Светкавично бягство

20.

Ларсън и Алис се качиха в паркирания джип „Експлорър“. Това беше първият миг, когато оставаха сами след близо едночасовите преговори, в които се бяха включили Скот Ротем от Вашингтон, главният прокурор на САЩ, базиран в Мисури, полицейското управление на Сейнт Луис и регионалният офис на Програмата за защита на свидетели. Правосъдието, в случая представено от Отдела за задържане на издирвани от закона, бе спечелило попечителството над нея и сега тя беше на негово разположение.

Хоуп сдържано затвори вратата на джипа и той се замисли дали зад това не стои някакъв скрит намек.

След секунди неловко мълчание те се погледнаха. Той видя страха на една майка, изписан по лицето й, и осъзна, че не е нито времето, нито мястото да споделя чувствата си — радост, опиянение, усещане за пълноценност. Както обикновено обаче, гласът го издаде:

— Толкова се радвам да те видя отново.

Шокът, който веднага забеляза в изражението й, му подсказа, че е прибързал. Впоследствие то омекна, макар и едва доловимо.

— Ще я намерим — каза той.

— Не знаеш със сигурност.

— Нямам предвид тях — каза той и махна с ръка да обхване всичко извън прозореца: светлини, униформени, суматоха. — Аз и ти. Ние ще я намерим.

Тя успя да се пребори със сълзите:

— Наистина оценявам подкрепата ти, Ларс, но и двамата знаем, че когато Деби го е закарала…

Вероятно щеше да успее да довърши изречението, но просто не искаше да си представя как Пени стои сама пред вратата и не може да влезе.

През изминалия час тя се бе държала неочаквано добре, вероятно поради прекараните в Програмата месеци, които малко или много я бяха приспособили. По някое време щеше да изпита нуждата да сподели това, което с толкова много усилия искаше да прикрие. Но не и сега. Тя или беше няма, или много по-силна, отколкото той си представяше.

— Надявах се срещата ни да бъде много по-щастлива. И двамата знаеха, че единственото, което можеше да му каже засега, бе точно това. Беше достатъчно.

— И аз.

От ъгъла на парка джипът имаше добра видимост към входа на блока й. Около дузина униформени и двама детективи продължаваха да претърсват квартала и да разпитват живеещите наоколо в опит да намерят Пени. Едно от сведенията, които се получи, колкото и да бе подвеждащо за някои, се отнасяше за момиченце с описанието на Пени, което се качило с някакъв полицай на автобус. Очевидецът твърдеше, че униформата на полицая била синя, но Ларсън можеше да се обзаложи, че е била черна. Той, както и останалите, знаеха кой стои зад униформата, тъй като същото прикритие бе използвано и в болницата. Родригес.

Въпреки това полицията провеждаше обстойно проучване на целия район не само защото такава беше процедурата, но и защото в случаите на отвличане на дете като този трябваше да се изяснят колкото се може повече подробности.

В профил носът й изглеждаше леко вирнат нагоре, а устните не чак толкова плътни, колкото онези, които си спомняше, че е целувал. Ларсън особено много обичаше ушите й, които имаха перфектна крушовидна форма, но му напомняха за мъртвата жена в Минеаполис. Имаше още толкова много неща да й казва — и лични, и по служебна линия, но на преден план стоеше въпросът с местонахождението на Пени.

Ларсън разчиташе, че похитителят ще се обади на мобилния телефон на Хоуп, тъй като се очакваше Пени да знае номера наизуст. Само че това обаждане нямаше да е за откуп. Всичко, което Ромеро искаха, бе да видят тази жена мъртва.

За момента Ларсън имаше пълномощия да ръководи охраната на Хоуп (не можеше да мисли за нея като за Алис), докато екипът му от ОИОП продължаваше да издирва Марковиц и Лаена. Ако изобщо някога Програмата се стабилизираше, Хоуп щеше да бъде прехвърлена на съдебните органи за постоянна защита.

— Не можем да те заведем в нашите офиси, защото са прекалено достъпни и може да са наблюдавани — каза той.

— Единственото, което ме интересува в момента, е да намеря Пени — отговори му тя, загледана през прозореца. Търсеше я.

— Аз също мисля само за това — каза той. Реши да й се довери и да разкрие истината: — Смятаме, че има къртица или в Програмата, или в Отдела. Загубихме нещо изключително ценно за нас. Именно затова пуснахме предупреждението. Докато измислим как да върнем Пени, ще те отведа на едно безопасно място, където ще останеш, докато премине бурята.

— И какво трябва да изчакам? Да намерите Пени или да си върнете онова, което са ви взели?

— И двете. — Той сякаш говореше на себе си. Ротем и другите щяха да погледнат на отвличането на Пени като на неприятна случайност; животът й бе несъизмерим с живота на хилядите свидетели и техните близки. Макар да се опитваха да й осигурят безопасност, в крайна сметка щяха да я използват и да я пожертват, ако се наложеше. Ларсън нямаше да се примири с това, нито пък можеше да го каже на Хоуп точно сега.

След няколко мъчителни минути мълчание, нарушавани единствено от нейните подсмърчания, той каза:

— Трябва да тръгваме.

— Не можем да тръгнем. Тя ще се върне у дома.

— Апартаментът ти ще бъде наблюдаван денонощно. Ще съм в течение на всичко, което става.

— Няма да тръгна.

— Те искат теб, Хоуп — каза той, без да си прави труда да се поправя, никога нямаше да свикне с името Алис. — Тръгваме. Ще те закарам на безопасно място. Прави се всичко възможно Пени да бъде открита. Няма да спечелим нищо, като стоим тук и те излагаме на показ.

— А ако сляза от джипа? — попита тя с ръка на дръжката на вратата. — Разрешено ми е да направя това, нали? Програмата, а и всеки вид правителствена защита е доброволна, нали?

Тя добре знаеше своите права и задължения като част от Програмата.

— Технически погледнато, е така, но можем да те задържим като особено важен свидетел по делото.

— Този случай беше преди повече от шест години!

— Когато става въпрос за особено тежки престъпления, случаите нямат давност. Все още си замесена.

— Ще си намеря адвокат — продължаваше да упорства тя.

— И ще стане по-лошо — контрира я той. — Всичкото това време и усилия ще са насочени в погрешна посока, а не за откриването на Пени, което е най-важното в момента.

Тя отново го погледна право в очите, сякаш искаше да му каже: „Направи нещо!“. Ларсън запали джипа.