Светкавично бягство

25.

Паоло подмина фермата и продължи по пътя. На пръв поглед му се струваше, че информацията, която му бяха дали, е погрешна. Ако се съдеше по вида на къщата — паянтова и забутана встрани от шосето в малка горичка от голи дръвчета. Едва ли бе от типа къщи, които правителството би използвало за убежище. Федералните предпочитаха далеч повече мотели и хотели, военни или обществени сгради, а не порутени селски къщи, изолирани на края на света. За да се защитава такова място бяха нужни поне двама, а може би дори четирима или шестима души, което отново му се стори отвъд финансовите възможности на федералните.

Също така не беше абсолютно сигурен, че следата, която следваше, беше вярна, но задачата му бе възложена от Филип, който бе получил информацията вероятно от надежден източник, и затова трябваше да се придържа към нея. Колко ли свидетели в Сейнт Луис можеха да бъдат защитавани по едно и също време? Той следваше картата и направи пълна обиколка на района, изминавайки почти осем километра, преди да се върне и да изкачи отново стръмното хълмче покрай същата оголена скала, която този път му заприлича на лице — наполовина човешко, наполовина дяволско.

Беше оставил Пени в мотела с вързани зад гърба й ръце, а също така бе пристегнал коленете, глезените и бедрата й по такъв начин, че краката й оставаха изпънати. Превръзката за уста също беше на мястото си.

Беше я оставил върху една кърпа в сухата вана, като бе пуснал водата в мивката и бе усилил звука на телевизора в съседната стая. Отви четирите винта, които държаха дръжката на вратата в банята, и я обърна по такъв начин, че сега се заключваше отвън. Дори и хлапето да се измъкнеше, което според него беше невъзможно, въпреки че никога не можеше да бъде сигурен с децата, щеше да остане в плен.

Намали скоростта и се зае да изучава заобикалящия го пейзаж, който в сумрака на вечерта изглеждаше сякаш поръсен с пепел. Той отби при една кална следа от гуми, спря пред някаква ръждясала метална порта, излезе от колата и я отвори. Въздухът миришеше различно, както леденостудената вода имаше вкус повече на разтопен сняг, отколкото на трапезна вода. Премина през портата, даде на заден и паркира до един жив плет от обрасли с бурени и увивни растения дървета и храсталаци. Оттук следите продължаваха през редици от чворести изсъхнали ябълкови дръвчета, които предизвикваха усещане за хлад във въздуха и предвещаваха наближаващата зима. Нагоре хълмът ставаше все по-каменист и тук-там се виждаха групички дръвчета, които се изкачваха нагоре по билото, а после се спускаха надолу, преминавайки изцяло отляво покрай ронещата се, неподдържана ограда. Накрая стигаха до почти равната земя, където се намираше изчезващата в тъмнината къща, чийто силует в този час едва можеше да се различи. Паоло начерта маршрут през овощната градина към къщата и го запамети, за да може после да се върне обратно при колата по една от двете пътеки.

Сред всички дръвчета той забеляза едно, което щеше да му послужи за наблюдателен пост. Дръвчетата бяха подрязвани и подкастряни през годините, с широки корони, но не твърде високи, за да могат да се достигат плодовете им. Той не можеше да определи дали са живи или мъртви — изглеждаха неподвижни като надгробни плочи и бяха загубили вида си на питомни.

Той се движеше внимателно по пътечките, които разделяха редиците от дръвчета, стоящи мирно като войници. Ту тръгваше, ту спираше, ослушваше се за най-тихия шум, внимаваше за всяка сянка или промяна на светлината. Веднъж достигнал дървото, той се покатери по клоните, откъдето виждаше сивите очертания на къщата. В далечината надолу по десния склон на хълма, сред една обрасла с трева необработена нива стърчеше голяма барака, доилня с метален покрив. Намекът за предстоящия изгрев на луната затопли хоризонта с жълтеникави отблясъци, които се опитваха да пробият сивата пелена от току-що вдигналата се мъгла, сякаш изтеглена от отстъпващата дневна светлина.

Паоло изчакваше момента — основен негов принцип на действие. Работеше сам, точно както Ромеро предпочитаха. Ако бе усвоил нещо до съвършенство, то това беше търпението. Можеше да стои неподвижен с часове, без да обръща внимание на схванатите си крайници или нуждата да се движи. Минаха десет минути, преди да забележи червената мигаща светлина. В друг сезон, при по-топло време, би я сбъркал с някоя светулка, но в средата на октомври, при този вечерен хлад, това съвършено отмерено мигане означаваше наличие на някаква електроника, най-вероятно радио или телефон. Бе прикрепена на височината на колана. Пазач.

Очакването го затопли, понижаването на температурата нямаше никакво значение за него. Информацията се бе оказала вярна: паянтовата селска къща, изглежда, наистина беше скривалище. Особено след като бе забелязал патрула. Но полицията и федералните бяха като термитите — зад всеки един можеше да има още много в гнездото. Да ги преодолее един по един, беше предизвикателството, за което Паоло живееше. Хитрост, ловкост, примамки и работа с бръснача — щяха да са му необходими всичките му умения.

Дори и не помисли да вика подкрепление. Ако се наложеше, щеше да чака часове или дни. Сега му се удаваше възможност и той смяташе да се възползва от нея.

Червеното мигане спря. Или пазачът бе сменил посоката, или телефонът се беше показал за кратко, докато той си е изваждал дъвка, почесвал се е или е навличал някоя дреха срещу студа. Дребна грешка, продължила само няколко секунди, но достатъчна да предупреди дебнещия Паоло. Божия благословия.

Няколко минути по-късно очите му се приспособиха към мястото, където, беше абсолютно сигурен, бе видял пазача, от който беше дошла червената светлинка — голяма черна маса, сляла се със ствола на дървото отстрани на къщата. След това, за негова огромна радост, още една такава маса се придвижи от лявата му страна надясно и после отново наляво. Отне му само няколко секунди да разбере, че светлинката се движи в кръг: пазачът бавно обикаляше къщата по посока на часовниковата стрелка. След осем минути той се появи отново, а първият все още не беше мръднал от поста си в страничния двор. Повторението на всичко това — комбинацията от един движещ се обект и един неподвижен — му подсказа, че има много по-малко пазачи, отколкото беше очаквал. Най-много двама и не повече от трима. След около осем минути се появи отново, продължавайки да обикаля къщата. Тези двамата бяха мързеливи. Типични правителствени агенти. Бяха установили схема, добре замислена, но зле изпълнявана. Това щеше да ги доведе до гибел.

Току-що излязъл на шосе 270 север, Ларсън прие обаждането от Ротем. Намираше се на около двайсет минути или повече от къщата, премина в най-лявото платно и натисна педала на газта, докато говореше по телефона.

Ротем каза:

— Има още нещо, което трябва да знаеш. От Програмата съобщават за петима мъртви свидетели. Всичките са били убити.

Лаена — причината за предателството или отвличането на Марковиц — изглеждаше толкова далеч от Пени и Хоуп, но само за Ларсън. За Ротем и по-голямата част от Министерството на правосъдието възвръщането на Лаена беше въпрос на национална сигурност.

Ларсън чу лекото пращене на статично електричество по линията.

— Защо само пет?

— Бързо схващаш — отвърна Ротем. — Сега към цялата бъркотия прибави и това: ръководството на Бюрото съобщава за раздвижване сред влиятелните престъпни фамилии на Западния бряг. Насрочено е събрание за този петък. Ще присъстват всички важни клечки. Мястото не е известно.

Ларсън събра две и две:

— Значи Ромеро са продали или подарили онези петима свидетели, за да докажат, че имат нещо наистина голямо — че могат да доставят целия списък.

— И сега смятат да го продадат на търг.

— Този петък?

— Два дена — потвърди Ротем.

Два дена да намери Марковиц. Два дена да открие Ромеро. Колко ли дълго щяха да оставят Пени жива?

— Слушай сега — каза Ротем. — Има още нещо, на което не знаем каква важност да придадем и дали изобщо да се притесняваме. От секретен източник е…

— Какво става, Скот?

На Ларсън не му харесваха всички тези уговорки.

— Изглежда, този източник е влизал в архивите за сметките на убежищата ни, включително и къщата при овощните градини. Но… и искам да подчертая това — няма индикации информацията да е стигнала по-далеч.

— Господи боже, Скот! — извика Ларсън и затвори. Трябваше да предупреди Марланд и Карлайл, че къщата може да е разкрита.

Първо опита с Марланд, но когато той не вдигна, се обади на Хоуп.

— Ало?

— Аз съм. Всичко наред ли е? — попита той, като се стараеше да говори спокойно и равномерно.

— Наред е.

— Слушай, къщата може би е разкрита. Не успях да се свържа с Марланд, така че ще опитам с Карлайл сега, но исках да чуя първо теб.

— Искаш ли да отида да ги намеря?

— Не! — извика той малко по-силно от необходимото. — Не излизай навън! При никакви обстоятелства. За нищо на света. Дръж заключено навсякъде, докато не се върна. Скрий се някъде вътре.

— Да се крия? Плашиш ме, Ларс.

— Само докато дойда. Говоря сериозно, Хоуп. Става ли? Не се крий на някое очевидно място. Не под леглото или в шкафа. Намери място, където можеш да се чувстваш удобно, без много-много да мърдаш.

Каза й да остави телефона на вибрация и после провери дали го е направила.

— До няколко минути съм при теб.

— Какво се опитваш да скриеш от мен?

— Не мога да ти кажа това, което сам не знам — каза той.

Паоло доста се отклони от пътя си, за да стигне до срещуположния край на къщата и да легне в очакване на патрулиращия, а това му костваше ценни минути. Приготвяше се да убива и затова не обърна внимание на настъпващото със залеза затишие. Само далечният лай на куче смущаваше неподвижния нощен въздух, спря за около половин минута, преди отново да разкъса тишината на нощта. Беше мъжко, без съмнение, търсеше си компания. Ниската мъгла се стелеше като завивка над земята, кълбеше се и се виеше, но въпреки това не надскачаше височината на един човешки бой. Движението на Паоло разкъса облаците пара, които бавно се разсейваха и топяха.

Къщата, останала на хвърлей разстояние, продължаваше да изглежда празна и необитаема. Не можеше да се отърси от мисълта, че всичко можеше да се окаже един сложен план, хитро скроен капан, в който да се хване. Изтичането на информация, поставянето на патрула го примамваха. Затова той отново прояви търпение, без да бърза особено да се озове под федерална опека. Остави обикалящия в кръг пазач да премине и да направи още една пълна обиколка и реши да не губи повече време. Не искаше да изпуска този шанс от прекалена предпазливост. Подобно на командос, допълзя по корем до избуялите около къщата храсталаци и зачака в готовност, с бръснач в ръка.

Когато удари часът за действие, той не почувства обичайния прилив на адреналин. Точно обратното: завладя го тихо спокойствие, неотложност, която го накара да извърши едно-единствено грациозно движение — балетно изпълнение с единствен солист, перфектно изиграна хореография на смъртта.

След по-малко от секунда всичко бе приключило — пазачът се задъхваше безмълвно като изхвърлена на брега риба, тялото му се гърчеше в предсмъртна агония, тъй като кървеше от врата. Паоло мислеше да вземе пистолета му, но след като си спомни за лаещото куче, реши да го остави от страх да не вдигне в тревога някой съсед. Въпреки всичко взе телефона му, но го изключи. По-късно щеше да разучи вкараните номера, списъка с повикванията и дори можеше да го използва за едно-две обаждания.

Засега пое ролята на обикалящия пазач, поемайки от мястото, до което беше стигнал мъжът. Стигна до предната врата на старата къща, като се ослушваше за всякакви звуци, идващи отвътре. Чуваше се само отчетливият лай на кучето в далечината.

Обхванат от опиянение, той се втурна право към дървото, зад което се надяваше да намери и убие втория пазач. В последния момент осъзна, че е направил грешка, тъй като агентът излезе от дясната му страна… не където го очакваше.

— Какво има? — попита пазачът шепнешком.

В непрогледния мрак двете фигури бяха просто силуети.

Паоло не отговори нищо, тъй като нямаше никаква представа какъв глас да имитира.

— Ей! Какво става! — попита отново мъжът, този път с ясен и отчетлив глас, може би малко по-напрегнат от преди, вероятно защото, както при някои животни, предусещаше собствената си смърт, без да може да вземе някакви мерки срещу нея.

Паоло направи още две крачки напред, доста по-големи от предишните, сякаш за да изпревари защитните реакции на пазача. В първия момент беше само едно петно в мъглата, а в следващия от него се виждаха размазаните траектории на ударите, които нанасяше, и неумолимото острие, движено с необикновена бързина и ловкост. Пазачът успя да направи два защитни блока, но и двата му струваха дълбоки рани по дланите и китките на двете ръце. Докато си отваряше устата да извика, ръката на Паоло се стрелна и разряза езика и долната му устна. Душейки го за гърлото, Паоло го завъртя и изрита с коляно в кръста, от което охранителят се преви назад, и в този критичен момент му нанесе един яростен и дълбок разрез през челюстите и ларинкса. Алената струя се смеси с мъглата и оцвети кората на дървото в червено.

Той пусна пазача да се свлече като чувал с картофи, без дори да проверява дали е мъртъв. Знаеше какво да прави. Облегна се на дървото и се опита да освободи сетивата си, подобно на цвете, което се разтваря на слънчевата светлина. Всеки звук, всяко полюшване на клоните, всеки шум на листата бе част от него. Очакваше отмъщението — заплашителното инфрачервено просветване на пушката, която следеше дървото и търсеше място по тялото му, което да простреля смъртоносно. Готов беше за изненада, събрал сили да срещне неочакваното.

Той клекна, хвърли бърз поглед на мъртвеца и разтвори непромокаемото му яке. Намери оръжието му, зареди патрон и втъкна пистолета в колана си.

Лаят престана, сякаш кучето бе замлъкнало при миризмата на прясна кръв, донесена от вятъра. Паоло беше маркирал своята територия и кучето мъдро отказваше да го предизвика. В далечината той можеше да дочуе тихото, подобно на жужене от насекомо бръмчене на междущатския трафик. Избоботи и ниско прелитащ самолет. Падналите листа се премятаха и въртяха в краката му, аплодирайки тихо изпълнението му.

Паоло се досети, че няма да срещне отпор. Може би щеше да се изправи пред още някого в къщата, а след него се намираше целта му. Всеки момент очакваше пазачът отвътре да се опита да се свърже с тези от патрула. Не повече от десет или петнадесетминутни интервали на свръзка — такъв беше графикът.

Паоло се придвижваше през тревата, като използваше ъгловатите сенки за прикритие, и пресече моравата по пътя към къщата.

Кучето започна да лае отново, след като носът му бе разкрил истината. Само то, далеч от местопрестъплението, беше станало неволен свидетел на случилото се.

С изключение на последната миля Ларсън шофира през целия път с включени всички възможни светлини — фарове, стопове, мигачи, сменящи се ту ляв, ту десен. Цялото това светлинно шоу беше, за да го идентифицират като кола за спешни случаи. Предупредителните сини и бели светлини от вътрешната страна на предното стъкло даваха да се разбере, че е пазител на закона, не пожарникар или шофьор на линейка.

Обади се за подкрепление, без да знае как трафикът ще се отрази на пътуването му. Стана така, че стигна фермата с овошките пръв.

Отби на около петстотин метра от къщата и тръгна пеш.

Паоло се наведе и мина под прозореца в опит да стигне входната врата колкото се може по-бързо. Приземният етаж не само щеше да бъде добре защитен, но и вероятно щеше да се окаже мястото, където се намира последният агент. Помисли си, че по-вероятно беше той всъщност да е тя, имайки предвид, че защитеният свидетел е жена. Това му вдъхна повече увереност.

Вторият етаж изглеждаше най-удобен. Дори и да се наложеше да счупи някое стъкло, за да влезе, времето, необходимо на пазача да реагира, щеше да работи в негова полза.

Озовал се на верандата, той се покатери на парапета, а оттам на една колона, от която се ронеха парченца олющена бяла боя и падаха сред есенната растителност като мъртви молци, доближили се прекалено близо до лампата. Покатери се тихо като змия, плъзна се по покрива на верандата, а оттам мина на по-стръмния главен покрив и се отправи към най-близкия от няколкото тавански прозорци, всичките черни като катран. Движеше се бавно и предпазливо от прозорец на прозорец, чувстваше се уязвим. Конструкцията беше стара — двойни прозорци, въжета и тежести. Някаква преграда бе провесена от другата страна на стъклото — плътен затъмняващ материал. Надяваше се, че това ще заглуши звука от счупено стъкло. Когато се оказа, че не може да отвори прозорците с импровизирания шперц, удари с лакътя си малко над заключващия механизъм. Парченца стъкло се посипаха долу, върху черната завеса.

Прозорецът се отвори. Бръсначът му се провря през гумираната винилова покривка, след което той се промуши вътре през цепнатината.

Стаята беше тъмна. Най-обикновено легло, умивалник отпреди сто години в ъгъла и тоалетна масичка с огледало. Нямаше куфари, нямаше дрехи. Той се доближи до вратата, наострил уши за хукналия нагоре пазач.

Нищо.

За момент, само за един момент, си позволи да повярва, че жената не е тук. Това обясняваше небрежното патрулиране около периметъра; двамата сякаш не пазеха човек, а сградата. Другото възможно обяснение на абсолютната тишина беше толкова мъчително, че той дори избягваше да си го помисли. Само двама пазачи ли имаше? Затова ли използваха схемата един да се движи, а друг да стои на едно място, заради малкия брой хора? Беше ли свидетелката тук, вероятно въоръжена, но съвсем сама?

Имаше такава вероятност. Службите сигурно бяха изпаднали в хаос. Колко души можеха да отделят за охраната на един-единствен свидетел, когато животът на хиляди други бе изложен на опасност? Но вълната на оптимизъм беше разколебана от една нова мисъл — този пазач може би беше по-умен, отколкото допускаше. Явно не беше от онези, които се втурват и се изправят лице в лице с натрапника. Ами ако той се спотайваше някъде вътре, готов да го хване в капана, възползвайки се от елемента на изненадата? Към внезапното му колебание се прибави и мисълта за изтеклото време. Скоро щеше да дойде и разплатата за двамата убити пазачи. След срива в комуникациите Службите щяха да реагират или с хеликоптер, или с кола, или и с двете. Може би разполагаше с не повече от пет-десет минути. След това вече не можеше да бъде сигурен. Къщата бе голяма.

Залови се за работа.

Въпреки бученето в ушите й, подобно на пищенето на чайник, Хоуп си помисли, че чува нещо. Предупреждението на Ларсън бе усилило болката в слепоочията й, стискаше зъби, скована от страх. Беше тренирала усилено през всичките тези години да контролира подобни състояния, но този път, изолирана в едно смътно познато пространство, без Пени до себе си, започна да се паникьосва.

Отвън. Наблизо. На покрива?

Скривалище. Не бе мислила за нищо друго след обаждането на Ларсън. В различните си домове през годините винаги беше подготвяла разни тайни места, където тя и Пени можеха да се скрият в случай на нужда. Не скрити стаи, а просто някое кътче или процеп, гардероб с двойно дъно, празни места в кухненските шкафове. Но тук, на това място? Помисли си за двете задни спални, защото от там имаше достъп до задното стълбище, ако чуеше някой да се изкачва по предното. Помисли си, че дори може да си играе на криеница, като използва двете стълбища и се движи постоянно. Но Ларсън й беше казал да намери някое място, от което да не мърда, и колкото и да ненавиждаше предписанията, тя инстинктивно разбираше, че той има право.

Когато чу приглушения, но отчетлив звук от чупене на стъкло, тя тръгна, без да се замисля. Важно беше да намери някое защитено място навън — колко пъти й го бяха набивали в главата! Не килер или таван.

Забеляза го на секундата — мозъкът й работеше трескаво след удара по стъклото. Тя грабна дългата възглавница в първата от двете задни спални, превърната в телевизионен салон. Разкопча ципа на продълговатата възглавница, просната върху двойното легло и енергично издърпа пълнежа, натъпквайки го в единствения шкаф в стаята, след което си даде пауза, изправена пред двете кофи с почистващи препарати. По лавиците в типичен правителствен стил бяха наредени като малки войници по шест от всеки почистващ продукт. Дезодорант. Четки за зъби. Аспирин. Ацетаминофен. Тампони. Паста за зъби. Крем за ръце. Малка аптечка. Колко пъти беше учила Пени да използва като оръжие наличните препарати, домакински продукти и изобщо всякакви предмети.

Думите, изписани на зеления флакон, се набиха в очите й: препарат за почистване на фурни.

Паоло открехна вратата на спалнята и опря гръб в стената, на достатъчно разстояние от вратата, в случай че някой започнеше да стреля напосоки. След това я бутна леко, колкото да види какво става навън.

Празен коридор. Без пазачи.

С бръснач в лявата ръка и с взетия назаем пистолет в дясната, той се придвижи надолу по коридора, опрял гръб до стената. Спря. Опита следващата врата. Баня, по-дълга, отколкото широка. Беше празна, но въпреки това се усещаше присъствието на човек — четка и паста за зъби, и двете нови, стояха на умивалника.

Зад следващата врата имаше още една спалня, чието легло беше оправено, но покривката беше набръчкана. Някой беше лежал там. Въздухът бе по-чист, по-малко прашен и спарен и Паоло можеше да си представи как Хоуп Стивънс проветрява, преди да остане зад черните завеси.

Хвърли един поглед надолу по стълбището. Ако имаше други пазачи, то те бяха долу. Тя с тях ли беше, или той някак си я бе изпуснал? Но жената най-вероятно се намираше тук, горе. Той се върна обратно по стъпките си и подмина вратата, от която беше дошъл, само за да попадне на неочакван коридор, който водеше към стая за гледане на телевизия.

Той се закова като вкаменен. Надушваше я: острата миризма на прясна пот. Мирисът на жена. Близо.

Вдигна леко пистолета, докато пристъпяше към вратата на шкафа в стаята.

Рязко я отвори и насочи пистолета в мрака. Намери една висяща връв и я дръпна. Самотна крушка просветна и разкри две пластмасови кофи и някакви парцали на пода. Всякакви видове тоалетни принадлежности и почистващи препарати по лавиците. Най-обикновен склад. Дълга бяла възглавница.

Паоло изви глава надясно: възглавницата на леглото. Беше деформирана.

Проследи ципа с поглед. Виждаше се малка празнина, ципът не беше затворен докрай.

Това беше.

С оръжие в ръка, Ларсън, без да иска, изцапа дръжката на вратата с кръвта на Марланд, след като открехна задната врата на къщата и се промъкна вътре. Беше обзет от паника и не можеше да се отърси от нея. Остави окървавения ключ в ключалката, за да не вдига повече шум, отколкото беше нужно. Успокой се, каза си той, но му се стори невъзможно. Беше намерил тялото само на един от мъртвите пазачи. Беше твърде тъмно, за да разбере кой е, но беше сигурен, че е Марланд.

Беше изоставил Хоуп тук. Беше я зарязал. Отново.

Придвижи се внимателно и нащрек през кухнята. Чисто.

Прегледа хола. Чисто.

Докато пристъпваше през него и коридора към малкия кабинет, старият паркет на сградата скърцаше при всяка негова стъпка. Независимо колко се стараеше да стъпва внимателно, паркетът все се оплакваше, на места доста шумно. Реши, че отвличането на внимание няма да е лошо нещо. Прегледа кабинета и се запъти по стълбището към втория етаж. Докато се качваше по стълбите, щеше да бъде незащитен и уязвим.

Притисна се към парапета и започна да се катери.

Стълбите издаваха всяка негова стъпка.

При първите звуци от неохотно поддаващото се дърво, Паоло се обърна към коридора и насочи поглед към стълбите, извеждащи на втория етаж. Някой идваше.

Хоуп видя натрапника, фиксирал поглед в нея. Бе забелязал пълнежа в дъното на шкафа. Тогава се извърна и се взря право в нея — точно в малката пролука в ципа, през която тя гледаше. Право в очите.

Той направи внимателна стъпка към нея. После още една, до самия ръб на леглото.

Шумът в коридора го разсея, тя беше на ход. С лявата си ръка отвори ципа. С дясната извади флакона с препарата за фурни и в същото време седна.

Той я усети и се обърна.

Тя се хвърли напред, прицели се в лицето му и натисна флакона, от който се изстреля със съскане бял облак и се превърна в пяна при досега с кожата му. Препаратът попадна върху дясната част на лицето му, предизвиквайки вик от болка, а тя продължи да пръска.

Изгарящата болка го завладя мигновено.

Заради нея пръстът на Паоло неволно дръпна спусъка и оръжието произведе изстрел. Внезапният откат, много по-силен, отколкото бе очаквал, изви китката му назад, а когато се опита да успокои малко агонията в дясното си око, окончателно изпусна пистолета.

Той замахна слепешката с бръснача, след което без никакво усилие го прехвърли от дясната в лявата ръка и продължи да разсича въздуха. Прасецът му закачи ниската масичка за кафе и той падна назад, като първо седна, а после се претърколи заедно с нея.

Чуха се стъпки, идващи от стълбите.

Паренето в очите, по носа и устните му беше по-жестоко от всичко, което беше изпитвал досега, и постепенно се усилваше. Беше напръскан с нова доза спрей и отново замахна към нападателя си. Докато се изправяше, успя да различи размазаните образи на отворената към следващата спалня врата и стълбището. Цялата му природа крещеше да не остава с гръб към този, който се приближава. Този човек щеше да го застреля като куче.

Той се втурна към вратата.

Изкачил и последните стъпала, Ларсън се затича по посока на изстрела. Подхлъзна се на малката изтривалка в коридора, блъсна се в касата на вратата и видя една ръка стремително да се спуска към него. Нещо опари опакото на дясната му ръка и той изпусна пистолета, осъзнавайки, че е бил порязан.

Хоуп лежеше на пода в нещо като спален чувал и се мъчеше да измъкне краката си.

Втори доста нескопосан удар летеше към врата му, но той успя да го избегне. Ритна натрапника, който се блъсна в отворената врата на шкафа, но се върна обратно, подобно на боксьор, отскочил от въжетата.

Бръсначът профуча покрай дясното ухо на Ларсън. Той клекна и после отново скочи и изблъска мъжа.

Ларсън си върна равновесието и му нанесе мощен удар с юмрук точно над кръста, като този път силно засегна бъбреците му и го принуди да се превие от болка.

Невероятно как, но натрапникът се изправи, сякаш никога не беше удрян. Ръцете им се сплетоха. Ларсън се защити от бръснача, като първо блокира удара, а после стисна китката на мъжа. Започнаха да си разменят удари като двама кечисти, които все още бяха на крака. Ларсън го хвана за яката и задърпа. Копчетата се разлетяха настрани и ризата се разкъса. Две дузини червени белези от разрези изпъкваха по голите му гърдите. Имаха различна дължина и форма. Някои стари, плътни и загрубели, сякаш отваряни наново много пъти. Някои нови — пресни и розови.

Ларсън се вцепени. Никога не беше виждал подобно нещо.

Натрапникът се възползва от това, срита го в слабините и той се сви от болка. Необяснимо защо, но не усети бръсначът да преминава по гърба му. Вместо това чу познатия звук на отдалечаващи се стъпки. Долови и шум от нещо преобърнато долу.

След това изчезна, а той се обърна към Хоуп, която бе разтворила широко очи.

— Ранена ли си?

— Не.

— Вземи пистолета — каза той и го плъзна по пода към нея, след като откри своя. — Скрий се във ваната и заключи вратата. Веднага!

Последните му думи едва се чуха, понеже се спусна по стълбите и се сля с очакващата го долу тъмнина.

От заключена къща беше също толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. Натрапникът — Родригес? — се бе отправил към задната кухненска врата, но му се наложи да се бори със старомодна въртяща се брава и след като се оказа в задънена улица, се обърна. Точно толкова време бе нужно на Ларсън да се спусне по стръмните стълби.

Той стреля веднъж, но поради ъгъла, от който стреляше, това беше по-скоро да напомни за присъствието си, отколкото опит да убие натрапника. Куршумът засегна една стара, ръчно изрисувана чиния, окачена на отсрещната стена. Парчета от нея се разлетяха по пода, разнасяйки звучно дрънчене. Ларсън изтича в кухнята, но намали пред вратата, която водеше към коридора и входната врата, в случай че нарушителят му готви изненада.

Чу дрънчене на вериги и ключалки откъм входната врата, а после шумно тряс, когато вратата се удари в стената и се залюля на пантите си. Последва шум от бързите стъпки на натрапника, който се носеше по верандата. А след това, докато беглецът бързаше напред, продължи да се чува само прашенето на клоните, разлюлявани от есенния вятър.

Ларсън тичаше, сякаш гони влак. Следваше плътно мъжа, а мощните му крака се движеха на границите на възможностите му. Беше в по-добра форма отвсякога. Сутрешните тренировки край реката бяха стегнали мускулите му; ръцете му се движеха като бутала, а дясната, загрята от изстрела, здраво стискаше пистолета. Разделяха ги някакви си стотина метра, но разстоянието намаляваше, ако се съдеше по дишането на другия. Сиво-черното петно, което приличаше на човек, си личеше ясно в мъгливата нощ.

Ларсън продължи да тича още петдесетина метра, преди собственият му глас, дрезгав в съзнанието му, да го запита за Хоуп. Кой я пазеше сега и сигурен ли беше, че нападателят е бил само един. Но преследвайки убиеца, имаше шанс да открие Пени. И Марковиц. Разкъсван от вина и страх, с опънати нерви и миризмата на кордит в синусите, Ларсън намали скоростта и смени посоката. Извади мобилния си телефон, но после размисли.

Компрометиращо. Точно както бе казал Ротем. Колко ли още къртици имаше? Колко ли още тайни бяха изтекли през продънения корпус на Отдела задържане на издирвани от закона? Остави телефона настрана.

С ясно определени приоритети, Ларсън се върна в къщата с намерението да премести Хоуп оттам. На Ротем щеше да му се наложи да се занимава с разчистването. Той и Хоуп щяха да спят, ако успееха да заспят изобщо, в един апартамент в блок малко по-надолу в града, който един приятел на Ларсън се опитваше да му продаде още от средата на лятото. Щеше да каже, че е забърсал гадже в центъра. Ако имаше удобен момент да пробва мястото, то беше именно тази вечер. Щеше да се разбере да му остави ключа. Нямаше да се вижда с никого. Нямаше да контактува с никого. Нямаше да има каквато и да било връзка между него, Хоуп и Службите. Щяха да се справят сами.

Някакво старо куче се разлая, след като се чу вой на кола в далечината.

Мислите се надпреварваха в главата на Ларсън. Влезе вътре да я потърси.