях бяха членове на други методистки църкви в окръга? Станаха петима. Трима познаваха Декстър Бел, двама — не. Съдия Озуълт остави и петимата.

Даде на всяка от страните правото да отхвърлят безапелационно по петима души по-късно през деня. Ако Джон Уилбанкс не одобряваше външността или езика на тялото на някой методист, можеше да го извади от журито, без да изтъква никаква причина. Ако Майлс Труит заподозреше, че познат на семейство Банинг може да упражни влияние в полза на обвиняемия, би могъл да се възползва от правото си да освободи въпросния човек. Четиримата юристи седяха на ръба на столовете си и наблюдаваха всяко потрепване, усмивка и смръщване на потенциалните членове на журито.

Съдия Озуълт предпочиташе да контролира избора на съдебни заседатели на своите процеси. Други съдии даваха повече свобода на адвокатите и прокурорите, но те обикновено говореха твърде много и се опитваха да му угодничат. След умел едночасов разпит Озуълт сведе списъка до четиридесет и пет души и отстъпи думата на Майлс Труит, който се изправи, усмихна се широко и се постара да изглежда съвсем спокоен. Най-напред повтори и подчерта нещо, което съдията вече беше изтъкнал: ако щатът докаже всеки елемент от обвинението в предумишлено убийство, съдебните заседатели ще бъдат призовани да наложат смъртно наказание. Способни ли сте наистина да го направите? Ще бъдете ли в състояние да осъдите Пийт Банинг на смърт на електрическия стол? Ако следвате закона, няма да имате избор. Но понякога това изисква много смелост. Имате ли я?

Прокурорът крачеше пред пейките отдясно и успяваше да накара всеки съдебен заседател да се замисли над сериозността на предстоящата му задача. Вероятно някои изпитваха съмнения, но си мълчаха. Труит се притесняваше от ветераните и подозираше, че те ще симпатизират на обвиняемия повече, отколкото са склонни да признаят. Помоли един от тях да се изправи, благодари му за военната служба и го поразпита за няколко минути. Когато остана удовлетворен, премина към следващия ветеран.

Изборът се проточи и към десет и половина съдията имаше нужда от почивка и цигара. Половината присъстващи също запалиха. Някои отидоха до тоалетната, други се върнаха на работа. Следвайки инструкциите на съдията, всички се стараеха да не обръщат внимание на хората в дясната половина на залата.

В единайсет часа Джон Уилбанкс се изправи и погледна към потенциалните съдебни заседатели. Много от нещата, които искаше да им каже, му бяха отнети от собствения му клиент. Беше възнамерявал още на ранен етап — при избора на журито — да посее семето на лудостта и после да предложи свидетелски показания, които да бъдат шокиращи, тъжни, достоверни и убедителни. Пийт обаче не му позволи. Не направи нищо, за да помогне на адвоката си да го спаси, а Джон не можеше да прецени дали клиентът му изпитва някакъв извратен копнеж по смъртта, или е просто наивен и вярва, че съдебните заседатели няма да го осъдят. Така или иначе, защитата беше безнадеждна.

Джон беше наблюдавал внимателно призованите и знаеше кои иска за съдебни заседатели. Щеше да се опита да избегне всички методисти и да се прицели във ветераните. Той обаче беше адвокат, а никой адвокат, който разполага със сцена и отзивчива публика, не може да устои на изкушението да каже няколко думи. Усмихна се сърдечно и си даде вид на човек, за когото е голяма чест да защитава добър воин, отбранявал родината. Отправи няколко въпроса към всички, после се прицели в двама методисти, но през повечето време забележките му целяха не да открият някакво тайно предубеждение, а по-скоро да внушат топлота, доверие и симпатия.

Когато Джон приключи, съдия Озуълт даде почивка до два следобед. Нужни бяха няколко минути, за да излязат зрителите, а докато чакаха, съдията осведоми съдебните служители, че е време и те да отидат да обядват. Когато залата остана почти празна, Озуълт каза:

— Господин Уилбанкс, струва ми се, че искате да повдигнете въпрос, който да се протоколира.

Джон Уилбанкс се изправи и отговори:

— Да, господин съдия, но предпочитам да го направим в кабинета ви.

— Ще го направим тук. Отзад е много тясно. Освен това, след като ще се протоколира, въпросът не е поверителен, нали?

— Може да се каже.

Съдия Озуълт кимна на съдебната стенографка и каза:

— Моля, продължете, господин Уилбанкс.

— Благодаря ви, господин съдия. Това не е официално искане, нито молба към съда, тъй като защитата не търси никакво облекчаване на процедурата. Длъжен съм обаче да заявя за протокола нещо, за да няма никакви съмнения относно защитата на моя клиент. Възнамерявах да приложа две стратегии, които да осигурят справедлив процес за клиента ми. Първо, мислех да помоля съда за смяна на мястото, където той ще се проведе. Живея тук, откакто се помня, баща ми и неговият баща също са прекарали живота си тук и познавам окръга. Убеден съм, че в него клиентът ми не може да разчита на справедлив процес. Както видяхме днес сутринта, фактите по делото са добре известни на приятелите и съседите на Пийт Банинг и Декстър Бел. Невъзможно е да намерим дванайсет непредубедени и безпристрастни граждани. След като наблюдавах и проучвах потенциалните съдебни заседатели днес сутринта, съм убеден, че много от тях не признават открито истинските си чувства. Просто е несправедливо процесът да се проведе в тази съдебна зала. Когато обсъдих смяната на мястото с клиента си обаче, той категорично се противопостави и още е против. Бих искал мнението му да се протоколира.

Съдия Озуълт погледна към Пийт и попита:

— Вярно ли е, господин Банинг? Не искате ли делото да се гледа другаде?

Пийт се изправи и отговори:

— Искам да се гледа тук.

— Значи решавате да пренебрегнете съвета на адвоката си?

— Не го пренебрегвам, просто не съм съгласен с него.

— Много добре. Можете да седнете. Продължете, господин Уилбанкс.

Джон завъртя очи в знак на безсилие и се прокашля.

— На второ място, и още по-важен поне според мен, е проблемът с добросъвестната защита. Възнамерявах да осведомя съда, че защитата ще пледира „временна невменяемост“, но клиентът ми не иска и да чуе. Планирах да представя подробни доказателства за нехуманните и, честно казано, неописуеми условия, на които е бил подложен по време на войната. Свързах се с двама психиатри и бях готов да ги помоля да преценят психическото състояние на клиента ми и да свидетелстват на процеса. Той обаче отново отказа да съдейства и ме инструктира да не предприемам тази стратегия.

— Така ли е, господин Банинг? — попита съдия Озуълт.

Пийт отговори, без да се изправя:

— Не съм луд, господин съдия, затова би било непочтено да се преструвам на такъв.

Съдията кимна. Съдебната стенографка записваше. Думите на Пийт се съхраняваха черно на бяло и вредяха на защитата. Но онова, което дори незаписано нямаше да се забрави, беше последното му твърдение, което сякаш току-що му бе хрумнало. Пийт, който иначе претегляше всяка дума във всяка ситуация, добави:

— Знаех какво правя.

Джон Уилбанкс погледна съдията и вдигна рамене, все едно се предаваше.