Разплата

44

На 28 март, тринайсет месеца след процеса в Оксфорд, Пети районен апелативен съд в Ню Орлиънс потвърди обезщетението от 100 000 долара за причинена смърт. Мотивите на съда бяха кратки и единодушни. Съдиите бяха смутени от размера на обезщетението, но не проявяваха никаква симпатия към интересите на заможен човек, който така безочливо е убил собствения си свещеник. Престъплението беше предумишлено. Семейството на жертвата беше пострадало сериозно. Съдебни заседатели бяха разгледали делото, изслушали свидетелите, прегледали документите и провели надлежно обсъждане. Съдиите от Апелативния съд не бяха склонни да наложат своето мнение над това на съдебните заседатели. Присъдата беше потвърдена изцяло.

Решението беше съкрушително за семейство Банинг. Братята Уилбанкс и Джоуел бяха убедени, че присъдата ще остане и след обжалването, но със сигурност ще бъде намалена. Петдесет хиляди долара наказателно обезщетение беше нечувана сума. Предвид стойността на земята на Пийт и на другото му имущество можеше да се очаква изплащането на обезщетение от порядъка на 50 000 долара. Собствениците на земята можеха да заемат тази сума срещу ипотека и да изпълнят съдебното разпореждане. Но наложеното задължение от 100 000 долара изглеждаше неизпълнимо.

Бъдещето на земята вече зависеше изцяло от Върховния съд на Мисисипи. Ако той потвърдеше присъдата на Ръмболд за правомерното прехвърляне на собствеността, Джоуел и Стела щяха да я запазят. Бърч Дънлап и вече неразделното му приятелче Ерол Маклийш щяха да бъдат принудени да нападнат единствено банковите сметки, селскостопанското оборудване, добитъка и автомобилите, за да изцедят каквото успеят. Но ако съдът отхвърлеше присъдата на Ръмболд, земята ставаше част от наследството на Пийт и обект на присъдата, издадена от съдебното жури. Щяха да изгубят всичко, включително дома си и покъщнината.

С помощта на Джоуел адвокат Уилбанкс обжалва решението на Пети апелативен съд пред Върховния съд на страната — пълна загуба на време. Все пак щеше да създаде работа на Дънлап и да спечели няколко месеца. Дънлап регистрира присъдата от 100 000 долара с вече начисляваните лихви при съответния служител в съда на окръг Форд. Уилбанкс изтича до канцлерския съд, събуди стария Ръмболд и подаде молба за съдебно разпореждане, което да попречи на Дънлап да заграбва имущество преди обжалването. След кратко и оспорвано изслушване Ръмболд отново отсъди в полза на семейство Банинг. Дънлап отправи молба до Върховния съд на Мисисипи за ускорено разглеждане. Уилбанкс се противопостави.

Джоуел следеше атаките и контраатаките от безопасното си убежище над гаража в Оксфорд. Срещу десет долара месечно той беше наел и гаража и с пикапа на баща си беше започнал тихомълком да пренася мебели от къщата на сигурно място там. Нинева не беше доволна, но нямаше думата.

В средата на май Джоуел и Флори се качиха на нейния линкълн и се отправиха на дълго пътешествие до Вирджиния. Настаниха се в хотел „Роуаноук“, където дадоха коктейл за Стела и приятелите й от „Холинс“. В един великолепен пролетен ден седяха сред други горди роднини и гледаха как Стела получава дипломата си по английска литература. На следващия ден, докато дамите пиеха чай на сянка, Джоуел натовари в колата кашоните и саковете от стаята й в общежитието. Когато натъпка всичко, капнал от умора, Стела се сбогува с любимото си училище и с приятелите си. Джоуел не беше виждал да се проливат толкова много сълзи дори на погребение.

Жените се настаниха на задната седалка и започнаха да му дават инструкции, тъй като багажът закриваше всичките му огледала, и тримата потеглиха на север. Три часа по-късно се изгубиха в Ричмънд, но пък се натъкнаха на ресторантче с чудесна скара в по-скромен квартал на града. Местните ги упътиха и след като се наобядваха набързо, тримата отново потеглиха към Вашингтон.

Мечтата на Стела все още беше да живее в Ню Йорк, да работи в списание и отделно от това да пише сериозна литература. За да я постигне обаче, й трябваше повече време, отколкото бе предвиждала. Трудно се намираше работа в издателския бранш, но всички училища имаха нужда от млади учители. „Сейнт Агнес“ в Александрия беше епископално девическо училище с пансион и й беше предложило договор като преподавателка по английски в девети клас и като възпитателка в пансиона. Докато двете с Флори пиеха чай с директорката, Джоуел пренесе багажа й в задушна стая в общежитието, още по-тясна от онази в „Холинс“.

От училището му позволиха да паркира колата на сигурно място. Срещу десет долара портиерът се съгласи да припалва двигателя от време на време. Тримата повикаха такси, прекосиха река Потомак и отидоха във Вашингтон. На Юниън Стейшън се качиха на влак за Ню Йорк.

Бяха решили да похарчат част от парите си, преди Бърч Дънлап и алчните му приятели да им отмъкнат каквото е останало. Вече не плащаха такси за образованието на Стела и тя имаше работа. На Джоуел му оставаше още една година, преди да се дипломира като юрист. Земята на Флори беше защитена от лешоядите, освен това тя имаше малко заделени пари. Лятото на 1949 г. може би щеше да е последното, в което са заедно, защо да не му се насладят изискано?

На пристанището в южната част на Манхатън се качиха на презокеански кораб за Лондон и прекараха две прекрасни седмици в отдих, четене и опит да забравят проблемите у дома. На борда на кораба Джоуел и Стела за пръв път забелязаха колко бавна е станала Флори. Както винаги, тя мъкнеше твърде тежко бреме, но досега бе успявала да е енергична и дейна. Сега обаче се задъхваше дори след кратко ходене. Беше само на петдесет, но остаряваше и изглеждаше изморена.

В Лондон останаха седмица в хотел „Сейнт Риджис“ и разгледаха забележителностите, а след това отпътуваха за Единбург, където се качиха на влака „Роял Скотстман“, за да прекарат няколко дни в планината. Когато им омръзна да посещават замъци, имения, исторически места и дестилационни фабрики, се върнаха в Лондон за още два дни и после заминаха за Париж.

Стела и Джоуел пиеха кафе във фоайето на хотел „Лютесия“, когато получиха новината. Флори не се чувстваше добре и беше решила да си почине сутринта, вместо да кръстосва града. Приближи се портиер, който връчи на Джоуел телеграма. Беше от Джон Уилбанкс. Върховният съд на Мисисипи беше отменил присъдата на Ръмболд със седем на два гласа. Прехвърлянето на собствеността на земята беше невалидно. Имотът оставаше част от наследството на баща им.

— Отменена и анулирана — невярващо прочете Джоуел.

— Какво означава това? — попита Стела.

— Означава край на делото. Върховният съд е на мнение, че Ръмболд греши, и е решил да приключи с този въпрос без повече изслушвания.

— А обжалване?

— Да, ще подадем ново обжалване до Върховния съд на САЩ и ще се опитаме да спечелим малко време. С Уилбанкс ще обсъдим обявяването на фалит.

Пиеха кафе и гледаха хората, които прекосяват луксозното фоайе.

— Ще те попитам нещо и искам да ми отговориш честно — каза Стела. — Това означава ли, че Джаки Бел и децата й може някой ден да живеят в нашата къща?

— Възможно е, но още не мога да го повярвам. В даден момент с Уилбанкс ще седнем с нейния адвокат и ще настояваме за споразумение.

— И как ще се получи?

— Ще им предложим пари.

— Нали вече опитахме?

— Така е, но те отхвърлиха предложение за двайсет и пет хиляди долара. Сега ще ни струва повече.

— Колко?

— Не знам. Трябва да видим колко е останало в банковите сметки и какъв заем можем да вземем срещу земята.

— Наистина ли искаш да я ипотекираш, Джоуел? Нали знаеш колко мразеше банките татко?

— Нямаме избор.

Върховният съд на Мисисипи смяташе, че поведението на Пийт е равносилно на измама в няколко отношения. Първо, след прехвърлянето на собствеността той беше продължил да ползва земята, като живееше на нея, обработваше я и печелеше. Второ, не беше получил нищо в замяна от децата си. Трето, прехвърлянето на собственост на членове от семейството винаги беше подозрително. И четвърто, когато беше подписал договора, беше имал основание да смята, че някой ден засегнати от действията му страни ще го съдят.

Джон Уилбанкс прочете десетина пъти мотивите на съда и реши, че логиката им е стабилна. Макар да беше безполезно, той подаде обжалване срещу решението към единствената инстанция, която му беше останала, Върховния съд на САЩ, но знаеше, че няма никаква вероятност делото да бъде допуснато за разглеждане. Уилбанкс се посъветва със свой близък приятел в Мемфис, който беше специалист по фалитите, и разговорът го обезсърчи. Обявяването на фалит на фермата щеше да бъде просто умна тактика за забавяне, но трудно щяха да постигнат успешен резултат.

Уилбанкс се върна в канцлерския съд за още едно съдебно разпореждане, с което да предотврати молбата за изземване на имуществото в очакване на резултатите от обжалванията, и разбира се, Ръмболд му го даде. Дънлап отново обжалва. Скоро обаче дори силно предубеден съдия като Ръмболд не можеше да отлага неизбежното.

След изслушването Дънлап самоуверено и сдържано си поговори с Уилбанкс и му направи предложение. Време беше да престанат да трупат адвокатски сметки и да се изправят пред очевидното. Обжалванията нямаше да свършат работа, обявяването на фалит също. Защо просто не прехвърлят на Джаки Бел земята, всичките 640 акра, плюс къщата заедно с мебелите? Ако семейство Банинг се съгласят на това, Джаки няма да предяви претенции към банковите им сметки.

Уилбанкс настръхна и докато се отдалечаваше, каза:

— Семейство Банинг по-скоро ще опожарят къщата и реколтата си, отколкото да подпишат такъв документ.

— Страхотно — изстреля в отговор Дънлап, — но те моля да напомниш на клиентите си, че палежът все още е престъпление, наказуемо с дълъг затвор.

Когато Джоуел и Флори пресякоха границата на Мисисипи в края на юли, памуковите поля привлякоха вниманието им както винаги и признаците не бяха насърчаващи. Проливните пролетни дъждове бяха забавили сеитбата, а през двата месеца, в които тримата се забавляваха в Англия и Европа, времето явно се бе оказало неблагоприятно. В хубава година памукът цъфтеше в началото на юли, а на Деня на труда вече беше висок до гърдите.

Реколтата се очертаваше като най-слабата от доста време, а когато наближиха окръг Форд, картината стана още по-тревожна. Нямаше цветове. Стеблата едва стигаха до коленете. В ниските места дъждът беше отмил цели акри.

Нинева им свари кана кафе и разпита как е минало пътуването им. Те я попитаха за времето и тя разказа най-подробно. След като заминали, валяло всеки ден, а дори да не валяло, било облачно. Памукът имаше нужда от много сухи дни и силно слънце, затова просто загиваше. Еймъс се бореше в зеленчуковата градина, но и неговите лехи раждаха много по-малко от обикновено.

Като че ли животът във фермата на Банинг и бездруго не беше потискащ.

Джоуел откара леля си в розовата къща и разтовари багажа й. Пийнаха на верандата, огледаха жалката реколта и им се прииска да се върнат в Шотландия.

Джон Уилбанкс настояваше да се види с Джоуел и той просто не можеше да избегне кантората, съда и всичко останало в центъра на Клантън, колкото и да му се искаше. Срещнаха се в голямата заседателна зала на долния етаж — знак, че срещата ще бъде изключително важна. Ръсел се присъедини към тях — още един знак.

Братята веднага запалиха: Джон — обичайната къса черна пура, а Ръсел — цигара. Джоуел отказа, щял да им прави компания, като вдишва.

Джон обобщи резултатите. Бяха подали две несериозни обжалвания до Върховния съд на страната и основателно очакваха те да бъдат отхвърлени след два-три месеца, щом някой секретар се справи с документацията. Нямаше никаква причина съдът да прояви интерес и в двата случая. Бърч Дънлап беше регистрирал присъдата за обезщетение от 100 000 долара в съда отсреща и щеше да изчака търпеливо семейство Банинг и техните адвокати да се изморят от безполезните си ходове и да се признаят за победени.

— А фалитът? — попита Джоуел.

— Няма да свърши работа, защото фермата не е разорена. Можем да се опитаме и да протакаме, но Дънлап няма да губи време и веднага ще поиска изслушване пред съдия по банкрутите. Не забравяй, че ако обявим фалит, контролът над наследството ще поеме попечител, който определяме не ние, а съдът.

Ръсел издуха облак дим и каза:

— Има голяма вероятност попечителят да разпореди на изпълнителката на завещанието, тоест на Флори, да предаде всички активи на спечелилата делото страна. На Джаки Бел.

— Всичко това не е учудващо — каза Джоуел.

— Има и още нещо — обади се Ръсел. — Трябва да ни се плати. Хонорарът ни вече надхвърля седем хиляди долара, а не съм сигурен, че в сметките има достатъчно пари да го покрият. Разпращаме молби и обжалвания наляво и надясно с надеждата да стане чудо и това отнема много време. Използването на фалита за протакане само трупа още часове за плащане.

— Разбирам.

— Това е краят на пътя, Джоуел — каза Джон. — Не ни остава друго, освен да опитаме на добра воля да се споразумеем с тези хора. Имаме една идея, може би единствената, която може да спаси земята. Изисква ипотекирането на двата имота — и на Пийт, и на Флори. Всичките хиляда и двеста акра. Ще изтеглиш възможно най-големия заем и ще го предложиш на Дънлап, за да се уреди въпросът.

Джоуел предпазливо попита:

— Колко?

— Къщата е оценена на трийсет хиляди. Земята струва около сто долара на акър като горна граница, но трудно ще получиш тази цена на пазара. Както знаеш, засети са само около хиляда акра. Никоя банка няма да отпусне пълната стойност заради риска. Помисли. Пийт успяваше или да излезе на нулата, или да постигне печалба през повечето години, защото земята му не беше обременена от дългове, освен това се изпотрепваше от работа, притискаше работниците си и контролираше всеки цент. Ако земята е утежнена с ипотека, вече си имаш работа с банката. Една-две лоши години като сегашната, и ще изостанеш с плащанията. И преди да се усетиш, банката ще започне да говори за отнемане на имуществото ти. Случва се всяка година по тези места, дори в добрите години.

Ръсел продължи мисълта му:

— Говорихме с брат ни в банката и той не е много склонен да сключи сделката. Ако Пийт беше жив и държеше нещата под контрол, фермата щеше да е много по-привлекателна. Но него го няма, ти не си фермер, а Флори е напълно луда. Разбираемо е защо банките бягат от тази сделка.

— Колко би ни заел брат ти? — попита Джоуел.

— Най-много седемдесет и пет хиляди — отговори Джон.

— И не съм съвсем сигурен — обади се Ръсел. — Има и друг проблем, доста очевиден. Ние представляваме твоето семейство, представляваме и банката. Ами ако има просрочване на плащанията? Правната кантора внезапно изпада в огромен конфликт на интереси, който може да ни навлече сериозни проблеми.

— Не сме обсъдили казуса с другата банка в града — каза Джон. — Както знаеш, между двете семейства има сериозно съперничество. Съмнявам се, че те ще посегнат към сделката, но бихме могли да потърсим банка в Тюпълоу.

Джоуел се изправи и закрачи из стаята.

— Не мога да моля Флори да ипотекира земята си. Това е прекалено. Тя няма нищо друго и ако изгуби този имот, не знам къде ще отиде. Не мога да го направя. Няма да я моля.

Джон изтърси пепелта от пурата си в една чинийка и каза:

— Ето какво предлагам, а ти ми кажи какво мислиш по въпроса. Ще седна да преговарям с Дънлап. Сигурно е поел делото с уговорката да му се плати процент от присъденото обезщетение, така че най-вероятно още не е получил нито един долар и може да прояви интерес към разплащане в брой. Ще започна от петдесет хиляди, да видим какво ще каже. Петдесет са ти по силите, нали?

— Да, струва ми се — каза Джоуел. — Но ми прилошава дори само от мисълта да дължа толкова пари.

— И основателно, но ти и Стела ще запазите земята и дома си.

— А ако поискат твърде много?

— Ще видим. Нека проведем първи кръг от преговорите. Ще бъда по-нисък от тревата.