Светкавично бягство

48.

Хоуп и Ларсън клечаха в храстите на по-малко от двайсет метра от входната врата на „Меридън Манър“, когато фаровете приближиха.

— Стой абсолютно неподвижно.

Ларсън се надяваше, че са достатъчно прикрити в гъсталака, за да не бъдат забелязани. Бялата кожа лесно се открояваше в нощта, особено сред колаж от зелено и черно.

Тъй като очите им вече се бяха приспособили към тъмнината, на Ларсън му бяха необходими няколко секунди да установи, че задаващият се черен мерцедес е същият, който бяха видели да напуска имението преди по-малко от двайсет минути. Колата се приближи до портата с шофьорската страна към тях. Само за части от секундата, за едно мимолетно просветване, те зърнаха профила на малко момиче през задния прозорец. Хоуп се надигна и загуби равновесие, Ларсън я хвана и запуши устата й с ръка, за да приглуши неволно изтръгналите се ридания. Профилът бе на Пени.

Прозорецът на колата бе свален, докато шофьорът разменяше няколко приказки с охраната, и Ларсън запечата лицето зад волана в паметта си. Мъж. Към трийсетте. Вероятно нисък. Мургав тен. Римски нос. Високата черна порта зейна отворена. Задните светлини потънаха навътре.

Ларсън трябваше да мисли бързо. Пъхна мобилния си телефон в ръката й, докато сваляше канадката от раменете й и я облече. Закопча ципа и обви горната част на тялото си в тъмния плат. Почти едновременно извади стария й мобилен телефон от джоба и го включи. Преди номерът на Хоуп бе прехвърлян към невъзможния за проследяване сименс, с който я бе снабдил.

Сега промени положението и прехвърли този номер на собствения си телефон, сега на разположение на Хоуп.

Обясни й с напрегнат шепот, като с едно око следеше изчезващите светлини на колата.

— Не мога повече да чакам момчетата. Ако Ромеро се опита да ти се обади — а може да го направи, защото току-що ти включих телефона, — ще приемеш разговора на моя телефон. Аз ще взема твоя и сименса. — Взе телефона от скута й. — От моя телефон можеш да ми пращаш съобщения. — Бързо й показа как, макар че тя прекъсна демонстрацията. — Трябва да знам какво се случва тук. Върни се в микробуса и ми съобщавай всичко ново. Когато установя местоположението й, ще изпратя за Хемп и Стъби. — Стисна рамото й; не му беше ясно дали бе чула нещо от думите му. — Ще се справим — каза решително. — И двамата я видяхме в колата. Добре е. Ясно?

Изчака лекото й кимване и като се сниши, бързо се отправи напред през гъстите храсталаци.

Нямаше значение дали игрището за голф на „Меридън Манър“ имаше девет или осемнайсет дупки, териториите, които обхващаше, бяха толкова обширни, че не можеха да се патрулират ефективно. По тази причина Ларсън тихичко успя да се промъкне през гората на стотина метра навътре покрай мястото, където бе забелязал оградата рязко да завива. Прекоси пътя и се сниши. Влезе в гората и сви под ъгъл към оградата. Стигна до заключена с верига порта — ковано желязо с шипове, — която се използваше за извозване на боклука от моравата и градината в гората. Портата му предостави добра възможност да проникне в имението, но бе обсебен от описанието на Ла Моя за „документирането на момента“ и се страхуваше, че портата може да се наблюдава от видеокамера.

Вероятно оградата бе издигната да държи отвън както елените, така и натрапниците. Продължи по стената, докато не забеляза надвиснал клон. Покатери се по дървото, несигурно пропълзя по клона и се приземи от другата страна.

Ла Моя го бе заразил с параноята си. Представяше си камери за нощно виждане и инфрачервени капани, разположени на нивото на кръста, за да пропускат кучета и еноти, но да засичат натрапниците. Представи си беззвучни аларми и легиони от охранители, обхождащи територията, макар всъщност да не забелязваше никакви подобни кутии или кабели по дърветата или каквото и да било доказателство за електронно оборудване или охрана. Вероятно всичко бе плод на въображението му. След като Ромеро бяха организирали среща на тежките играчи, щяха да съсредоточат човешката сила около мястото, където щеше да се състои тя.

Започна да пълзи. Вярваше, че откритата от всички страни затревена площ е най-трудна за електронно наблюдение. Полетата трябваше да се поливат дори и в дъждовния Сиатъл и пръскачките вероятно щяха да задействат алармата толкова бързо, колкото и човек. Умните хора, които разполагаха с пари, поставяха охранителни сензори — ако имаше такива, — по пътеките за картовете на играчите или на пресечките между дупките. Продължи да пълзи.

Сто метра по-нататък стигна до място, маркирано като единайсети тур. Игрището бе изсечено в гората. Стена от високи стари дървета отделяше едната площадка от другата.

След няколко минути изкачи нисък насип и хвърли поглед към постройката на клуба.

Наблизо се очерта внушителна сграда в стил „Тюдор“. Построена преди стотина години, извисяваща се сред пръстен стройни ели, това явно беше истинският „Меридън Манър“ — вероятно пренесен от Англия греда по греда, тухла по тухла. Представи си го като семейната къща на някой дърводобивен магнат или търговски барон. От него тръгваха още постройки, някои от които самостоятелни къщи, а други като продължение на основната сграда, макар и не толкова отдавна строени. Отблизо приличаше повече на частен университетски комплекс. Постройки като тази биваха употребявани за подобни цели след смяната на собственика. Ромеро си бяха купили анклав.

От лявата му страна един път вървеше по поляната и като че ли обслужваше отделните къщи. Друг се спускаше и отклоняваше от голямата къща към гъстите тъмни гори. Можеше да си представи хамбари, ремонтни работилници, гаражи и постройки за съхранение на инструменти.

След по-малко от пет минути отляво, откъм гората, се показаха фарове. Оказа се същият мерцедес, който бе видял при портата. Появи се в полезрението му и паркира под навеса на голямата къща. От такова разстояние Ларсън не можеше да различи добре детайлите, но видя да слизат двама мъже.

Не и Пени.

Ларсън хвърли бърз поглед наляво към хълма. Бяха оставили Пени някъде — или я бяха изхвърлили.

Впусна се в бяг. Налагаше се да импровизира.