Светкавично бягство

12.

Паоло нямаше доверие в болниците. Както и в мотела „Бейтс“, хората се регистрираха, когато влизат, но не и когато излизат. Нито пък му харесваше, че го пускат по следите на дете. Но и двете директиви бяха дошли от Филип, а ако имаше нещо, което войникът научава първо, то е да се подчинява на заповеди.

За щастие, латиноамериканската му външност си оставаше предимство. Никой не си правеше труда да му обърне внимание. Възнамеряваше да се възползва от това, че е незабележим.

Паоло знаеше, че никой от детската градина, който бе с всичкия си, нямаше да му предостави информация за дете, поверено на грижите на заведението. Не и на испаноезичен. По тази причина, както бе правил и преди, Паоло се принуди да облече полицейската униформа. Беше черна, не синя или камуфлажна, и имаше значка с инициали СББ на джоба на левия ръкав. Опитното око незабавно би забелязало липсата на град или юрисдикция в значката и нашивката и веднага би разконспирирало имитацията, също така би се запитало и за фалшивата карта за самоличност, висяща от левия джоб на гърдите и леко зацапана в розово, сякаш някой я е чистил от кръв — личният му почерк, с който той особено се гордееше. Но кой ли знаеше как трябва да изглежда една униформа на СББ? Гражданите достатъчно често срещаха полицаи, за да престанат да обръщат внимание на облеклото им. Но специалните служби? Това, което допълнително работеше в негова полза, бе необикновеният респект, който гражданите хранеха спрямо служителите на СББ, даже страхопочитанието към тях — също толкова впечатляващо. Това напълно компенсираше всякакви въпроси — изречени или не — относно етническата му принадлежност.

Влезе в еврейската болница „Бейнс“ през служебния вход и помоли някаква млада жена, която явно бързаше, да го упъти. След десетина минути бродене по коридорите — постройката бе по-сложна и от пирамидите — най-сетне стигна до врата, на която пишеше: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. Администраторите, изглежда, предпочитаха да не обявяват на всеослушание къде са децата на служителите им.

Установи, че вратата е заключена — неочаквана пречка — и авторитетно почука два пъти. Трябваше да има камери. Защо не и въоръжен отпор, ако униформата му събудеше подозрение у някой бдителен пазач.

— Полицай Родригес — представи се кратко той на анорексичката, която отвори вратата и го пусна да влезе. Можеше да е трийсет или петдесетгодишна. Зъбите й стърчаха под тънките устни.

— Трябва да поговоря с Пени… — каза той, докато бъркаше в левия джоб на панталона си.

— Стивънсън — помогна му жената. Учителите винаги изгаряха от нетърпение да покажат, че знаят всичко, в желанието си да угодят на родителите. — Относно?

— Полицейски работи — отвърна той. — Възникнала е… сложна ситуация. Продължава. Ще ми се наложи да осъществя контакт и с майката… Ейприл, а, не. Алис — поправи се той. — Ще оставя Пени на вашите грижи, но ви моля да я държите под око, след като приключа разговора си с нея.

— Днес Пени не е при нас.

Паоло източи шия, за да огледа по-внимателно какво има зад нея. Не го поканиха вътре. Група от петнайсетина деца, седнали по турски на пода, бяха вперили погледи във възрастна жена, разтворила книга в скута.

— Къде е тя?

— Не мога да знам. Днес отсъства. Обадихме се на майка й, но никой не отговори.

— Ще ми трябват адресът и домашният й телефон.

— Полицията да не може да намери домашен телефон и адрес? — Бръчици на недоверие набраздиха лицето, което вече започваше да му създава неприятности. Погледът й попадна върху униформата му и той разбра, че е загубил.

Замахна с ръка, дланта му попадна върху плоските й гърди и я отхвърли назад. Служителката се стовари върху опашната си кост и остро изпищя.

Беше вътре. Блъсна вратата зад себе си.

— Мобилните телефони на пода! — нареди той и преднамерено размаха пластмасовия пистолет, за да прикрие факта, че е фалшив. За негово щастие останалите две детегледачки — тази, която четеше, и тази, която подреждаше къта за игра зад нея, зяпнаха от изумление. Последната бе набита и имаше тяло, предназначено да ражда, истинско тъмнокосо чудо, добре надарено и в ханша, и в гърдите. Незабавно почувства силен интерес към нея.

След като повтори заповедта, тази, която четеше, се опита да заговори, а майчинският тип се надигна от мястото си и мълчаливо се запъти към чантата си. Извади телефона си и го пусна на килима.

Без да поема излишни рискове, Паоло прибра фалшивия пистолет в кобура. Отстъпи назад, сграбчи мършавата жена от пода и я стисна в задушаваща прегръдка. Беше толкова крехка, че можеше да я убие само като стегне хватката.

— Само някой да помръдне — предупреди той и размаха бръснача между палеца и показалеца си. — Включително и някое от тези малките. Ще стане по-зле за всички. — Наблюдаваше всяка една от детегледачките, които продължаваха да стърчат прави. — Ясно ли е?

Жените кимнаха. Впериха погледи в пленената си колежка и инстинктивно започнаха да успокояват децата.

Тази, която Паоло държеше, натежа: бе загубила съзнание от страх, или може би я бе стиснал прекалено силно. Остави я да се свлече на пода. Прекрачи я и се приближи към останалите две. И двете рязко се отдръпнаха.

— Адресът на майката на Пени. Веднага! Децата го зяпаха с широко отворени очи. Женствената погледна към компютърния терминал на металносивото бюро.

Паоло сграбчи телефона и го изтръгна от гнездото в стената, в случай че някой възнамерява да го използва. Даде й сигнал да се приближи и тя го направи, без да се бави излишно. Колежката й, онази, която четеше, се пресегна да я спре, но жестът й остана неразбран. Набитата жена спокойно се приближи до терминала и седна. Паоло се премести зад нея, за да може да вижда екрана. Намираше се толкова близо, че ако пожелаеше, можеше да я разпори от ухо до ухо.

— Ако направиш нещо да…

— Няма.

Той я гледаше, докато тя претърсваше досиетата на различни служители.

Продължаваше да е нащрек между ударите на клавишите. Следеше часовника на стената, жената, седнала при децата, другата, все още в безсъзнание на пода. Надяваше се да не я е убил.

Тя прехвърли няколко досиета, всяко от което имаше дигитална снимка. Бяха изминали една-две минути. Законът на Мърфи му напомни, че съвсем скоро всичко щеше да се прецака и ако не побърза, щяха да го пипнат.

Интересът на Паоло към Пени и майка й бе разкрил неговите намерения и бе посочил мишената му. Докато се добереше до Хоуп Стивънс, известна също като Алис Стивънсън, тя щеше да е предупредена и той отново можеше да я изпусне.

Това бе немислимо. Нямаше такъв вариант. Трябваше да измисли някакъв начин да я изпревари.

Тогава забеляза чантата на женствената, оставена върху бюрото, след като бе извадила от нея телефона. Решението му се роди ненадейно.

— Бързо!

Ужасена, тя започна да щрака по-бързо.

Когато чу пръстите й да спират, Паоло се вгледа в съобщението на екрана:

— Адресът й — каза Паоло.

— Вижте сам — отвърна жената. — Няма нанесен такъв. — С трепереща ръка тя посочи съответния ред на екрана.

— Трябва ми домашният й адрес… — повтори той. — Веднага! — Пресегна се, грабна чантата й, извърна се и взе останалите две от рафта.

Мършавата се съвзе и приседна на мястото, където бе паднала. Свенливо подръпна ръба на роклята си. Беше се набрала нагоре по бледите й бедра, разкривайки чифт тънки чорапи, които свършваха под коленете й. Сякаш участваше в разговора, тя му каза:

— Веднъж ги закарах у тях. — Погледна към колежката си зад компютъра и продължи: — Онази виелица миналата година. Автобусите… — Задави се. — Таванско помещение на площад „Джеферсън“.

— Идваш с мен.

— О, господи, не…

Той извади портмонетата от чантите им. Мършавата изглеждаше зашеметена. Би предпочел женствената заради удоволствието, което щеше да му достави, но трябваше да се задоволи с тази, която му бе отредена.

— Сега имам домашните ви адреси — обясни той и им посочи портмонетата. — Имам шофьорските ви книжки и снимките на вашите деца, както виждате. Аз съм слон.

Трите се спогледаха озадачени.

— Деца! — извика Паоло към седналите на пода малчугани: — Какво знаем за слона?

Едно момченце енергично вдигна ръка.

— Сам си опакова багажа!4

Няколко от другите деца се разсмяха. Паоло им подсказа.

— Забравят ли слоновете?

— Не! — извикаха децата.

Той се обърна към жените и им каза:

— Нито пък аз, ако някой се опита да ми пречи. — Хвърли кутията с хартиени кърпички към мършавата, която бе коленичила. Приземи се в краката й. Попита я коя е нейната чанта и след като му каза, извади връзка ключове за кола.

— Ти ще караш. — Вече вървеше към вратата. — Никой няма да излиза оттук. Не се обаждате и не отговаряте на обаждания. Ако стане въпрос, приятелката ви си е тръгнала по-рано. Някое от децата е отскубнало телефона от стената. — Вдигна двете портмонета. — Продължавате и завършвате деня както обикновено. Прибирате се у дома. Както разбирате, ще ви следя. Не се обаждате една на друга, не казвате нищо на никого: на съпрузи, роднини, на никого! Ако децата се разприказват, погрижете се. Утре сутринта можете да правите каквото искате.

За последен път хвърли бърз поглед към женствената; усещаше удоволствието, което би му доставила. Провикна се към стаята:

— Запейте!

Докато вървеше по коридора с мършавата до себе си, дочу тъничките им гласчета да звънят като мънички камбанки, не в тон, но прекрасни в чистотата си.