Светкавично бягство

11.

Ларсън изпитваше към болниците това, което малките деца към зъболекаря. Беше гледал как майка му умира в една от тях; беше седял до леглото на брат си, докато той се възстановяваше от нелепа автомобилна катастрофа, която го бе оставила парализиран до кръста; бяха оперирали рамото му, за да може да продължи да гребе. Миризмата, зловещата тишина. Единственото хубаво на болниците бяха жените в униформи; дори ясена в синя болнична униформа можеше да го възбуди. Плачевно.

Влезе в еврейската болница „Бейнс“, третата поред, която посещаваше, откакто преди два часа бе кацнал в Сейнт Луис, задължен и твърдо решен да открие Хоуп.

Трил Хемптън го бе посрещнал на летището с един от черните навигатори на службата, ненужна демонстрация, като се имаха предвид усилията на службите да не се набиват на очи.

На Хемптън, който бе завършил университета „Хауърд“, често задаваха стереотипния въпрос дали е бил спортист в колежа; първото предположение бе футбол — заради широките рамене и дебелия врат, изпъкналото чело и издадената челюст. Но в действителност интересите му в колежа бяха свързани с театралното изкуство и до ден-днешен той бе най-подходящият човек, когото Ларсън можеше да изпрати да работи в деликатна ситуация, където се изискваха елементи на работа под прикритие. Подобно на Ларсън, той бе постъпил в Службата от силите за опазване на реда — полицейското управление в Балтимор — където бе установил, че е невъзможно да се заобиколи зле прикритата корупция. Накрая бе върнал значката си, без да обели дума. По време на службата си бе научил повече, отколкото искаше да знае, за плана за защита на федералните свидетели и впоследствие кандидатства там за следващата си работа. Както и Стъбълфийлд, Хемптън беше с Ларсън от почти седем години; отначало като екип за опазване на свидетели, а отскоро — в ОИОП.

Хемптън говореше напрегнато:

— Скротъм счита, че както Пало Алто, така и Дюк си струва да бъдат проучени. Казва, че можеш да подхванеш Вашингтонския университет, след като ти е на път. И трите имат суперкомпютри, които могат да декодират Лаена, а Марковиц или се е свързал, или ги е посетил точно преди да изчезне.

Ларсън не можеше да изрази чувствата си с думи. Гледката на голото, нарязано тяло на младата жена в Минеаполис го бе потресла повече, отколкото бе осъзнал. Хемптън се досети от мълчанието му.

— Значи… наистина мислиш, че е той — Острия бръснач, типът, който уби Бени?

Макар че летяха със сто километра в час, на Ларсън му се искаше Хемптън да кара още по-бързо. Живееше с постоянното усещане, че е крачка назад. Беше го изпитвал и преди, защото всяко преследване на беглец ставаше по почти същия начин — играеха си на „хвани ме, ако можеш“, живееха с тревогата, че може да бъде извършено ново престъпление, преди да закопчеят престъпника. Но сега нещата стояха различно и разбираше това по мълчанието на Ларсън.

— Всъщност получих разрешение да потърся Хоуп Стивънс, преди да проверя Вашингтонския университет.

Хемптън се направи, че му повярва, или поне не смяташе да спори.

— И къде ни изпраща това нас двамата със Стъби?

— На път през следващите няколко дни.

— Да разпитваме компютърни маниаци и да ни става от студентките — каза Хемптън. — Нали нямаш нищо против да предадем рапортите си, когато се върнеш?

— Но ако откриете нещо — каза Ларсън, — това е друга работа. Трябва да бъда уведомяван възможно най-бързо за всяка новопоявила се информация, свързана с Марковиц, жив или мъртъв.

— Става. — Хемптън реши, че няма какво повече да добави.

Ларсън си проправяше път сред хаотичното шествие от санитари и сестри, лекари и чистачи, хора от поддръжката и посетители в болницата „Бейнс“, като следваше табелите до администрацията. Струваше му се, че шансовете да открие Хоуп жива намаляват, особено ако от Програмата бяха излъчили предупреждението по националния ефир. Защитените свидетели щяха да се покрият. Но Хоуп? Мисълта, че касапинът има преднина, че едната или и двете мъртви жени в Минеаполис са знаели нещо за Хоуп, го измъчваше.

Разположена на четирийсет декара и подслонена под десетки покриви, „Бейнс“ приличаше повече на малък град, отколкото на голяма болница. Затова на Ларсън му трябваха повече от двайсет минути да се добере до бюрото за информация, където можеха да му помогнат.

Ларсън показа документите си, прикривайки горната им част.

— Търся една жена, която работи тук. — Той описа предишната Хоуп Стивънс: малко над среден ръст, очи — сиво-зелени, слабо лице и леко заострена брадичка, хубава фигура, дълги крака, запомнящ се смях, който наподобява весела кашлица. След като размисли още малко, добави: — Всъщност косата й може да е всякакъв цвят, може би брадичката е малко по-закръглена или… — Забеляза, че погледът на жената застива. На място като „Бейнс“ трябваше да има хиляди служители. Малко по-уверено добави: — Информационни технологии, вероятно. Със сигурност компютри. Осигуровки? Не знам… — Усети колко нелепо звучи всичко това.

— Не съм сигурна откъде да започна. — Секретарката, учтива и възпитана, носеше слушалки над френската плитка, която смътно напомняше щръкнали пачи пера. — Разполагате ли с някакво име, господине?

— Опитайте с Алис Дънбар — предложи той.

Жената изщрака по клавиатурата.

— Не сме приемали никого с това име. Съжалявам.

— Погледна покрай него към двете жени отзад.

— Не е приемана. Работи тук — каза той. — Спешно е, държавна работа. Моля ви, проверете всички служители с името Алис.

Погледът й остана безразличен и тя каза:

— Имаме над две хиляди и двеста души персонал във всяка смяна. Общо пет-шест хиляди. Описвате бяла жена, нали? Сякаш цветът на очите й и стройната фигура трябва да ми говорят нещо. Ако разполагате с фамилно име, ще го пусна в системата. В противен случай трябва да се отстраните от опашката.

Фамилно име.

— Може да е в спешното отделение — каза той, връщайки се към „Св. Лука“. — Опитайте с Алис Стивънс или Алис Стивънсън. Всъщност, опитайте и с Алис, и с Хоуп… и опитайте също Хоуп като фамилия.

Жената се втренчи в Ларсън.

— Какво значи всичко това?

Ларсън отново постави документите си на плота.

— Моля ви — каза той.

Секретарката загуби част от предишната си самоувереност. Златната значка на федерален агент оказваше подобно въздействие върху някои хора. Погледът й се отмести предпазливо между Ларсън и двете жени, чакащи на опашката. Затрака по клавиатурата. Очите й се свиваха и разширяваха от усилието, докато се взираше. Нуждаеше се от очила за четене, но беше прекалено суетна да ги носи. Погледна нагоре, за да привлече вниманието на Ларсън, после поклати глава, промърмори нещо и отново започна да пише.

По погледа й пролича, че е успяла; главата й се завъртя към Ларсън, а после обратно към екрана.

— Там е — каза Ларсън. — Под какво име?

Настроението на жената се беше подобрило. Бе постигнала успех и Ларсън долови, че се пита дали да не се похвали пред останалите. Тъй като не искаше да се бави излишно, Ларсън се пресегна с дългите си ръце и завъртя монитора към себе си, като събори, без да иска, сивата магнитна пластмасова чашка за кламери, поставена на бюрото й.

Жената се опита да протестира, но бе твърде късно.

Алис Стивънсън. До името имаше абревиатура: ПИДАСО. Пространството за домашен телефон бе оставено празно. Адресът бе пощенска кутия, а не улица. Нямаше начин да се проследи къде е жилището й. Беше тя. Те я бяха научили на тези неща.

Заля го вълна на изпълнена с вина радост. Живееше в Сейнт Луис. Задавените в продължение на пет години въпроси се свеждаха до това. Може би смехът в театъра все пак беше нейният. Защо? — запита се той. Да не би да го наблюдаваше?

Секретарката завъртя монитора в първоначалното му положение и го запита:

— Искате ли да й се обадя по вътрешния? Искаше ли? Беше зашеметен. Автоматично отвърна:

— Не… благодаря ви. Тя тук ли е? Сега? На работа ли е днес?

Тя се пресегна към най-близкия телефон и прегънала малкото си пръстче, започна да набира номера. Притисна слушалката до ухото си.

Ларсън се пресегна през плота и натисна някакъв бутон, за да прекъсне повикването.

— Ей! — Тя го плесна през ръката.

— Не трябва да знае… — уведоми я той. — В кое отделение е?

— Какво е направила?

— Не е това, което си мислите.

Жената закова изпълнен със съмнение, невярващ поглед в него. След кратко състезание чий поглед ще издържи повече, тя му обясни съкращението.

— Помощник изпълнителен директор в администрацията на спешно отделение.

— Ще го проверя лично — каза Ларсън. После й прошепна отблизо: — В никакъв случай не я предупреждавайте, нито пък казвайте на някого. Направите ли го, ще попречите на федерално разследване. — Изчака, докато тренираният й поглед отчете предупреждението, но не забеляза нищо.

С безизразно изражение, тя извика след Ларсън, сякаш него го нямаше там:

— Следващият!