Разплата

39

Ерол Маклийш изсумтя подигравателно на предположението, че Джаки ще се съгласи на толкова малко. Нямаше да приемат дори 25 000 долара. Маклийш искаше всичко — земята, къщата, добитъка, работниците във фермата — и имаше план как да ги докопа.

В края на февруари двамата с Джаки пристигаха с колата в Оксфорд и се настаниха в хотел на площада. В една стая, макар още да не бяха женени.

Процесът започна сутринта на двайсет и четвърти. Джаки, ищцата по делото, седеше с Дънлап и адвокатите си и изглеждаше привлекателна в черно от глава до пети. Флори беше на успокоителни и седеше между Джон и Ръсел Уилбанкс, а зад нея беше Джоуел.

При първа възможност Джоуел заговори Джаки, ръкува се с нея и се постара да бъде любезен. Тя не. Държеше се като скърбяща вдовица, търсеща справедливост и отмъщение. Флори я ненавиждаше и се правеше, че не я забелязва.

Докато съдия Стратън минаваше през предварителната процедура с петдесетината потенциални съдебни заседатели, Джоуел се обърна и огледа залата. На първия ред имаше няколко репортери. Вратата се отвори и, за голямо негово учудване, влязоха третокурсници по право заедно с преподавателя си. Изучаваха федералния съдебен процес и тъй като делото беше нашумяло, трябваше да бъде проследено. Джоуел забеляза сред публиката и други студенти по право, които гледаха внимателно. И в този момент му се прииска да беше избрал да следва в друг щат.

Сутринта премина в избор на жури и по обед шестимата съдебни заседатели вече бяха заели местата си. Седмият щеше да бъде резерва. Тъй като делото беше гражданско, за обявяването на решение бяха необходими четири гласа. Ако журито се разделеше трима на трима при гласуването, щеше да се наложи повторно разглеждане.

Следобед Бърч Дънлап се приближи към ложата, оправи хубавата си копринена вратовръзка, грейна в широка усмивка и приветства съдебните заседатели с „добре дошли в храма на Темида“. Джоуел наблюдаваше всеки негов ход, попиваше всяка дума и според пристрастното му мнение тонът на адвоката беше лигав, докато благодареше на съдебните заседатели за отделеното време да изпълнят дълга си, но Дънлап много бързо мина по същество. Обясни фактите и изтъкна, че отговорността е ясна. Извършено е хладнокръвно убийство, довело до справедливата екзекуция на човек, когото няма да видят. Истинският ответник е мъртъв, затова според закона ищцата се оказва принудена да отправи претенция към наследството му. Обясни, че процесът до голяма степен ще се върти около стойността на живота на Декстър Бел, макар че тя била неизмерима. Дънлап не предложи сума, това щеше да стане по-късно. Но не остави място за съмнение, че преподобният Бел е бил изключителен човек, прекрасен баща, всеотдаен пастор и така нататък и че животът му струва много пари, макар да е печелел малко като свещеник.

По време на красноречивото слово на Дънлап Джоуел усещаше почти осезаемо как семейното състояние им се изплъзва. В уводната си реч Дънлап няколко пъти нарече Пийт Банинг „заможен фермер“ и „богат земевладелец“. При всеки подобен израз Джоуел се сепваше и поглеждаше към съдебните заседатели. Двамата със Стела не бяха възпитавани като деца на богато семейство, затова той се смущаваше, когато този сладкодумен оратор ги описваше като такива. Съдебните заседатели, в най-добрия случай хора от средната класа, явно схващаха внушението. Богат фермер убива беден свещеник. Рефренът се наложи още в началото на делото и щеше да звучи в ушите на журито до края.

Джон Уилбанкс направи кратко встъпление, в което попита съдебните заседатели дали наистина е справедливо да караме близките на осъден убиец да плащат за неговите грехове. Семейството на Пийт Банинг не е сторило нищо нередно, абсолютно нищо. Без да имат никаква вина, неговите деца също са изгубили баща си. Защо да бъдат наказани? Не са ли вече наказани достатъчно? Съдебното дело целеше единствено да докопа спечелените с труд пари на едно семейство, което обработва земята си от десетилетия, добри, почтени и трудолюбиви хора, които не са богати, не са заможни и не би следвало да бъдат обект на подобни искания. Според пристрастното мнение на Джоуел адвокатът им превъзходно описа ищцата като използвачка, алчна за пари. Звучеше почти възмутено, когато седна.

Първият свидетел беше Джаки Бел и точно както беше направила и тринайсет месеца по-рано, тя зае свидетелското място, облечена в силно прилепнала рокля, и много скоро се разплака. Докато описваше как е намерила мъртвия си съпруг, съдебните заседатели, до един мъже, попиваха всяка дума и видимо й съчувстваха. Джон Уилбанкс не я подложи на кръстосан разпит.

След това беше ред на Никс Гридли. Той описа какво е заварил на местопрестъплението, извади същите увеличени снимки на окървавеното тяло на Декстър, показа на съдебните заседатели колта 45-и калибър, собственост на осъдения, и заяви уверено, че Пийт Банинг, човек, когото е познавал добре, наистина е бил екзекутиран на електрическия стол. Никс беше свидетел на екзекуцията и беше присъствал, когато патологът обяви смъртта на Пийт.

След като освободиха Никс, Бърч Дънлап представи като доказателства, без да срещне възражения, заверени копия от съдебните решения, с които Пийт бе обявен за виновен в предумишлено убийство на Декстър Бел, а също решението на Върховния съд на щата, потвърждаващо присъдата му.

След дългия първи ден от процеса беше установено недвусмислено, че Пийт Банинг е убил Декстър Бел, за което е заплатил със собствения си живот. Най-сетне, помисли си Джоуел. За него това не беше новина, но фактите приковаха вниманието на съдебните заседатели.

След установяването на причинно-следствената връзка процесът премина на въпроса за вредите. В девет часа в четвъртък сутринта Джаки Бел отново зае свидетелското място и предостави данъчните декларации на семейството си за периода между 1940 и 1945 г. Непосредствено преди смъртта си Декстър Бел бе получавал заплата от 2400 долара годишно от методистката църква в Клантън, останала без увеличение след 1942 г. Той нямаше други доходи, тя също. Семейството бе живяло в свещеническия дом, предоставен безплатно от църквата, която бе плащала и режийните разходи. Ясно бе, че семейството е живяло пестеливо, но само беше избрало този начин на живот и беше доволно от него.

Освободиха я и Дънлап призова вещо лице — преподавател по икономика в Университета на Мисисипи, някой си д-р Потър. Той имаше няколко научни степени, беше автор на книги и веднага стана ясно, че разбира от пари и финанси повече от всеки друг в съдебната зала. Джон Уилбанкс зададе няколко въпроса относно професионалната му компетентност, но внимаваше да не прекали и да изпадне в неловко положение.

По време на разпита на Дънлап д-р Потър описа колко е печелел Декстър Бел като свещеник, сравни неговата финансова история с тази на други свещеници със сходна кариера — и всичко това в цифри. Отчитайки служебните придобивки, беше изчислил, че непосредствено преди смъртта си на трийсет и девет години пасторът е получавал общо възнаграждение в размер на 3300 долара годишно. При консервативно допускане на 2 процента годишна инфлация и ако се приемело, че Декстър е щял да работи, докато навърши седемдесет, каквато била практиката за свещениците през 1948 г., се очаквало през живота си той да спечели 106 000 долара.

Дънлап представи големи цветни схеми и диаграми, докато задаваше на д-р Потър въпроси за цифрите, и успя да внуши на съдебните заседатели, че става дума за действителни пари, за реални суми, отнети от семейство Бел поради преждевременната смърт на Декстър.

По време на кръстосания разпит Джон Уилбанкс атакува някои от допусканията на д-р Потър. Основателно ли беше да се допуска, че Декстър е щял да работи до седемдесетгодишна възраст? Основателно ли беше да се допуска, че постоянно е щял да има работа? Основателно ли беше да се допуска неизменен процент на инфлацията? И постоянни увеличения на заплатата? Основателно ли беше да се допуска, че съпругата му няма да сключи втори брак с мъж, който печели значително повече?

Уилбанкс пося известно съмнение и спечели точки, но поне според Джоуел той атакуваше поначало скромни суми. Свещениците печелеха малко. Имаше ли смисъл и бездруго оскъдните им заплати да бъдат допълнително омаловажавани?

Следващият свидетел беше оценител на недвижими имоти от Тюпълоу. След като представи квалификацията му, Дънлап го попита дали е изготвил оценка на имота на Банинг. Човекът потвърди и му подаде някаква папка. Джон Уилбанкс буквално избухна и възрази срещу това разпитът на свидетеля да продължи. Схватката беше очаквана, не бяха успели да разрешат спора преди процеса.

Уилбанкс твърдеше разпалено, че земята не принадлежи на Пийт Банинг и не е включена в завещанието му. Пийт я беше отстъпил на децата си, както неговите родители и предци я бяха предавали в рода. Извади заверени копия от нотариалните актове на Джоуел и Стела.

Дънлап бурно възрази, че прехвърлянето на собствеността от страна на Пийт е измама, което ядоса съдия Стратън. Той скастри Дънлап, задето използва вредни квалификации като „измама“, при положение че още нищо не е доказано. Уилбанкс напомни, че в канцлерския съд на окръг Форд предстои да се гледа друго дело във връзка с прехвърлянето на собствеността на земята. Съдия Стратън се съгласи и нареди на Дънлап да не се опитва да докаже, че Пийт Банинг е притежавал земята при смъртта си, защото този въпрос не е решен.

Това беше важна победа за защитата, а Дънлап явно не беше преценил нещата правилно. Въпреки това той беше опитен актьор на съдебната сцена и бързо се опомни. След като оценителят си тръгна, Дънлап призова Флори като свидетел на насрещната страна. Уилбанкс очакваше този ход и се беше постарал да я подготви за изпитанието. Увери я, че няма да остане дълго там, но тя беше силно притеснена.

След няколко предварителни въпроса Дънлап я попита дали е изпълнителка на завещанието на брат си. Да. А кога е била определена за такава? Пренебрегвайки втренчените погледи на съдебните заседатели, Флори съсредоточи вниманието си върху дружелюбното лице на племенника си и обясни, че брат й Пийт е изготвил ново завещание, след като е бил осъден на смърт. Дънлап представи заверено копие от завещанието, помоли я да потвърди, че това е документът, и тя го направи.

— Благодаря ви — каза Дънлап. — А сега, съгласно изискванията на закона и според съвета на господин Уилбанкс подадохте ли опис на активите и пасивите на Пийт Банинг?

— Да.

Уилбанкс беше настоял Флори да отговаря кратко.

Дънлап взе още някакви документи и ги подаде на Флори.

— Потвърждавате ли, че това е описът, който сте подали относно имуществото му през ноември миналата година?

— Да.

— След като се подаде, той става публично достояние, нали?

— Допускам. Вие сте адвокатът.

— Така е. А сега, госпожо Банинг, погледнете списъка на активите, който сте подали, параграф В, на втората страница, и го прочетете на съдебните заседатели.

— Не могат ли сами да си го прочетат?

— Ако обичате, госпожо Банинг.

Флори демонстративно и с видимо раздразнение нагласи очилата си за четене, отгърна листа, намери параграф В и каза:

— Ами първо е личната разплащателна сметка на Пийт в Първа щатска банка с баланс от хиляда и осемстотин долара. След това е сметката на фермата в същата банка с пет хиляди и триста долара. Трета е спестовната му сметка в същата банка със седем хиляди и сто долара в нея. Достатъчно ли е?

— Продължете, моля, госпожо Банинг — отговори търпеливо Дънлап.

— Пикап „Форд“, произведен четиридесет и шеста година, на стойност около седемстотин и петдесет долара. Пийт го купи нов, когато се върна от войната. Сигурно и него искате да вземете.

— Моля, продължете, госпожо Банинг.

— Колата му, понтиак от трийсет и девета, на стойност шестстотин долара.

Джоуел се размърда, като се замисли за евентуалната загуба на колата, която караше от миналото лято.

Флори продължи показанията си. Имуществото включваше два трактора „Джон Диър“, няколко ремаркета и плугове и различно друго селскостопанско оборудване, оценени общо на 9000 долара. Беше си истинска ферма с обичайните прасета, кокошки, крави, кози, мулета и коне, а търговски агент беше оценил животните на 3000 долара.

— Плюс-минус едно-две пилета — опита се да остроумничи Флори. — И това е всичко. Освен ако не искате ботушите и бельото му.

Обясни, че Пийт не е дължал пари преди смъртта си.

— А каква е стойността на имението на Банинг? — гръмко попита Данлъп.

Джон Уилбанкс скочи на крака и изръмжа:

— Възразявам, господин съдия. Къщата не е отделно от земята, а земята е собственост на децата. Вече сме водили този спор.

— Така е — съгласи се съдия Стратън, видимо ядосан на Дънлап, който промърмори нещо от рода на: „Оттеглям въпроса си“.

Оттеглена или не, думата „имение“ остана да виси във въздуха. Когато Флори слезе от свидетелското място, Джоуел погледна към съдебните заседатели и израженията им не му донесоха утеха. Богаташът, живял в имение, беше убил скромен Божи служител и сега трябваше да бъде въздадена справедливост.

Обикновено при съдебните дела за обезщетение защитата оспорваше отговорността с цяла поредица свидетели, които твърдяха, че смъртта не е причинена от обвиняемия или че жертвата поне отчасти е отговорна за смъртта си поради собственото си нехайство. Но не и при делото „Бел срещу наследството на Банинг“. Джон Уилбанкс не можеше по никакъв начин да предизвика и най-слабо съмнение относно причините за смъртта, а опиташе ли се да направи нещо толкова неубедително, рискуваше да изгуби и малкото доверие, с което се ползваше.

Вместо това той предпочете да стъпва на пръсти около причинената смърт и щетите и да понамали присъдата. Призова единствения си свидетел, друг икономист, този път от Калифорния. Уилбанкс вярваше в старата максима, че поне с оглед на съдебния процес колкото по-отдалече идва едно вещо лице, толкова по-голяма тежест имат показанията му.

Свидетелят се казваше д-р Сатърфийлд и преподаваше в Станфорд. И той беше автор на книги и постоянно даваше показания. Същината на показанията му се свеждаше до това, че общата сума на бъдещите приходи на Декстър Бел, независимо коя цифра ще приемат съдебните заседатели, трябва да бъде съществено намалена, за да се получи достоверна представа за сегашната им стойност.

С помощта на цветна диаграма той се постара да обясни на съдебните заседатели, че например 1000 долара, плащани ежегодно в продължение на десет години, дават обща сума от 10 000 долара. Просто изчисление. Ако обаче 10 000 долара бъдат предоставени накуп сега, получателят им ще може да ги инвестира и евентуалните му приходи ще бъдат много по-големи. Поради което е основателно обезщетението да бъде съществено намалено.

Д-р Сатърфийлд обясни, че този метод се прилага от много съдилища в цялата страна в подобни случаи. Намекна, че може би Мисисипи малко изостава, което не се понрави на заседателите. Изводът му беше, че когато се приложи „по-вероятен процент инфлация“, се получава цифрата от 41 000 долара неполучени очаквани приходи за семейството на преподобния Бел.

Джон Уилбанкс смяташе, че ще се справят при присъда под 50 000 долара. Можеха да ипотекират земята. Повечето фермери и бездруго бяха обременени с дългове, а с усърдна работа, хубаво време и изгодни цени семейство Банинг щяха да успеят да изплатят ипотеката. Уилбанкс разчиташе и на традиционния консерватизъм на съдебните заседатели от провинцията. Хора, които нямат почти никакви излишни средства, трудно присъждат големи суми на други хора.

По време на кръстосания разпит Бърч Дънлап поде спор с д-р Сатърфийлд за неговите изчисления и след минути настана всеобщо объркване относно настоящата стойност, дисконтираната стойност, темповете на инфлацията и структурираните плащания. Най-объркани бяха съдебните заседатели и докато ги наблюдаваше, Джоуел си даде сметка, че точно това цели Дънлап — да размъти водата.

Късно следобед, след като показанията приключиха и адвокатите сложиха край на исканията и юридическите маневри, Бърч Дънлап стана, за да се обърне към съдебните заседатели. Без бележки и уж без предварително обмисляне той говори колко сериозно престъпление е да причиниш смърт умишлено, не по непредпазливост. На всекиго се случва да прояви непредпазливост, затова е разбираемо защо се случват нещастни случаи. Всички сме хора. Само че това не е нещастен случай. Това е старателно планирано, предумишлено и хладнокръвно убийство. Смъртоносно нападение над невъоръжен човек от войник, който умее да убива.

Джоуел не откъсваше очи от съдебните заседатели, които бяха като хипнотизирани от Дънлап.

Какво би могло да е обезщетението за такова чудовищно деяние? Нека да забравим за кратко двамата мъртви — преподобния Бел и Пийт Банинг — и да поговорим за семейство Банинг. Двете му деца получават прекрасно образование. Сестра му притежава свой дял от земята, свободен от тежести, без никакви претенции към него. Водят привилегирован живот. А Джаки Бел и трите й деца?

Тук Дънлап направи отклонение, което беше направо блестящо. Почти просълзен, разказа на съдебните заседатели за смъртта на собствения си баща, когато самият той бил едва шестгодишен, и за съкрушителните последици от тази смърт за майка му и братята му. Продължи разказа си и когато започна да описва погребението и как е гледал спускането на ковчега в гроба, Джон Уилбанкс най-сетне се изправи и каза:

— Господин съдия, това няма нищо общо с делото.

Съдия Стратън сви рамене и отговори:

— Това е заключителна пледоария, господин Уилбанкс. Ще го допусна.

Дънлап благодари на съдията, после внезапно стана зъл и осмя „богаташите Банинг“, които се опитват да се изкарат без пукната пара. Изтъкна, че те притежават „стотици акри плодородна селскостопанска земя“, а неговите клиенти, семейство Бел, нямат нищо. Призова заседателите да не допускат да бъдат заблудени от ответниците и техните адвокати.

Осмя и професор Сатърфийлд от Станфорд и попита съдебните заседатели кой по-добре познава живота в селските райони на Мисисипи — „някакъв либерален умник, професор с папийонка от Калифорния, или д-р Потър от добрия стар Университет на Мисисипи“?

Дънлап се представи превъзходно и когато седна, на Джоуел му прилоша.

Джон Уилбанкс не отрече съдебната отговорност, а предпочете да оспори цифрите. Отчаяно се опита да омаловажи всичко, но съдебните заседатели останаха видимо равнодушни.

Бърч Дънлап на свой ред се развихри и настоя за наказателно обезщетение, каквото се налагаше само в най-тежките случаи. Обезщетение, каквото в случая било напълно уместно заради бездушното презрение на Пийт Банинг към човешкия живот и пълната липса на отговорност, която беше проявил.

Съдия Стратън беше водил много съдебни процеси и имаше предчувствието, че съдебните заседатели няма да се бавят много. Изпрати ги да обсъждат присъдата в шест следобед и разпусна съда. Час по-късно те бяха готови.

Единодушната им присъда обявяваше Пийт Банинг и наследниците му за задължени да изплатят обезщетение за смъртта на Декстър Бел в размер на 50 000 долара действителни вреди и 50 000 долара морални вреди. За втори път в рамките на по-малко от година Бърч Дънлап поставяше рекорд за най-голяма присъда в северната съдебна област на Мисисипи.