Светкавично бягство

10.

Мезонетът на Алис Дънбар на площад „Джеферсън“ в Сейнт Луис гледаше към място, което допреди няколко години бе парк, където се събираха наркомани. Застаряването на обитателите бе преместило дрогата и дилърите няколко преки на юг и изток. Сега паркът предлагаше на Пени възможност да играе на люлките и катерушките в знойните, задушни следобеди.

Но Пени нямаше настроение да играе. Взираше се в майка си, а огромните й сини очи, огорчени от предателството, се пълнеха със сълзи.

— Но ние току-що пристигнахме…

Алис трескаво събираше багажа. Майчина стихия, след която оставаха отломки. Напомняше си, че и преди е изпадала в подобна ситуация. Фактически само преди месец.

Чувстваше се зле, че сменя средата на Пени за трети път през краткия й петгодишен живот. Този път Пени си бе намерила няколко хлапета от детската градина, които считаше за приятели, и Хоуп знаеше колко много ще загуби малката.

Преди да се преместят предишния път, Пени бе доста саможива. Обичаше да си играе с кукли, както и да й четат приказки. Обичаше детските менюта на „Макдоналдс“ и хамбургерите с лук, горчица и кетчуп. Беше надраснала фазата на макароните със сирене. Сега любими й бяха замразените плодови млека и палачинките, когато мама можеше да си ги позволи.

Обичаше мама да й чете, преди да заспи, обичаше водата във ваната да е топла, а калъфката на възглавницата — хладна.

Беше се научила да следи майка си за сигнали, докато се возеха в автобуса или вървяха по улицата. Донякъде чрез разговори, донякъде по принуда Пени интуитивно бе разбрала, че водят таен живот, различен от този на останалите хора.

— Няма да е все така — лъжеше Алис. В действителност тя нямаше представа кога ще могат да спрат своя бяг. — Не се местим, просто заминаваме за малко. Като на почивка.

— Не и аз! Аз не отивам никъде! Ще избягам! Наистина!

— Там е работата: ще избягаме заедно, миличка — каза Алис с възможно най-любящия тон, който можа да изтръгне от себе си. — Ще се върнем.

Въпреки този изблик Пени бе значително по-зряла, по-земна и интелигентна от връстниците си. Безсъмнено това се дължеше на техния скитнически, уединен живот. Дали тези качества щяха да й бъдат от полза, тепърва предстоеше да се разбере. Действията й бяха като на петгодишно дете, но четеше на ниво шести клас и използваше речника на възрастен. Въпреки че възрастните се впечатляваха, Алис не бе очарована от развитието, което наблюдаваше: преждевременно съзряло, претенциозно, своеволно дете, което се държеше така, сякаш всичко му е позволено.

Мебелите, закупени от гаражни разпродажби, не бяха успели да запълнят достатъчно таванското пространство, което някога бе приютявало печатарска преса и бе редакция на безплатно градско вестниче. Алис бе оставила пожълтели първи страници на стари издания да висят забодени на грубите дървени стени като предмети на изкуството.

Провери телевизията, превключи на Си Ен Ен и се запита колко ли често ще пускат съобщението за идентификационните им номера. Беше го видяла само веднъж, преди час, но това бе достатъчно да я накара да напусне Сейнт Луис още днес. Вероятно завинаги. Служителите на Програмата бяха набили в главата й колко е важно да не престава ежедневно да гледа „САЩ днес“ и Си Ен Ен. И макар че бе избягала от Програмата преди години, никога не преставаше да следи за предупредителния сигнал. Ако някога видеше съобщение за идентификационен номер с името „Джони и всички“ и адрес за изпращането й „Пощенска кутия 911, Вашингтон, окръг Колумбия“, трябваше да вземе незабавни мерки. Видът на съобщението днес я бе раздрусал из основи: в един момент инстинктът за самосъхранение с цялата си спонтанност беше изместен в следващия от истинска паника.

Нещо драстично, нещо радикално се бе случило в Програмата, което трябва да бе поставило в риск всички защитени свидетели. За съжаление на Алис това беше част от превърналия се в рутина безкраен танц на собственото й пресътворение.

Събираше багажа и се опитваше да овладее обзелата я тревога, каквато не бе изпитвала, откакто напуснаха „Св. Лука“. Страхът от несигурното бъдеще и съзнанието, че някой е по петите й, преследваха всяка нейна мисъл, всеки неин миг. В Програмата се опитваха да обяснят подобни чувства в литературата по въпроса, но нямаха представа за какво говорят.

Знаеше, че заради това неочаквано развитие няма да може да мигне дни наред, обзета от болезненото съзнание, че Пени е част от всичко това и може да пострада, ако враговете й някога успееха. Представи си непосредственото им бъдеще. Оцеляването им зависеше от собственото й непредсказуемо поведение. Щяха да живеят с това, което бе спестила, докато не си намери нова работа. Нямаше банкова сметка; вместо това осребряваше чека за заплатата си и ползваше обикновени пощенски ордери. Щеше да продължи да се мести, нямаше да се свързва с никого. Щяха да се завърнат към предишния изолиран и непредсказуем живот през следващите няколко дни или седмици, колкото бе необходимо на Програмата да излъчи подобно съобщение: „Г-н Джони Ситизен, Пощенска кутия 411, Вашингтон, окръг Колумбия“. Тази комбинация щеше да я предупреди, че какъвто и да е бил проблемът, вече е решен. Щеше да е безопасно защитеният свидетел да се обади на запаметения телефонен номер и да провери индивидуалния си статус. За Алис, която отдавна вече не беше в Програмата, това вероятно щеше да означава да си избере някое друго място, където да се установи с Пени. Така или иначе, в Сейнт Луис нещата не се бяха развили според плана.

Усети пристъп на самосъжаление, но го прогони. Нямаше да плаче пред дъщеря си, оплаквайки положението им. Беше жива. Имаше прекрасна дъщеря. Нямаше да си фантазира за живот, различен от този, който й бе предоставен. Нямаше да им позволи това. Нямаше да се огъне.

Тя и Пени бяха неповторим екип. Най-добри приятелки. Майка и дъщеря. Съперници. Но оцеляваха.

Вдигна поглед от купчината дрехи, подбрани за първа необходимост, защото този път бе избрала да опита по-топъл климат. По-малко дрехи, по-малко багаж.

Извърна се.

Пени не беше в стаята.

Извика я, а пипалата на страха започнаха да стискат сърцето й.

— Пен?

Никакъв отговор.

Дъщеря й бе тук само преди минути.

Краката й се тръгнаха независимо от волята й. Отначало вървеше, после хукна и забързано обиколи няколкото стаи, като следваше разположението на тавана. Провери под двете легла и в трите килера, зад дивана… всички места, където Пени обичаше, когато играеха на криеница.

Стигна до входната врата и я откри широко отворена.

Дъщеря й — своеволното, преждевременно развито, възхитително, уплашено малко момиченце — бе избягала.

Алис забърза из сградата от съсед на съсед. Почти никой не я познаваше особено добре — беше си поставила за цел да не се сближава. Но повечето познаваха Пени, с която се поздравяваха в коридора и при пощенските кутии.

Отчаянието й нарастваше с всеки следващ несполучлив опит. Главата й се въртеше и й се повдигаше. Опита се да постигне равновесие, като предвиди къде би отишла Пени.

Взе на бегом трите преки до игрището на църквата, благодарна, че г-жа Кияк, съседка, която не я познаваше добре, но разпознаваше майчиния страх, се съгласи да пази пред блока, в случай че Пени се върне. Дълбокото притеснение на Алис идваше от това, че възрастната г-жа Кияк можеше да забрави защо стои там, кого чака и можеше да се върне у дома, без да осъзнава, че всъщност напуска поста си. Г-жа Кияк бе занесла коледни бисквити на приятелите си в блока близо 3 месеца по-рано — през септември.

Игрището бе празно, покрито с опадали листа, които помръдваха от лекия ветрец. Една от люлките се клатеше като махало на веригите си. Колкото повече викаше, толкова по-силна тревога обхващаше Алис.

Отново се опита да се успокои. Ако бе прикрила следите си добре, а тя вярваше, че е така, тогава никой от миналото й не знаеше за съществуването на Пени, никой не би могъл да свърже двете със Сейнт Луис. Ако бе допуснала грешка, тя се дължеше на това, че в „Св. Лука“ бе използвала на номера на социалната си осигуровка на името на Алис Фризън, грешка, която не бе повторила тук, в Сейнт Луис. Тъй като бе способна да манипулира компютърни данни с лекота, тя бе прикрила следите си във ведомостите на еврейската болница „Бейнс“, като извърши малък грях, простим според нея, като си присвои номера на социалната осигуровка на жена на своята възраст и с приблизителна прилика, починала от рак някъде в Минесота. Докато данъчните откриеха това, Пени вече щеше да има внуци.

Уличното движение жужеше като разсърден кошер. Вдъхна невероятната смесица наситени есенни миризми: влажна, тлъста почва и прах от начупени сухи листа.

Не можеше да допусне, че Пени би излязла от сградата без нея, още по-малко без някого от съседите. Но тогава се сети, че ако Пени бе излязла, вероятно имаше само едно място, където би отишла.

Спомни си, че бе оставила малко пари до телефона в апартамента, и сега й мина през ума, че не ги беше видяла, докато претърсваше жилището. Алис бързо се отправи обратно. Ако парите ги нямаше, тогава знаеше къде точно да я намери. Сладкишите бяха първата и единствена истинска слабост на Пени.

След като откри, че парите ги няма там, където ги беше оставила, Алис провери в три съседни магазина — два, където продаваха сладкиши, и един, където предлагаха сладолед. Във всеки магазин я посрещнаха със съчувстващи погледи и предложения за помощ; отново тръгна да обикаля улиците.

Рядко пазаруваше в един и същи магазин два пъти подред. Най-близкият се намираше на осем пресечки оттук — посока, обратна на болницата. Понякога вървяха до пазара, понякога хващаха рейса. Въртеше се в кръг и всеки момент щеше да се разплаче, докато безнадеждността, гневът и отчаянието се бореха за надмощие.

Сети се за магазина за играчки и се спусна тичешком на зигзаг между пешеходците. Насред пътя към магазина за играчки тя се закова. Отсреща мярна книжарничката „Малката Ани“, любимия магазин на Пени след „Краун кенди“.

Разкъсвана между двата магазина, застави краката си да тръгват, но те не помръдваха.

— Пени! — извика тя толкова силно, че хората започнаха да извръщат глави, но после бързо си напомни, че Ромеро я търсят.