Светкавично бягство

4.

Норт Шор в Чикаго, нанизът от квартали спални, застроени преди век, донякъде запазваше стария си дух. Улиците в тези селища се придържаха към стила на класическата архитектура. Тези райони бяха пощадени в голямата си част от повсеместното застрояване с типови жилища, което се бе разгърнало в американския Среден запад по време на разрастването на предградията през петдесетте години, непосредствено след войната.

Но на Ларсън всичко му изглеждаше еднакво — Уинетка, Гленко, беше му трудно да различи едно място от друго, тъй като разликата се състоеше основно в някое и друго голф игрище с тухлена сграда за клуба.

В неделя следобед неизтребимите обитатели бяха наизлезли да почистват листата с гребла. Носеха омачкани дрехи в цвят каки, кожени спортни обувки и ризи. Жените бяха оставени да потичат за здраве, да се попързалят на ролери и да разходят кучетата, докато по-отрасналите им деца караха скейтбордове или колела на групички.

Колите, зад които караше — „Лексус“, „Мерцедес“, „Волво“ и „Кадилак“, возеха златисти ретривъри или лабрадори, на задните си стъкла имаха стикери на футболни или хокейни клубове, а по броните — глупави лепенки, които обявяваха, че децата им са отличници.

Малката къща на Ларсън в Сейнт Луис, една от онези постройки тип ранчо от петдесетте години, лесно можеше да се побере в гаража на повечето тук домашни палати. Той отново провери адреса и спря колата.

Докато пътуваше през предградията, всичко му напомняше за семеен живот и какъв би могъл да бъде неговият собствен, ако бе приел без резерви поканата на Хоуп. Това го подтикна да се обади на Линда — единствения човек, на когото бе доверил миналото си.

Линда бе единствената жена, с която бе имал връзка през изминалите шест години. Беше вдовица на скъп за Ларсън приятел и двамата имаха кратка, но наситена с емоции авантюра преди малко повече от три години. Никой от тях не бе влязъл в леглото с очаквания, по-големи от тези за утеха и разбиране, но това им бе създало доверие един в друг за цял живот. Линда често се грижеше за Танър, кучето на Ларсън, когато той заминеше по работа. Беше й оставил съобщение от Ню Джърси и реши да продължи нататък.

Тя пресяваше обажданията си, затова му се наложи да почака за отговор. Никога не го питаше къде се намира или какво прави.

— Танър е добре — започна тя разговора.

Той й поблагодари, че е приела кучето почти без предупреждение, и тя му отвърна, че за нея това не е проблем. Живееше в наследена от съпруга й огромна къща с просторен заден двор, с която накрая щеше да се наложи да се раздели. Но все още бе рано. И двамата разбираха, че не е готова. Той каза:

— Помниш ли онзи тип, за когото ти казах, че е уведомен за новата самоличност на един приятел? — Името нямаше значение.

— Да? — Гласът й звучеше тревожно. Беше й казал, че проследяването на подобна информация може да му струва работата.

— Паркирал съм на един ъгъл разстояние от дома му.

— Е, това е нещо ново.

— Луд ли съм?

— Разбира се, че си. Полудял от любов, нали?

— Тя е в опасност.

— Съжалявам.

— Не знам дали не използвам това просто като претекст, но ей ме на тук, готов да отида докрай.

— Недовършена работа?

— Точно така.

— Ако можех да прекарам дори и пет минути с Джак… Е, това си го слушал достатъчно.

Приятелят на Ларсън бе починал, докато изнасяше лекция в малък колеж в Ню Ингланд. Не заради хонорара, а просто защото го бяха помолили. На четирийсет и три години. Доста по-рано, отколкото му се полагаше.

— Ще получа своите пет минути — каза той, макар гласът му да прозвуча не съвсем уверено. Шансовете му да разбере нещо за Хоуп тук бяха ограничени от високата стена, издигната да предотврати всякакви намерения за контакт.

— Помни, че ти си този, който търси. Имал си време да обмислиш тази втора среща и нейното значение. Тя не е имала. Не я съди по първата реакция. Дай й малко време да подреди мислите си. Никак няма да й е лесно.

— И за двама ни няма да е лесно.

— Радвам се за теб.

Почувства се истински задник затова, че бе въвлякъл Линда в тази история, натрил й бе носа с възможността, която имаше, докато за нея нямаше никакъв шанс отново да бъде с него. Той продължи:

— Когато я намеря, може би аз ще съм този, който ще й направи предложение.

— Ще осигуря на Танър добър дом — бе единственото, което каза тя.

Усети как гласът й се напряга, можеше да си я представи до кухненската маса. Познаваше навиците й. Обичаше я, като една от добрите. Щяха да си липсват взаимно.

— Ще видим — каза той.

Тя му напомни да се пази и че го обича. Докато затваряха, той осъзна колко близки бяха станали и колко щеше да му липсва.

Отново излезе на пътя; дърветата преливаха от багри, а Ларсън си мислеше какъв риск за кариерата си поема, идвайки тук, в дома на човека. Не се полагаше да знае самоличността на когото и да било от регионалните директори на Програмата, още по-малко да го посещава без предупреждение. Нямаше представа какви последствия можеха да възникнат от това.

Спря пред внушителна триетажна къща в стил „Тюдор“. Или Съндърланд, или съпругата му произхождаха от богато семейство, а може тя да имаше страхотна работа, защото нямаше как със заплатата си Съндърланд да си позволи такъв палат. Отличаваше се с четири тухлени комина, алуминиева дограма и двор, изцяло проектиран от озеленител — напомняше по-скоро на парк, застлана с плочи алея, която водеше към дървена порта с масивно чукче от ковано желязо във формата на лавров венец. Двойка величествени дъбове хвърляха сянка върху предния двор, а листата им шумоляха в краката на Ларсън. Респектиран от обстановката, той си повтори не само какво щеше да каже, но и как щеше да го направи.

Отвори му момиче, което бе на път да се превърне в девойка; бе свенливо и докато говореше, се опитваше да прикрива с ръка шините в устата си. Беше облечена в джинси с ниска талия и фланелка, която откриваше пъпа й. Ларсън се запита какво ли е да й бъдеш родител.

— Марли? Татко вкъщи ли е? — Рискува, като използва името й, но знаеше, че фамилиарността може да я отпусне.

Тя вирна глава. Любопитка.

— Мога ли да му предам кой го търси?

Точните думи. Не го покани вътре. Беше блокирала вратата с крак. Точното обучение.

— Заместник-шериф Роланд Ларсън — представи се той и й подаде визитната си картичка. — Предай му, че работя за… — Произнесе го буква по буква: — О-И-О-П.

— Разбира се. Изчакайте тук, моля.

Тя затвори вратата. Мамка му. Ларсън опита бравата и установи, че е заключена. Децата на Съндърланд бяха расли със съзнанието колко сложно е да живееш под един покрив с регионален директор на Програмата. Но пък би могло да бъде и просто синдром на предградията. Имаше само още четирима регионални директори, които познаваха Програмата толкова отблизо, но Съндърланд бе този, който бе преместил Хоуп от фермата.

Лицето на Съндърланд и измачканите му дрехи оставяха впечатлението, че напоследък не е спал. Зацапаните очила за четене висяха от шията му на тънка черна връвчица. Миришеше на пуканки — това вероятно бе миризмата на самата къща. Имаше студени сини очи, от които струеше презрение, римски нос, чиито побелели косъмчета се нуждаеха от подстригване, цепната брадичка и клепнали уши. Побелялата му коса беше подстригана като на съседите му в предградието — истинско прикритие. Дясната му ръка, скрита зад масивната врата, вероятно държеше оръжие.

Ларсън зърна отражение в тесния страничен прозорец. Двама едри, добре облечени типове, съвсем не намясто в съботния ден, бяха застанали на тротоара между него и колата му; заместник-шерифи, чиято задача без съмнение бе да пазят човека, който отговаряше за толкова много съдби. Загубата на Лаена бе разтърсила Програмата из основи.

— Документите — заповяда Съндърланд, докато си играеше с визитката му.

Ларсън разгърна картата си за самоличност, движенията му бяха плавни и овладени заради двамата зад него.

— Срещали сме се веднъж, преди шест години.

— Така ли? — попита той, докато все още разучаваше документите през полумесеците на очилата си.

— Свидетелят беше жена — каза Ларсън, посочвайки пола да опресни паметта на Съндърланд, защото жените бяха малцинство сред защитените свидетели. — Беше в една ферма извън Сейнт Луис. Вие дойдохте да я инструктирате.

Съндърланд му хвърли бърз поглед над очилата си.

— Изглеждате ми смътно познат.

— По онова време Скот Ротем бе ръководител на операцията. Още преди звеното ни за защита да бъде трансформирано в ОИОП.

— Забележителна кариера. — Все още не можеше да се сети за Ларсън. — Нека ти задам един въпрос: Защо в моя дом? Да не си се побъркал?

Телефонният номер на Съндърланд не бе регистриран в телефонен указател, нито в правителствените списъци, нито в интернет — стандартна предохранителна процедура за регионален шеф от Програмата. Петимата регионални директори извършваха окончателните премествания на всички свидетели и наблюдаваха поведението им по новите места. Затова бяха силно охранявани.

— Проследих ви чрез Марли и Конър. Вие или съпругата ви сте им купили мобилни телефони преди около година и половина. За телефона на Марли е отбелязан домашният й адрес. Трябваха ми около трийсет минути да го получа.

Съндърланд направи гримаса и махна на двамата телохранители да се оттеглят. Докато затваряше вратата зад Ларсън, попита недоверчиво:

— Открил си ме чрез мобилните телефони на децата ми?

— С това си вадя хляба.

Дневната бе мебелирана в стил „Чипъндейл“, с ръчно тъкани килими, които покриваха само част от пода, и цветя, аранжирани в тон с обстановката. Ларсън се опиваше от сладкия аромат на политура за мебели и щипещия мирис на узряло сирене. Чу, че някъде работи телевизор.

Съндърланд го преведе покрай кухнята по коридор, окичен със снимки от летните ваканции на семейството. Звукът от телевизора, отначало силен, постепенно затихна.

— Скот знае ли за това посещение?

— Не съвсем — отвърна откровено Ларсън.

— Отделът за издирване на опасни престъпници изключително уважава служителите от службите, Ларсън, и всички ние разбираме, че вие сте тези, които вършат работата на терена. Ротем може да бъде истинска напаст. Това също го знаем. Но той умее да довежда работата докрай. Ти също, доколкото ми е известно, иначе нямаше да ти позволя да прекрачиш този праг. — В действителност си бе спомнил името на Ларсън, макар да не можеше да го свърже с лицето.

— Добре ли познавате Марковиц? — попита Ларсън, след като вратата на кабинета бе затворена.

Личеше, че е обитаван, малко разхвърлян — явно стаята бе предназначена за прислугата, а после я бяха преустроили, защото се намираше в близост до мокрото помещение. Миришеше на маслени бои и уиски. В близкия ъгъл бе поставен изпоцапан с боя дървен статив с недовършен пейзаж, някак безвкусен.

— Успокоява нервите — обясни Съндърланд, щом видя накъде гледа Ларсън.

Не и когато го съзерцаваш, помисли си Ларсън.

— Лео Марковиц е блестящ проектант и специалист. Познавам го само професионално, разбира се, но не мисля, че притежава нещо повече от професионализъм. Взе една хаотична система, проследи хиляди досиета на защитени свидетели и… и създаде от нея не просто база данни, а закодирана база данни. Платихме на десетина осъдени хакери да се опитат да пробият Лаена и никой от тях не можа да премине дори първата бариера. Човекът е гений.

— Колко от хората в Програмата знаеха с какво се занимава…

— Виж какво, ако намекваш за това, което си мисля, знай, че вече сме те изпреварили. Захванахме се отдавна. Ротем също. Ако има къртица — в Програмата, в отдела, в правосъдието, ще я изровим.

— Сигурен съм, че ще го направите, но ние подхождаме от съвсем различен ъгъл. Вие се опитвате да откриете къртица и да я заловите. Ние се опитваме да открием Марковиц, а това означава да тръгнем от лицата, които са знаели каква е неговата роля, и да пресеем непосредствените им действия — телефонни разговори, електронна поща, контакти, финанси. Част от нещата, които и вие проверявате.

— Добре, ще ти дам имената. Ще ти ги изпратя по имейл. Наблюдаваме общо около осем човека.

— Това ще е от помощ. Благодаря.

— Коя е жената? — попита Съндърланд. — Как е истинското й име?

— Стивънс. Хоуп Стивънс.

Съндърланд кимна. Никой не забравяше Хоуп. Но както се оказа, Съндърланд я бе запомнил по причини, различни от тези, за които Ларсън би могъл да си помисли.

— Знаеш ли, че тя отказа да участва?

— Чух за това. — Ларсън си пое дълбоко дъх. — Трябва да разбера какво има в досието й в Програмата. Какво може да научи някой, който го види. Трябва да я открия.

Леко наклонената в поза на любопитство глава бе нещо, което дъщеря му бе копирала от него.

— Упълномощен ли си за това?

Деликатна територия. Ларсън се поколеба.

— Защото, не знам дали знаеш това или не, но правосъдието би обърнало света да я намери тъкмо сега. Има едно висящо дело. Тя може да се окаже… от решаващо значение…

— Дони Ромеро.

— Започваш да ме впечатляваш, Ларсън.

— Или да ви вбесявам? — Бе разгадал какво се крие зад изражението му.

Съндърланд се усмихна иронично.

— Добре де. Това също.

— Има нещо, което няма да прочетете в нито един доклад: помощникът на Марковиц — онзи, когото намерихме мъртъв в банята на долния етаж, е бил убит от същия човек, който нападна Хоуп Стивънс в автобуса преди шест години. Помните ли онзи инцидент?

— Продължавай.

— Трябва да я открия, защото онези ще я потърсят. Помощникът на Марковиц е бил убит или от същия човек, или от някой, обучаван по същия начин, защото убийството носи почерка на извършителя. Никога няма да докажем, че са Ромеро, но това не е моя работа. Също така никога няма да можем да докажем, че Хоуп Стивънс е първа в списъка на свидетелите, които искат да видят мъртви. Представете си, че прочете за подновяването на делото срещу Дони, промени намеренията си и изскочи от храстите. Дали биха поели подобен риск? Разполагаме с две възможности: да ги оставим да я убият или да я издирим. Можем да заложим капан и да арестуваме убиеца, а после да се опитаме да получим информация от него или — това е повече по вкуса ми — да го побъркаме от страх, да го пуснем и да се надяваме, че ще допълзи обратно в леговището си.

Тези думи изненадаха Съндърланд. Честно казано, на Ларсън изобщо не му пукаше дали ще проследят убиеца, но разбираше, че Съндърланд се нуждае от нещо повече от спасяването на един свидетел от Програмата.

— Същото леговище, където са Марковиц и Лаена, както предполагам — добави Ларсън.

— Вече ти казах, тя се укри.

— Вие я включихте в Програмата.

— Направих го. Така е.

— Създадохте й нов живот, чийто модел тя може би още следва, макар и под чуждо име.

— Вкарал съм десетки, стотици души в Програмата. Какво те кара да мислиш, че съм запомнил Стивънс?

Ларсън имаше готов отговор на това.

— Преди да се укрие, разговаряхте ли с нея, или просто изчезна?

Съндърланд стисна устни, погледна го замислено и леко поклати глава.

— Аз не постъпвам така — отвърна той. — Не знам какви са вашите обичаи, заместник-шериф, но аз не обсъждам живота на защитени свидетели.

— Оперативният списък е изчезнал. Никой не е защитен. Но какво става с другия, онзи с имената на излезлите от Програмата? Защо си мисля, че са в отделен списък?

— Всичко, което се съдържа в Лаена, или почти всичко е копирано на хартия. Освен това имаме и дублиращи записи върху дисковете на Лаена. Докато разговаряме, всичко това се възстановява. Към понеделник ще сме си върнали почти всичко.

Тонът му говореше друго, но Ларсън реши да не му се противопоставя. Дублиращите списъци вероятно бяха инсталирани от Марковиц и ако бе така, достъпът до тях можеше да се окаже доста труден. В Програмата сигурно имаха списъците на хартия, но доколко бяха актуални и щяха ли да бъдат предадени и класифицирани, беше друг въпрос. Вероятно кашата бе много по-голяма, отколкото Съндърланд предполагаше. Само за няколко години, откакто разчитаха на компютри, ръчната обработка на документацията явно се бе превърнала в анахронизъм.

— Нуждая се от всичко, с което разполагате за нея — каза Ларсън. Усети съпротивата на Съндърланд и попита: — Как мислите, защо още не е имало кръвопролитие?

— Моля?

— Ако Марковиц е пробил Лаена и е разшифровал всяка от защитените самоличности, ако Ромеро разполагат с всички тези имена и адреси, защо тогава още не е последвала кървава баня? — Съндърланд се бе разположил зад бюрото и Ларсън пристъпи напред, настанявайки се в удобното кресло от червена кожа срещу него. — Биха могли да разпродадат веднага имената от този списък. Купувачи ще се намерят. Всяка престъпна фамилия в страната има в този списък някого, когото желае да види мъртъв; има издадени смъртни присъди, а някои ги сърбят ръцете да се захванат. Тогава защо няма кръвопролития?

— Убеден съм, че Скот ти е казал за кодирането, уникално за всяка самоличност. Това е много работа. Отнема много време.

— Друга причина?

— Искат да подберат най-ценното от списъка, предполагам. Изпреварили сме те в това, Ларсън. Повярвай ми, точно в момента имаме екипи, които възстановяват информацията за десетки свидетели.

— Но не и онези, които са се укрили — каза Ларсън.

— Всъщност разпространяваме предварително подготвено общо предупреждение към всички свидетели.

Червен флаг, чието предназначение е да накара тях и близките им да се покрият. Ще останат така, докато не бием отбой.

— И Хоуп ще се подчини на това?

— Ако има ум в главата си, ще го направи.

— А ако няма ум в главата си — каза Ларсън, — ще изпуснем златния шанс да заловим един убиец и да намерим Марковиц.

— Винаги ли си толкова самоуверен?

— Издирването на опасни престъпници не може да се сравни с нищо. Трябва да се научиш да надничаш зад всяко ъгълче. Това е единственото, заради което съм тук.

Съндърланд се изправи и тръгна към вратата на кабинета си, подканяйки Ларсън да го последва.

— Хайде — каза той. Ларсън не помръдна.

— Трябва да ми помогнете.

— Не и тук — отвърна Съндърланд. — Не и в моя дом. Няма да обсъждам действията на защитен свидетел, дори и укрил се, в дома си. Имаме стая в центъра на града. Чиста е. Ние двамата също трябва да сме чисти. Няма да го направя без тези предпазни мерки.

Ларсън направо скочи от стола. Съндърланд се бе съгласил да му даде Хоуп Стивънс.

Накараха Ларсън да изпразни джобовете си — портфейл, документи, дребни пари, носна кърпа, химикалка, както и да остави телефона и колана си, всичко метално, и да ги предаде на заместника, който отговаря за това. Съндърланд направи същото, но носеше много по-малко неща у себе си. Прекараха металотърсачите по тях като при проверка на летище. Влязоха в обикновена на вид конферентна зала.

Разположена сред множество кабинети, тя нямаше нито прозорци, нито някаква украса, само една-единствена врата, която се затвори с особено щракване. Бледозелените стени се сториха необичайни на Ларсън, вероятно бе използвана специална боя на метална основа или дори сложен материал, който отразява радиовълните. Беше чувал за подобни стаи, но никога не бе влизал в такава. Нито телефон, нито компютър. Никакви контакти. Вградените в тавана лампи светеха през някакво плътно стъкло и той си помисли, че този материал вероятно също е предназначен да отклонява всички случайни радиовълни.

Караха около трийсет минути до центъра на града, като с наетата си кола Ларсън следваше буика на Съндърланд. „Толкова много усилия — помисли си той — само за една жена, която вече дори не е в Програмата“. Никога нямаше да разбере докрай управлението, от което беше част.

Ларсън помоли за обикновен дървен молив и празен лист и ги получи.

— Хоуп Стивънс бе преместена под името Алис Фризън — започна Съндърланд, без да се церемони. Вероятно бързаше. — Бейкърсфилд, Калифорния. Доколкото си спомням, я устроихме на работа в здравеопазването. Умения в информационните технологии, нали така?

— Да, компютри.

— Така. Информационни технологии в болница, почти съм сигурен, че беше така. Но няма значение, защото почти година след придобиването на новата й самоличност, точно по времето, когато кандидатстваше за издръжка на свой близък, загина още един от нашите свидетели, неин познат. Бе убит на паркинг пред Уолмарт в Де Мойн. Снимката му — беше жестоко убийство — бе разпространена, преди да можем да я спрем. Тази жена, Стивънс, изчезна от полезрението ни точно когато започваше второ дело за наемно убийство едновременно срещу Дони Ромеро и останалите. Не е нужно да ти казвам, че обвинения в заговор и опит за убийство никога не бяха повдигнати.

Ларсън се чувстваше така, сякаш му бяха ударили плесница. Кандидатстването на Хоуп за издръжка на близък говореше за съществуването на съпруг, дете или и двете. Наистина нов живот.

— Близък — в единствено или множествено число? Нещо повече за това?

— Трябва да го има в досието й. Прав си, че информацията за нея е нанесена отделно. Действително я отделяме, когато се укрият. Но освен това я има в Лаена, защото седемдесет и няколко процента от онези, които се укриват, накрая се връщат в Програмата. Към понеделник ще бъда в по-добро положение да изясня тази молба.

— И това е всичко? Алис Фризън доброволно е напуснала Програмата. — Ларсън си драскаше някакви бележки.

— Загубвайки значителна издръжка и здравна осигуровка, бих добавил.

— Не е малко.

— Действително.

— Нямате ли информация за този близък? Дете? Любовник? Роднина?

— Не.

— И това е всичко? — Ларсън бе прекарал значителна част от службата си в четене по лицата на прословути лъжци и нареди Съндърланд сред най-добрите от тях. Беше лъжец. Това не бе всичко и Ларсън го знаеше.

— Възможността господин Ромеро да бъде пуснат в изпитателен срок подпали пожар в кабинета на главния прокурор на САЩ. Заедно с него се възобнови интересът към откриването на г-жа Стивънс, известна още като г-жа Фризън.

— И?

— И аз не разправям клюки и не правя намеци. Ларсън внимателно се взираше в него в очакване на поредната лъжа.

— Просто дочуваш някои неща, това е всичко — каза Съндърланд.

— Бихте ли се обадили заради мен? — попита Ларсън.

— В събота? Ларсън отвърна:

— Искате да изчакате до понеделник ли? Казаха ми, че ако Марковиц не е дешифрирал целия списък досега, то е на път да го направи всеки момент. Съмнявам се, че някой от нас е успял да се наспи през изминалите трийсет часа, но мога да ви уверя от свое име, че няма да си свърша работата по най-добрия начин, ако трябва да чакам до понеделник.

— Ще трябва да изчакаш тук.

— Бива ме в чакането — отвърна Ларсън, сдържайки вълнението си. — Държавна работа, нали така?

Съндърланд не оцени сарказма и излезе от стаята. През отворената врата Ларсън успя да зърне заместник-шерифа, който пазеше отвън. След минута положи глава върху ръцете си за кратка почивка. Изправи се веднага, щом Съндърланд се върна.

Той седна на мястото си явно под огромен емоционален натиск. Напомни на Ларсън за съдия, който се връща в залата за обсъждане със съдебните заседатели. Съндърланд каза:

— Някоя си Алис Дънбар се появява в група здравни осигуровки с тригодишна давност в болницата „Свети Лука“ в Минеаполис. Социалната осигуровка, която е предоставила, е същата, която й дадохме за Фризън. Вероятно е нямала друг избор. Има смисъл: след 11 септември е направо невъзможно да получиш фалшива социална осигуровка. Промяната на името в Дънбар е законна — направена е легално в Калифорния. Освен това има още една социална осигуровка, издадена от Министерството на финансите на името на някоя си Пенелопе Дънбар, родена в Калифорния, понастоящем петгодишна. Осигуровката на детето е била изпратена до пощенска кутия в Минеаполис. В доклада на служителя, извършил проучването, са споменати няколко телефонни разговора с местната болница. В него пише, че по това време нишката е била обещаваща.

— И?

Съндърланд, изглежда, не бързаше, опитвайки се да постигне по-голям драматичен ефект, и това раздразни Ларсън.

— Никакво развитие. — Изражението на Съндърланд отрази шева на Ларсън. — Ти си този, който намеси правителството. Макар да е изпратил доклада до нас и до правосъдието, не го е изпратил до кабинета на главния прокурор. Това се случва преди малко повече от три месеца. Явно докладът никога не е попадал при главния прокурор. Този служител е имал не само номера на пощенската кутия, където е била изпратена социалната осигуровка, но вероятно и адреса й. Този тип е свършил много добра работа. В Министерството на правосъдието имаше сериозни размествания след провала на закрилата на Ридж и Хоумланд, но вероятно няма защо да го казвам на теб. Но доколкото мога да преценя, същото се отнася и до човека, за когото говоря. Изглежда, всичко е замряло дотам.

— Точно така — отвърна Ларсън, после промърмори: — Или пък е умряла.