Светкавично бягство

49.

Един от хората на Филип забърза към него. Отначало Филип реши, че възнамерява да заобиколи мерцедеса и да отвори услужливо задната врата, но изражението му говореше друго.

— Какво има?

— Телефонът й е включен. Маркираният, на онази жена, Стивънс. Мобилният й телефон се включи в мрежата на „Пак Уайърлес“ преди няколко минути.

Лицето на Филип доби напрегнат вид. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Моментът не можеше да е съвпадение.

— Сега? След колко бяха, три дни? — Помисли за секунда. — Знаят за срещата. Използват това, за да се опитат да ни отвлекат вниманието. Не искат тази среща да се състои. — Замисли се какво още може да означава това. — Открихме ли къде е?

Охранителят понижи глас и заговори бързо.

— Телефонът предава от тук, от имението. Филип прие това като удар в гърдите. Погледът му се стрелна встрани, докато търсеше някакъв отговор в мрака, и процеди:

— Не е възможно. Невъзможно. Тук?

— Тук — потвърди човекът, който се чувстваше задължен да каже нещо.

Погледът на Филип падна върху измъченото лице на Паоло. Възраженията му срещу отношението към момичето изкънтяха високо в съзнанието му.

— Ох, мамка му — промърмори той под носа си.

Внимателно бе инструктирал охраната да отведе Паоло в кабинета и заедно с още един човек да пазят отпред, след като влезе вътре.

Филип сподави надигащата се паника. Едноокото куче го бе предало, бе носило мобилния й телефон със себе си, за да доведе шерифите до вратата му. Овладя се, придоби твърдо, самоуверено изражение, защото не искаше да издава нищо от подозренията си. Бързо се огледа още веднъж в мрака и решително се отправи вътре.