Светкавично бягство

23.

— Моите хора са отвън — обясни Ларсън.

Хоуп седеше на градински стол пред покритата с воднистосин линолеум маса. Държеше в ръце чаша чай, от която се вдигаше пара и изпълваше стаята с аромат на лимон и джинджифил. Беше се втренчила в чашата, сякаш тя можеше да даде отговор на въпросите, които я тормозеха в момента.

— Само двама са, но би трябвало да са достатъчно.

— Защо ми казваш всичко това?

— Оставям те замалко.

Последните му думи я накараха да вдигне глава, сякаш я бяха дръпнали рязко с въже. Нокътя на палеца й задраска червения гланциран надпис на чашата. Чу се тънък стържещ звук.

— Обичаш ли още джин-руми?

— Беше много отдавна — каза тя делово и безизразно. — Последния път, когато играх, май беше в тази къща.

— Ще изиграем една игра тази вечер и ще те оставя да ме биеш.

— Ще ти се.

Тя продължи да стърже надписа без особени изгледи да го изтрие, ако изобщо това се опитваше.

— Защо? Къде отиваш?

— Нашите са успели да засекат и проследят обаждането. Дошло е от уличен телефон.

— Оттук? — каза тя далеч по-бодро. — От Сейнт Луис?

— Недей да се радваш предварително. Но да, оттук. От хълма. Ще го проследя. Хората като Ромеро никога не правят такива неща лично. Трябва да е някакъв посредник, ако изобщо можем да го свържем с някого, това е.

Съзнанието, че Пени може да е негова дъщеря, беше свило стомаха му на възел, измъчваше го така, както нищо друго преди. Дори любовта му към тази жена не можеше да се мери с него.

— Задънена улица.

— Не е задължително. Това е следа.

— Ако знаем, че са Ромеро, защо просто не им разбиете вратата и не ги заловите? — попита тя.

— Има много неща, които не знаем. Сред тях е и мястото, от което Ромеро командват операциите си. Обсъждаме го с Бюрото — с ФБР и техния ръководен екип. Да видим с какво разполагат.

— Не знаете къде се намират? — попита тя недоверчиво.

— Ние, Шерифската служба, не. Но някой знае — или в Министерството на правосъдието, или в Бюрото. Обикновено хора като тях се следят, но невинаги. Да се добереш до подобна информация, не е лесно. Тя е строго секретна и защитена за безопасност на информаторите и агентите под прикритие. Сигурен съм, че Ротем работи по въпроса, но няма да стоим и да чакаме да падне небето. Хора като тези… когато Дони беше осъден… знаят, че са следващите. Знаят, че е само въпрос на време. И се покриват в дупките си. Полагат всички усилия да не ги открием. Но въпреки всичко те все пак трябва да контролират различните си дейности и интереси. Половината от бизнеса на тези фамилии е легален. Мръсните пари стават чисти. Ромеро все още са в играта. И именно поради това оставят следи. Все някой ще знае нещо. Върху това работим. Това е причината, поради която ще проследя тази телефонна следа.

— Тя е на пет годинки, Ларс.

— Ще я намерим.

— Ще си дойдеш ли за вечеря? Как да отговори на този въпрос?

Сълзите й напираха. Наливаха се в дъното на очите й. Тя сбърчи нос и подсмръкна, а той видя усилието, с което се мъчеше да ги задържи. Искаше му се да направи нещо, но единственото, за което се сещаше, бе да продължи по плана, който си бе съставил: да следва дирите, да се рови и да сглоби пъзела. Стъби и Хемп проучваха подобни следи, за да уличат Марковиц, че използва суперкомпютри, и впоследствие да открият Лаена и Ромеро заедно с него. Дълбоко в ума на Ларсън бе заседнала натрапчивата мисъл, че има още седем хиляди като Хоуп. Познаваше лично около дузина свидетели. Познаваше и семействата им, макар и не лично. Когато и последното име от списъка най-накрая бъдеше декодирано, щеше да има повече деца като Пени и хора като Хоуп, отколкото можеха да спасят. Те щяха да загинат. По мнение на Ларсън някои от тях го заслужаваха. Той лично беше пазил множество виновни хора, убийци, изнудвачи и всякакви отрепки, които по-скоро би убил, отколкото да дундурка и наглежда. Но семействата им и другите свидетели като Хоуп… Ако имената от списъка бъдеха продадени като прасета на търг за животни, щеше да има невиждан брой кръвопролития и кланета.

— Трябва да тръгвам — каза той и й подаде мобилен телефон Siemens.

Беше нов, предназначен за нея, лъскав, със зелен дисплей.

— Разговорите от твоя засега са пренасочени към този. Също като моя не може да бъде проследен. Въвел съм номера си. За бързо набиране натискаш 1. Можем да си изпращаме и съобщения. Само знай, че ако те потърсят на този телефон, нашите хора ще знаят. Но каквото и да стане, обади ми се в секундата, в която затвориш.

— Как се казват? — попита тя. Ларсън я изгледа въпросително.

— Двамата пазачи — поясни тя. — Марланд и Карлайл.

— Това са малките имена или фамилиите им?

— Не им знам малките имена.

— Да заключвам ли вратите?

— Всичките са заключени. Проверих ги два пъти. Всичко е затъмнено. Можеш да включиш, която лампа искаш. Ще заключиш вратата на кухнята, след като изляза.

— А ако поискат да влязат?

— Няма да искат. — Ларсън помисли, че тя би трябвало да помни всичко това.

— Не искам да оставам сама — каза тя в момента, в който ръката му стисна дръжката на вратата. — Моля те, остани.

С гръб към нея, каза:

— Мога да изпратя Карлайл вътре, ако искаш.

— Остави го да си върши работата. Остани ти. Моля те.

— Виж… и аз искам да намеря Пени — започна той, благодарен, че искаше да остане. — Точно в момента няма никого, на когото да мога да се доверя да проследи тази следа… никого, на когото да поверя живота на Пени. Но ако ме помолиш още веднъж да остана, ще го направя.

Как можеше да му заповяда да остане при това положение?

— Ненавиждам това — каза тя.

— Заключи след мен — напомни й той.

Ларсън имаше главоболие. Не помнеше кога за последно бе обядвал. По това време на вечерта мислеше единствено за бира. Устата му беше суха и залепнала.

Едно туристическо посещение до Сейнт Луис не би било пълноценно без посещение в „Арката“, „Замразеният крем карамел на Тед Друес“ и „Спагетите на Кунето“. Малко след преместването му няколко от колегите му го бяха завели на пиянска обиколка из трите. Не обичаше тесни и затворени пространства, затова предпочете да остане на земята, вместо да се катери до върха на „Арката“, но за сметка на това подземният музей и филмът за построяването й бяха задържали вниманието му.

Франк Кунето, второ поколение собственик на ресторанта, се считаше за приятел на пазителите на закона. Често черпеше полицаи, специални агенти и заместник-шерифи с безплатни питиета. Държеше се по такъв начин, че никой не знаеше дали е шпионин на мафията, или просто добър човек, който случайно харесва ченгета. Беше правил какви ли не услуги на Ларсън: билети за „Кардинале“, билети за „Рамс“. Дори веднъж го уреди с една едричка и доста надарена италианка.

Зави на изток по Саутуест Авеню, като вдигна вихрушка от паднали листа след себе си, профучавайки покрай редиците къщички, построени след войната, всичките еднакви. Малки къщи, големи хора. На хълма беше важно единствено от какво семейство произлизаш и кого познаваш. Тук Ларсън беше аутсайдер.

— Роланд!

Франк Кунето имаше кръгло лице, бледа средиземноморска кожа, приветлива усмивка и плешивина на главата, което го правеше да изглежда по-стар от трийсет и осемте си години.

Той хвана Ларсън за ръката и го задърпа покрай купчините клиенти на ресторанта, които чакаха поръчките си вече четирийсет минути.

— Нека те черпя едно!

Животът на Франк преминаваше в състояние на постоянна възбуда. Носеше тънка бяла ресторантьорска престилка, под която се виждаше ризата му, сиви панталони и отворена жилетка. Гръдният му кош бе широк като бъчва и носеше поне десетина излишни килограма. Лицето му лъщеше под мъждивите лампи на задимения бар. Неговите чичовци бяха отворили ресторанта, след като бяха открили аптека. Ларсън не беше сигурен каква точно бе връзката между двете, но по стените се виждаха черно-бели семейни портрети и чичовците изглеждаха така, сякаш са се върнали в петдесетте.

— Наливна бира — поръча Ларсън на внушителната сервитьорка, повикана от Франк, а после добави пред него, верен на пивото, варено в града му: — И нека бъде „Бъд“.

Когато питиетата бяха донесени, Ларсън пожела да отиде до служебния телефон. На лицето на Франк се появи подозрителна гримаса, но успя да запази спокойствие. Заговори, докато водеше Ларсън към телефона. Франк обичаше да говори.

— Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо? Случай ли имате или какво? Така и не разбрах какво правите вие, хора, шерифите. Освен че пазите съдилищата, свидетели и такива работи. Не че това не е важно, нали разбираш, но да си призная, Роланд, не ми приличаш на човек, който по цял ден стои в съдилището.

Беше претъпкано. Ленени покривки. Сервитьорите бяха предимно възрастни мъже с черни панталони и бели ризи. Сервитьорките бяха облечени, сякаш са от момичетата на „Плейбой“ — бели престилки, мрежести чорапогащи и високи токчета. Франк знаеше каква е формулата на успеха и че не бива да се променя. Не можеше да чуе кой изпълнява песента, но Ларсън предполагаше, че е другият Франк.

Минаха през главния салон и влязоха в коридор, където Ларсън не беше идвал преди. Отделно от салона имаше още няколко малки зали. Сервитьори и сервитьорки влизаха и излизаха от тях, като правеха път на Ларсън и Франк.

— Забелязал ли си някой да използва телефона по-рано тази вечер? В 5:57, ако трябва да съм точен. Не че е станала някаква беля… — побърза да добави той с надеждата, че лъже убедително. — Но въпреки това може да изскочи важна информация за един случай.

— Чакай да помисля малко, Роланд.

— Не искам пресата да излезе с лоши публикации за ресторанта покрай това — каза той, след като ароматът от поднос с нещо чесново погали ноздрите му и му напомни, че умира от глад. — Шефът ми ръководи нещата доста твърдо.

— Кой ти е шеф в момента? Сигурно го познавам. Именно такива изказвания караха Ларсън, а и много други да се питат каква бе истинската същност на Франк.

— Не е от Вашингтон. Може ли да си взема храна за вкъщи? Препечени равиоли или нещо, което може да се яде в колата?

— Никакъв проблем.

— Ще си платя.

— Разбира се.

Кунето още не беше се обърнал за сервитьор, когато изникна човек на около шейсет, оплешивяващ, с влажни устни и изразително лице, подобно на онези по етикетите на бурканчетата със сос за спагети. Франк му поръча препечените равиоли за Ларсън. Сервитьорът моментално се отправи нанякъде със скорост, завидна за закръглената му фигура.

Ларсън довърши бирата си; беше я изпил прекалено бързо на празен стомах. И вече се чувстваше леко замаян. Помоли за още една.

Франк посочи телефона в края на коридора. Беше стар и очукан. В дъното мъждукаше знак изход.

— Гледай ти, дори не знаех, че тези частни салончета съществуват — каза Ларсън.

Франк поклати нервно глава, сякаш не искаше да има нищо общо със случващото се. Знаеше накъде бие. Ларсън понижи глас.

— Ти си добър човек, Франк. Всички знаем това — пазителите на реда, имам предвид. Семейството е важно за теб. Децата в този град са важни за теб. Футболната програма, която стартира благодарение на теб. Това е нещо много хубаво. — Направи малка пауза, за да даде време на Франк да осмисли думите му. — Случаят, по който работя, Франк, е свързан с едно дете. Малко момиченце всъщност. Времето е всичко в такива случаи. Сигурен съм, че знаеш това. Първите дванадесет до двадесет и четири часа са критични. Без арести. Без да пипам грубо. Но за да помогна на това момиченце, трябва да оставя съобщение на този, който се е обадил оттук преди деветдесет минути. От твоя телефон, Франк. Точно този тук.

— Не знам, Роланд — каза той неловко.

— Нали ти е ясно как ще се развият нещата, ако шефът ми започне да действа по неговия си начин? Ще има екип за разследване на местопрестъплението. Ресторантът ще бъде затворен. Гостите ще бъдат разпитани. Ще се записват имена. Детективи ще искат справки за кредитните карти, използвани тази вечер. Нали знаеш, че веднъж като захапят, федералните трудно пускат? Трябва ми име, Франк.

Кунето изглеждаше смаян.

— Хлапе? Малко момиченце?

— Точно така — отговори Ларсън и усети, че стомахът му се преобръща. — Отвратително е да използваш дете, за да се пазариш за нещо друго.

Една сервитьорка бутна вратата в края на коридора, стигна до тях и сервира бирата на Ларсън, отнасяйки празната му чаша.

— Всичко наред ли е, господин Франк?

Тя изгледа Ларсън, сякаш щеше да му се нахвърли и да го пребие. Ако се съдеше по раменете й, имаше сериозни изгледи за успех.

— Благодаря, Мади — каза Франк. — Има една поръчка за вкъщи. Погрижи се да бъде готова колкото се може по-скоро.

Мади си тръгна, бедрата й бяха като на атлет. Тяло като нейното не беше предназначено за късите полички, които Кунето беше разпоредил.

— Не ти трябва да се стига до грубости — каза Ларсън. — Това е всичко, което имам предвид, Франк. Възпрях шефа, защото му казах, че ще ни помогнеш да прескочим купищата заповеди за обиск и светлинното шоу от полицейски буркани отвън. Но в края на краищата, май така ще стане.

Ларсън гаврътна бирата. Господи, колко беше вкусна. Едва се сдържа да не се оригне.

— Катлин и Бриджит — започна Франк. — Близначките на сестра ми. На шест години.

Погледът му срещна този на Ларсън; очите му бяха тъжни и загрижени.

— Не казвам, че действително съм го видял да използва телефона. Разбираш ли ме?

— Кой?

Кожата на Ларсън настръхна. Той започна да обяснява:

— Начинът, по който действаме в такива случаи, е да убедим човека, с когото си имаме работа, че сме проследили телефона му и обаждането му от твоя ресторант. Повечето хора от бранша знаят, че по отношение на технологиите можем да правим каквото си искаме. Те не се съмняват в нашите способности. Нищо не те свързва с всичко това, освен че той е използвал телефона ти.

Франк кривна глава на една страна и погледна към Ларсън. Очите им се срещнаха отново. Ларсън остана уверен, съзнавайки, че моментът е настъпил.

— Дино Салво беше тук около времето, за което ми говориш. Пи едно питие на бара. По едно време стана и отиде до телефона. Не мога да кажа нищо със сигурност, но така и не се върна да си допие питието. Да ти кажа ли нещо за Дино? — попита той реторично. — Никога не оставя уискито си недопито.

Ларсън глътна останалата бира. На излизане подаде празната чаша на сервитьора, който му носеше поръчката в плик. Посегна за портфейла си, но Франк Кунето каза:

— Бе я стига, Роланд. Аз черпя.

— Бих искал да приема. Знаеш, че е така. Но се страхувам, че не мога. Това ще бъде ли достатъчно? — каза той, подавайки две банкноти по десет.

Франк му върна едната.

— Ще ти напишем и касова бележка. Черно на бяло.

— А и докато съм още тук, бих ли могъл да получа домашния адрес на нашия приятел и описание на колата му — добави Ларсън.

Дино Салво се оказа стар познайник на местните ченгета. След един разговор с детектив, който му беше приятел, Ларсън вече знаеше, че Дино е дребен пласьор, изпълнител на поръчки, подобни на тази с обаждането, който бе имал бизнес взаимоотношения с бивш рап изпълнител, оказал се гангстер — Елууд Елс или LL, както беше известен по улиците. LL в момента излежаваше присъда за стрелба в нощен клуб.

За Салво се предполагаше, че ръководи хип-хоп клуба на LL в Източен Сейнт Луис. Беше редовен участник в петъчна сбирка за покер на дребните риби като него, за която ченгетата знаеха.

Ларсън спря и се отби до магазина на една бензиностанция, откъдето купи фотоапарат за еднократна употреба и чаша черно кафе.

Салво беше регистриран като притежател на луксозен черен автомобил с претенциозен регистрационен номер LUV-NE1. Живееше на десетина преки от ресторанта на Кунето, на втория етаж в блок без асансьор. След като мина оттам с джипа, Ларсън видя, че в жилището не свети, и попита детектива за местонахождението на Салво и неговия „Таун Кар“ в момента.

Ченгето му се обади след двайсет минути, точно след като Ларсън беше приключил с яденето и пиеше второ кафе. Патрулка беше забелязала колата на Салво пред пицарията на Гунеро — място, познато на Ларсън, понеже сервираха най-добрата паста в града.

Салсата звучеше в директен конфликт с аромата на сос „Болонез“. Ларсън поговори със сервитьорката, подаде й двайсетачка заедно с фотоапарата и й даде точни инструкции. След това си проправи път през групичките високи коктейлни маси и столове към другия край на заведението. Музиката се смени с някакви марокански ритми. Разпозна Салво по простото описание, дадено му от Франк Кунето.

Арогантността на Салво си личеше от начина, по който беше облечен: твърде голяма колосана жълта яка стърчеше от разкопчаното му черно кожено яке. Дебел златен ланец се провиждаше сред гората от косми по гърдите. Часовникът му сигурно тежеше около килограм. Притежаваше ленивия поглед на някои от убийците, които Ларсън бе разпитвал, и счупения нос на човек, който обича да раздава юмруци, но нещо в него говореше, че кучето, което много лае, не хапе. Освен това Дино изглеждаше по-млад, отколкото Ларсън се бе надявал. Черната му коса беше зализана назад с обилно количество гел и лъщеше на светлината.

В една малка чиния пред него имаше сарми, в друга — кнедла, а в трета — шиш кебап. Мастиленочерната течност в купичката за топене явно беше причината за миризмата на канела.

Без да чака покана, Ларсън се настани срещу Салво. Сложи портфейла с документите си до чашата му с вино и го остави там достатъчно дълго, че да може Салво да ги прочете. След това го прибра обратно в джоба си, убеден, че докато прави това, Салво ще е разбрал с кого си има работа.

— Обичате ли сарми? — попита Салво, без дори да трепне. — Най-добрите сарми в града са тук.

— Ще мина и без тях — отговори Ларсън. — Дино. Дино остана невъзмутим.

— И двамата знаем, че си се обадил от ресторанта на Кунето, и двамата знаем на кого си се обадил и че някой друг ти е поръчал да го направиш, някой, който не заслужава да си губя времето с него.

— Ако не обичаш паста, правят и много добри препечени равиоли.

— Има поръчки, които си заслужава да бъдат поемани, но има и такива, които не струват, а тази спада към втората група. И хубаво би било за теб да стоиш колкото се може по-далече от нея. И твоите приятели също. Наеха те, защото могат да те пожертват, Дино. Чисто и просто затова. Би било добре да проявиш малко повече разум и да оставиш семейство Ромеро сами да се оправят.

На Дино му се искаше да си мисли, че е добър в тази игра, но при споменаването на Ромеро очите му трепнаха. Ларсън реши, че не е знаел чия поръчка изпълнява. Просто добри пари за едно обаждане.

— Обяснили са ти какво да кажеш — каза Ларсън. — И има голяма вероятност човек с ограничен интелект като твоя да е бил достатъчно тъп, че да си го запише. А това означава, че си изхвърлил една хартийка, нали, Дино? Хубаво е да помислиш за това. Дали ще я намерим в колата ти, в кошчето за боклук в ресторанта на Кунето или захвърлена някъде на улицата по пътя за насам? Не е още в джоба ти, нали? Защото това би било доста притеснително.

Честото му мигане и облизване подсказаха на Ларсън, че е засегнал чувствително място.

— Най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да разпространиш новината, че федералните са засилили контрола върху поръчките, идващи отвън. Дори върху такива малки като едно обикновено телефонно обаждане. Доста здрав контрол. Направи си услуга, като вземеш парите за онова обаждане и заминеш на дълга почивка. На всеки, който е съдействал на тези хора, ще бъде предявено обвинение в съучастие при отвличане на дете. Федерални обвинения, федерален съд, федерален затвор. Отне ни по-малко от деветдесет минути да те намерим, Дино. Трябва доста повече да се постараеш следващия път.

Това беше една много проста стратегия. Ако Ларсън успееше да накара Ромеро да преговарят директно с Хоуп, той щеше да има шанс да намери детето. Но беше малко вероятно заплахите му да окажат някакъв ефект. Още много диновци чакаха на опашката.

Той понижи глас, наведе се над масата и открадна една сарма. Изяде я, докато говореше, което правеше думите му не много ясни.

— Който пръв ни предостави информация за Ромеро, получава пропуск „Излез от затвора“, както и печеливш билет от лотарията.

Ларсън не се шегуваше. Щатските лотарии се използваха от години като средство за отплащане на информаторите. Десет хиляди тук, пет хиляди там; билетът с дребната печалба се даваше за пред хората, за да няма въпроси относно произхода на тези пари.

— Харесват ли ти сармите? — повтори той.

Телефонът на Ларсън звънна. Той сдъвка и преглътна храната. Щом вдигна телефона, махна на младата сервитьорка, на която бе дал двайсетачката.

Съобщиха му, че два часа по-рано на телефона на Салво е получено обаждане от обществен телефон в Плано, Тексас. Очевидно още една задънена улица, но не беше нужно Салво да узнае това. Ларсън затвори и погледна Салво.

— А сега разбирам, че обаждането до теб — това, с което ти възлагат поръчката, е било направено от Плано, Тексас.

Дотук с истината. Нататък Ларсън започна да си измисля.

— Прибрахме твоят приятел преди около половин час.

Докато сервитьорката приближаваше, Ларсън премести стола си надясно до Салво, който беше задъвкал нещо. Прехвърли едната си ръка през рамото му, а след това се обърна назад и каза:

— Зеле!

Тя успя да снима два пъти, преди Дино Салво да се усети и да махне ръката на Ларсън. Той, от своя страна, стана и взе апарата още преди Салво да се е изправил. Двайсет добре похарчени долара.

— Колко ли време ще му трябва на LL да ме разпознае на тази снимка? — попита Ларсън. — А какво ще кажеш за Ромеро? Колко ли време ще им трябва да разберат, че си заедно с федералната инквизиция?

Челото на Салво се сбърчи от притеснение. Ларсън усети, че го е настъпил по мазола.

Сервитьорката се отмести, усетила неприятностите, които бе причинила. Няколко от седналите наблизо гости спряха да ядат и започнаха да зяпат.

— Как смяташ да постъпиш, Салво? Колко дълбоко искаш да нагазиш в това?

— LL няма нищо общо с това.

— Значи няма да имаш проблеми, когато му обясняваш за серията нови обвинения, повдигнати срещу него, и петте хиляди долара, внесени в брой, появили се в банковата ти сметка в деня, след като е била направена тази снимка.

— Какви пет бона? — Дино Салво не загряваше особено бързо.

Верността беше единствената валута за хора като него. Каквито и оправдания да предложеше за снимката, самото й съществуване щеше да посее семената на съмнението. Ларсън можеше и да не успее с този номер, но Дино не можеше да бъде сигурен в това.

Салво каза на келнерката да не вдига храната, докато следваше Ларсън извън ресторанта. За момент той си помисли, че човекът е достатъчно глупав да се сбие. Но се оказа, че е искал единствено да се отдалечат от ушите вътре. Сред влажния въздух и далечния грохот на трафика Салво понижи глас и предупреди Ларсън:

— Не се ебавай с мен.

— Аз вече се ебавам с теб, Дино. Стига си се правил на ударен. А си издрънкал нещо, изчезваш и аз преставам да се ебавам с теб. Обади се пак на онзи, който ти е платил, за да направиш онова обаждане, и ще съжаляваш за това между 12 и 20 години.

Ларсън посочи жълтата риза на мъжа:

— Имаш някакво леке тук. Май прилича на сос.

Обърна гръб на мъжа и се отдалечи, но по отражението в страничното огледало на паркирана наблизо кола видя, че Салво търка петното като обезумял.