Светкавично бягство

2.

Ларсън бе посрещал хора от частни самолети и преди: някой и друг началник; важни клечки от Програмата за защита на свидетели; един-двама под прикритие, толкова можеше да си спомни. Но самият той никога не бе летял с частен самолет. Макар поводът за полета да бе изчезването на човек и напрежението в резултат на това да бе осезаемо, той можа да остане безразличен. Кожените седалки с размер, присъщ за първа класа, обгръщаха удобно едрото му тяло. Дървена облицовка, лъсната като арматурното табло на ягуар, ограждаше монтиран в стената плазмен телевизор, който в момента показваше маршрута на полета и местоположението им над земята. Вероятно би се справил и с видео, ако някой от агентите изпиташе желание да се забавлява. Имаше дори телефон, който никой от тях нямаше разрешение да използва. Смайваща обстановка, въпреки отсъствието на храна и напитки, освен бутилирана вода, и преобладаващото настроение на присъстващите, двама от които бяха на ръба на нервна криза.

На Ларсън му се искаше родителите му да бяха живи, за да им разкаже за това, но бе загубил и двамата, станали жертви на бичовете на двайсети век: баща му — на пушенето, майка му — на алкохола. Някога бе имал сестра, но тя бе преживяла някакъв срив още в гимназията и бе избягала от дома, без оттогава да прати вест за себе си. Никога не бе използвал уменията си за проследяване, за да я издири, и се питаше дали някой ден ще го направи.

Причината да пътува с този самолет бе пълна загадка — чичо Лео бе изчезнал. Къде и как, все още не му бе обяснено. Но обещанието да го върнат колкото се може по-скоро, и то пак с частен самолет, повлия на решението му да не се отказва от тази задача. Малцина можеха да осигурят правителствен самолет за толкова кратък срок; още по-малко онези, които да го сторят за лице с неговия ранг — заместник-шериф. Считаха го за малко повече от ловец на глави, тогава защо бе това специално отношение? Беше решил да приеме положението въпреки склонността си да подлага на съмнение заповедите и да причинява главоболия на висшестоящите, защото подозираше, че зад заповедта стои Скот Ротем — прекият му ръководител и началник. Нито един от придружителите му обаче нямаше да го потвърди.

Отново се замисли за смеха на жената във „Фокс“ и паниката, която бе предизвикал у него. Изсмя се на глас от този полет на въображението си, прикривайки с ръка широката усмивка, озарила лицето му, възможно най-нездравословното нещо. Защо тя и защо сега?

Агентите го изгледаха така, сякаш бе длъжен да им обясни шегата. И двамата му пазачи носеха документи от Министерството на правосъдието. По-възрастният — този с болезнения поглед, отговаряше на едно от имената, които звучаха познато на Ларсън: Уилкокс. Ларсън познаваше няколко души с това име; единият бе треньор по атлетика в частен колеж, другият — бивш заместник в Службата за задържане на издирвани от закона, за когото се говореше, че е сред най-надеждните и най-забавните партньори. Този тук не бе нито единият от двамата и докато Ларсън бе започнал да изпитва лека умора, Уилкокс посрещна настъпването на единайсет часа неподвижен и напълно буден в тапицираната седалка, сякаш на нея имаше нещо, което го държи изправен. Пръстите му чаткаха агресивно по клавиатурата, сякаш лаптопът го ядосваше по някакъв начин или пък това, което набираше, бе завещание.

— Какво става с Хемптън и Стъбълфийлд? — внезапно запита Ларсън. Двамата бяха оцелели след раняването, бяха преместени и назначени в неговото звено на отряда за задържане на издирвани от закона. Ларсън зависеше от тях. — Те извикани ли са? Уилкокс стисна устни и отново се зае да пише.

— Ще разбереш, когато стигнем.

Ларсън се загледа през прозореца, където черната пелена на нощта се наслагваше със собственото му отражение — дълбоко разположени зелени очи, устни, присвити в постоянна насмешка, и кожа, която се нуждаеше от бръснене. Отдолу проблясваха светлинките на градове — малки и скупчени. От горе светът изглеждаше толкова прост.

Предложението на Хоуп преди шест години бе само по себе си достатъчно директно. Инцидентът с автобуса и неуспялото покушение върху живота й бяха принудили шерифската служба да настоява за незабавното й включване в Програмата за защита на свидетели: необичайна, но не и нечувана мярка преди съдебен процес.

В предложението на Хоуп нямаше нищо романтично или сантиментално вероятно защото също като него се страхуваше, че ги наблюдават. Никога нямаха време да бъдат само двамата. Докато Ларсън се явяваше на брифинги по повод инцидента с автобуса, Хоуп бе настанена в тайнствено убежище — Орчърд Хаус, стара селска къща извън града — охранявана от неговия екип, което допълнително намаляваше шансовете му с нея. С течение на времето нейната самоличност се размиваше и постепенно Хоуп Стивънс щеше да престане да съществува; дори и за Ларсън.

— Ела с мен — бе казала някак делово.

Бяха в задния двор на убежището. Зимният вятър проникваше през дрехите му; с това си обясни продължителната тръпка, която изпита в този момент.

Това бяха фантазиите му и кулминацията на страховете му.

— Какво?

— Помоли за нова самоличност и ела с мен. Заедно ще започнем отначало.

Тя знаеше — и двамата знаеха, — че това не бе друго, а предложение за брак. Тя се стремеше да намери своя пристан. След като веднъж преминеше към Програмата, нямаше да има връщане, всяка връзка с миналото щеше да бъде заличена. Щеше да е като амнезия, предизвикана от теб самия. Внезапно му се стори, че едва се познават. Би ли могъл да вземе такова решение, без да го е обмислил обстойно, без шанса да се сбогува с някои важни за него хора?

Положението се усложняваше още повече от това, че като вътрешен човек знаеше колко трудна и невъзможна дори можеше да се окаже Програмата за свидетеля. Дори и най-закоравелите престъпници рухваха, когато ги изолираха напълно от семействата им. Мнозина стигаха дотам, че ходеха по кръщенета, сватби или погребения, където се издаваха, нарушаваха анонимността на защитата си и подлагаха живота си на риск само за няколко минути с близките си.

Колко щеше да издържи Хоуп? Какво щеше да се случи, ако загърбеше годините на обучение и работа? Връзката им можеше да се саморазруши след няколко месеца в борбата им отново да съградят себе си. Как щеше да се справи той!

Не изрече нищо от това, не даде никакъв израз на притесненията си, но те явно се бяха изписали на лицето му, защото тя пребледня, извърна се от вятъра и едновременно с това — от него.

— Знаех си — каза тя.

— Не е това… Просто ми дойде като гръм от ясно небе…

— Така ли?

— Искаш да премина към Програмата за защита на свидетели? Да, така е. Все едно лекар изведнъж да се превърне в пациент, а надзирателят да стане затворник. Това е нещо, което просто не можеш да си представиш да се случи на теб, когато си от тази страна на барикадата.

— Е, аз те моля да си го представиш.

— Дали изобщо ще ми позволят? Съмнявам се.

Нямаше представа какво можеше да предизвика подобна молба. Сближаването с обекта на защита не се насърчаваше, а дори се наказваше. Всички служители бяха обучавани да избягват това, което повечето от свидетелите желаеха най-силно: безопасност под формата на приятелство с охранителите.

— Много е сложно.

— Не, всъщност не е — отвърна тя. — Почти толкова просто е, колкото изглежда, Ларс. Или ни виждаш двамата заедно, или не.

Той се задави от невротичен смях и това я засегна. Искаше му се да може да върне този миг обратно.

— Има да се вършат много неща — каза той. Лицето й се озари. Той разбра, че решението му е правилно.

Тя се сгуши на гърдите му нетърпеливо, но плахо, като дете, което моли родителя си за прошка.

— Не те каня да страдаш с мен; каня те да живееш с мен.

— Не се безпокой, ще има доста да страдаш от мен през живота си — подразни я той, докато отвръщаше на прегръдката й.

— Покаяние, което ще понеса с радост.

— Трябва да завъртя един-два телефона, да се сбогувам с няколко души. Това трябва да ти е абсолютно ясно. — Списъкът в главата му се удължаваше.

— Какво ще стане, ако ти откажат?

Едва тогава той осъзна напълно измеренията на тази възможност; трябваше да се запита дали това не е било първоначалното й намерение.

— Не мога да направя това, Хоуп.

— Не можеш или не искаш?

— Да те измъкна потайно оттук и да те скрия някъде? Да избягам с теб без… мощната закрила на Програмата? Аз съм просто един човек. Нещата не стават така.

Веднага му стана ясно, че тя подценява значението на Програмата за защита на свидетели за своето — за тяхното — оцеляване. Това на свой ред го накара отново да се замисли доколко е готов да погуби Роланд Ларсън единствено в името на любовта. Любов, по-кратка от три месеца, родена под смъртна заплаха, в разгара на битката.

— Ротем ще се опита да ме разубеди. Най-малкото, което биха направили, е да ме заставят да отида на психолог или психиатър. Ще трябва да се подписват документи, които ги освобождават от отговорност. Не е като да гръмнеш шампанското и да чакаш да ти намерят ново място.

— Някакви други съображения, а?

— Прекалено рано е за други. Това са главните — каза той. — Нуждая се от малко време да преценя обстоятелствата и да сглобя нещата.

— Но няма време, нали? Да не мислиш, че възнамеряват да те предупредят, преди да ме отведат? Да не мислиш, че възнамеряват да предупредят мен? Няма начин.

Беше права. Преместването й щеше да бъде извършено посред нощ, като престъпление. Два-три микробуса, които тръгват едновременно в различни посоки. Тя щеше да бъде в единия от тях, щеше да изчезне завинаги. Вече я бяха пуснали по бързата процедура. Документите за новата й самоличност щяха да пристигнат всеки момент.

Той отново изложи доводите си, като подчерта, че са му нужни поне още ден-два.

— Наистина те обичам. Но ти дължа някои обяснения. Няма да оставя приятелите си да страдат излишно. Стига им толкова.

Целунаха се за първи път без никаква страст и тази целувка щеше да го преследва, докато разкриваше на Ротем плана си да се присъедини към нея. После, през нощта, продължи да обмисля предложението й, свалил слушалката от телефона, без да заспи за минута.

На сутринта, с решението си, той се върна във фермата.

Откри я празна и изоставена. Дори следите от гуми бяха заметени, сякаш никой не е идвал от години.

Обвини за това Ротем, макар и не директно. Обвини нея, че бе чакала толкова дълго, преди да сподели с него замисъла си. Не бе престанал да обвинява себе си, че се е огънал, че я е изоставил, макар и за миг през онзи ден.

Кацането на пистата го върна към настоящето. Ларсън се чувстваше едновременно значим и сконфузен, като нито едното от усещанията не го радваше. Тримата федерални служители бяха набързо откарани от шофьор, който също имаше документи от Министерството на правосъдието, и той още веднъж си напомни колко сериозно може да се окаже положението.

Чичо Лео. За Ларсън това едва ли значеше нещо повече от име, но се ползваше с тежест, с легендарна значимост в царството на Програмата.

Чичо Лео бе имал нещо общо с модернизацията на Програмата за защита на свидетели, чийто старт бе в средата на деветдесетте години. Самото име „Лео“ говореше достатъчно за принципите на секретност, както впрочем и за цялото модернизиране на Програмата. То изразяваше нейните достойнства, състоянието на сигурността й и качеството на защита на свидетелите. Затруднението с чичо Лео бе призовало големите играчи. Можеше да не се окаже повече от неочаквана ваканция или посещение в болницата, но чичо Лео бе изчезнал, а на Ротем очевидно му бе наредено да обърне небето и земята и да го открие. Изглежда, Програмата за защита на свидетели и Звеното за задържане на издирвани от закона, които рядко имаха нещо общо помежду си, сега щяха да работят заедно. Присъствието на агентите на правосъдието беше красноречиво. След като бяха вдигнали Ларсън от скамейката на резервите, значи на всяка цена искаха чичо Лео да бъде открит. Чиновниците явно се канеха отново да се настанят зад бюрата си и да гледат как хората като него работят.

Точно тази октомврийска нощ в Принстън, Ню Джърси, накара Ларсън да съжали, че не си е взел пуловер, а беше само с джинсите и черното сако, с които бе облечен в театъра. Наоколо миришеше на изгорели газове и автомобилни гуми, когато тръгна по асфалтираната алея за автомобили на скромна, незабележима къща в квартал, който определяха като добър — място, където децата спокойно можеха да карат колело, но не и сега, в четири часа сутринта.

Ларсън нямаше никакви основания да се опасява, но базирайки се на опита си, очакваше да види местопрестъпление — местни ченгета, криминолози, даже заповед да не се допуска пресата. Вместо това имаше черни служебни коли. Къщата бе тъмна и му трябваше малко време да разбере, че някой е налепил черен изолационен материал или пликове за боклук от вътрешната страна на прозорците. Последва двамата си придружители вътре.

Поразиха го едновременно отблъскващият жълт килим в дневната и изобилието от книги и списания. Собственикът обичаше да чете и бе превърнал мястото в кошче за хартиени отпадъци. Обзавеждането се опитваше да изглежда модерно, но бе просто докарано до съвременно, поради което наподобяваше декор, подходящ за реклама на ремонти по домовете. Ранчо от петдесетте години на учен от Завръщане в бъдещето, ако се съдеше по няколкото снимки на чичо Лео и тези на най-различни величия и политици, окачени по стените сред репродукции на литографии на Уорхол и няколко прилични черно-бели фотопортрета, на които се мъдреха Джон Ф. Кенеди и Роналд Рейгън.

— Някога познаваше всички.

Скот Ротем, на четирийсет и една-две, по-скоро четирийсет и пет, беше човек със смешни изпъкнали очи, за които някой комик би дал мило и драго, стига да можеха да изразяват каквото и да било. Ивицата липсваща коса просто плачеше за козметичен препарат. Ротем си беше съвсем наред — стига да си падате по бюрократи, имунизирани от чувство за хумор, с врязана в бръчките между, очите злоба и мирис на крака, който го следваше навсякъде. Той не само ставаше сутрин със задника нагоре, но и охотно си лягаше по същия начин. Не просто консерватор, а направо стълб, при това бутан от булдозер. Ларсън го харесваше, макар да не знаеше точно защо. Може би съвършенството на непреклонния му характер, фактът, че никога не отстъпва дори на сантиметри, поведението му на „копелдак“ от пръв поглед го правеха истински задник, но и човек, когото Ларсън с основание би могъл да уважава. Бе принципен, макар и по някакъв особено опасен начин, което бе поразително.

— Дължиш ми половин представление на „Много шум за нищо“. Твоите хора ме отмъкнаха през антракта.

— Ела тук.

Ларсън го последва. Когато бе възможно, той се опитваше да печели преднина пред Ротем, вземаше я в началото и се бореше да я задържи, защото типът си имаше начин да му влиза под кожата, да го кара да върши неща, които не иска. Случвало се бе дори да се съгласи, преди още да е наясно с фактите, макар че единствения път в живота му, когато трябваше незабавно да действа, той не го направи.

Веднага щом се озова в страничния коридор, украсен със снимки, вероятно семейни, той подуши кръвта. След като си се сблъсквал един-два пъти с подобно нещо, носът долавя мириса й от разстояние, а на Ларсън това му се бе случвало доста по-често и се бе впило в обонянието му като кърлеж. Всяка крачка по коридора бе стъпка по алеята на спомените, само дето снимките в неговите спомени бяха все на жертви.

Тишината в къщата му се стори обезпокоителна. Искаше му се Ротем да каже нещо. Хвана се, че си тананика, и му се прииска да може да изкара някоя мелодия до края.

Миризмата ставаше все по-наситена. Внезапно завоня така, сякаш някой бе отворил отдавна забравена кофа с боклук. Смрадта го удари като амоняк в момента на отвиване на капачката. Блъсна го в очите и дълбоко в синусите, където, знаеше, щеше да се настани и да се задържи часове наред, а може би дни. Разнасяше се от кървавия труп, проснат по лице в банята; тялото бе толкова подпухнало и деформирано, че китките бяха бухнали над маншетите на ризата и бяха скъсали копчетата. Беше стояло две или три седмици. Разложението бе толкова напреднало, че кожата на тила се бе цепнала от яката на ризата нагоре.

— Не е Леополд Марковиц — уведоми го Ротем.

— Не е чичо Лео? — запита Ларсън. — Значи е…

— Някой си Емерсън Брайтън Доил. Името не е от значение. Студент последна година. Личен помощник на Марковиц. Против правилника на университета да не се наемат никакви нещатни сътрудници, което е разпространена практика, особено за пенсионирани професори като Марковиц. Давал е консултации в „Принстън“. Консултирал е наляво и надясно. Сега събираме сведенията.

— Консултирал или консултира? — Ларсън се опита да изясни времето.

— Бързо схващаш.

— Искаше лично да видя Емерсън Брайтън Доил. Това не го схващам.

— Снимка нямаше да свърши работа — каза Ротем.

— Ароматерапия?

— Заобиколи оттук.

Докато Ларсън прекрачваше избледнелия като пън крак, обут в бежово, Ротем продължи:

— В момента, в който дори го помръднат, нещо ще бъде съсипано, а може и всичко, ще се разплуе като прегоряло говеждо. Искам да видиш това. Не че бих го пожелал някому — каза той, докато проявяваше рядък за него порив на човещина.

— Тогава защо? — запита Ларсън, малко преждевременно, както се оказа.

Защото Ротем вече бе посочил главата, наподобяваща повече ужасяваща надуваема плажна топка. Ларсън направи крачка назад, доближавайки гръб към стената между умивалника и тоалетната чиния. Студенината й проникна през сакото и ризата му, през кожата му и го прониза като свредло на зъболекарска бормашина. Ротем беше прав: ако преместеха тялото, то вероятно щеше да се разпадне. Отначало червената ивица му заприлича на още една от гънките под брадичката — Ларсън преброи десетина въпреки отока. Но онази под дясното ухо на човека бе нещо повече от разцепване. Беше прекалено прецизна, завита като усмивка, започваща от ухото. Доста неестествено.

— Бени, шофьорът на автобуса — каза Ларсън накрая. Всемогъщи Боже! Ромеро? Хоуп отново изникна в мислите му. Хоуп и дългата й история, свързана с Ромеро.

— Не можем да сме сигурни — отвърна Ротем, но явно не бе напълно убеден в думите си.

Съдебният патолог би описал прерязаното гърло на Бени като точен срез, чиято цел е да прекъсне трахеята, като едновременно прекъсне каротидните артерии. Изключително ефективен разрез, ако някой е искал човекът едновременно да онемее и да умре. Бени бе кървил и се бе давил в собствената си кръв с прерязан ларинкс. През изминалите шест години Ларсън не бе виждал друго подобно нещо.

— Не можем да го определим като почерк на извършителя — продължи Ротем.

— Не можем ли?

— Но исках да го видиш.

— Скот, може да съм малко настойчив, защото е четири и половина сутринта, а може и да е от дружеския разговор с двамата чудесни събеседници, които изпрати да ме отвлекат, но клеча тук до тази воняща купчина, гледам това, което искаш, и ти казвам, че този разрез е личният почерк на убиеца. Това е, което искаш да чуеш, иначе защо ще ме водиш тук? Така че ако знаеш още нещо, защо, мамка му, не ми го кажеш?

Ларсън искаше да се махне час по-скоро. Искаше да открие Хоуп и да й каже, че Ромеро отново са се размърдали. Размърдали? Бяха пипнали Лео Марковиц. Милостиви Боже!

— Леополд Марковиц състави кода за Лаена.

Ларсън вече се бе досетил. Лаена бе името, с което бяха означили основния списък на защитените свидетели по Програмата, най-грижливо пазената база данни в Министерството на правосъдието. Вътрешностите му отново се свиха. Абсолютно всичко, което имаше нещо общо със самоличността и местоположението на Хоуп Стивънс, беше в Лаена.

— Лаена излезе от строя вчера следобед някъде към четири часа източно време. Не могат да я отворят; нямат достъп до нея.

— Значи са се сдобили със списъка — каза Ларсън.

— Със списъка — да, но може би не и с имената в него.

Седем или осем хиляди души, включително и близките им — жени, деца, съпрузи, роднини.

— Шифърът е сериозно препятствие.

— Не и за Марковиц — каза Ларсън. — Нали?

— Дори на Марковиц разшифроването на Лаена ще отнеме време.

— Значи сме извикани да го намерим.

— Ти си извикан. От мен. Да.

Ларсън въздъхна, освободи се от рулото тоалетна хартия и се приведе да разгледа разреза отблизо. Тялото бе прекалено подпухнало, за да може да се определи дали причината за смъртта е острие на бръснач, макар да знаеше, че това ще бъде крайната преценка на съдебния лекар. Всичко това му дойде малко в повече. Изправи се, излезе от банята и тръгна по коридора навън, където задъхано пое чист въздух или онова, което минаваше за такъв в Ню Джърси.

Ротем се озова точно зад гърба му, по-гъвкав и бърз, отколкото би могъл да предположи.

Короните на дърветата шумоляха на вятъра, люлееха се напред-назад като хор, изпълняващ госпъл.

Ларсън се изхрачи в близкия храст; чу как храчката се пльосна върху листата и се отцеди в подгизналата растителност отдолу. Усещането се задържа в гърлото му и едва не го накара да повърне.

— Мамка му — промърмори си сам.

— Ако съдя по това, той има преднина от две седмици — каза Ротем. — Най-много три.

— Е, разполага ли с имената или не?

— От Програмата ми казаха, че е възможно, но е съмнително. Рискът обаче се увеличава с всеки изминал ден. Не само основният списък е кодиран, но и всеки отделен запис в него. Представи си го като сейф в банка. Марковиц трябва да проникне не само в трезора, но и да отвори всеки един сейф поотделно, за да стигне до самоличността на защитения свидетел. Ще са му нужни от три седмици до месец, и то само в случай че използва най-бързите компютри — „Крейс“ и „Силикон графикс“. Това ни дава още седмица до десет дни да го намерим.

— Което означава, че ще трябва да открием Ромеро. Мислех, че са се покрили дълбоко, след като Дони бе прибран във федералния затвор.

— Ние знаем по-добре от всички, Ларсън — каза Ротем, — че никой никога не изчезва напълно. Освен може би Хофа.

Когато Дони първоначално бе осъден по обвинение в измама, Поп, Рикардо и още някои бяха потънали в дън земя. Ако правителството знаеше къде да ги намери, това веднага ставаше новина за Ларсън. Останалите Ромеро обаче никога не бяха съдени, което го караше да се пита защо. Показанията на Хоуп щяха да са достатъчни за присъда; тя оставаше жива заплаха за семейството.

Ротем добави:

— Всяка една от големите фамилии е готова да убива за този списък. Да плати милиони. Защо не и Ромеро? Ако Марковиц им даде Лаена, всяка възможна самоличност на всеки защитен свидетел от Програмата… — Остави думите да увиснат във въздуха. После продължи: — Това е повече от мотив.

— Но целта на дигитализирането на списъка бе той да стане непробиваем — каза Ларсън.

— Точно така. И Титаник не можеше да потъне. Виж какво, от Програмата съставят списъка отново, този път на ръка, но това е дяволски много работа.

— Но все трябва да има някакъв дубликат, нали?

— Предполагам, че биха могли да го възстановят онлайн. Но какво знам аз? От нас се очаква да открием Марковиц. Точка.

— Ще правим това тайно?

— Всичко, което правиш, е тайно — отвърна Ротем.

— Даа, но нещо толкова голямо… Ще работим в специално звено, нали? ФБР, ние, Отделът за задържане на издирвани от закона… Кой още?

— Ние.

— Казах го.

— Ние — повтори Ротем, докато палеше цигара и огънчето от газовата му запалка освети огромните му очи и постави втори нос на лицето му.

Ларсън не знаеше, че пуши. Стори му се смущаващо, че е работил пет години в Отдела задържане на издирвани от закона и едва сега научава това. Главата му се въртеше. Все още не можеше да се отърве от вкуса в устата си. Но след като Ротем се закашля, разбра значението на цигарата. Това бе начинът на непушача Ротем да прочисти гадния вкус от собственото си гърло.

— Наистина ли помага?

— Да — отвърна Ротем.

— Може ли?

Ротем му подаде запалената цигара. Той я пое между дебелите си пръсти, хвърли поглед към ръката си и му я върна. Вместо това налапа дъвка. Тя свърши работа за около минута, но щом преглътна, си помисли отново, че ще повърне.

Обзе го паника, проникнала в него като отрова. Хоуп — на първо място в списъка за екзекуции на Ромеро.

— Дони Ромеро — каза Ларсън.

— Излиза в изпитателен срок. Да. Ларсън бе чул само слухове.

— Как го е постигнал, като все още е заподозрян в тежко убийство?

Ротем го измери с поглед и си дръпна от цигарата.

— Правителството се лиши от основния си свидетел. Няма свидетел, няма дело. Останалите Ромеро са волни като птици.

Ларсън се сви.

— Изгубили сте свидетел.

Това бе професионалният евфемизъм за убит свидетел.

— Изчезнал без предизвестие.

— Този, за когото става дума, е Хоуп Стивънс, нали? — Значи наистина не е свидетелствала, слуховете се оказаха верни.

Погледът, който Ротем му върна, бе смразяващ. Ротем знаеше за връзката им. Кимна.

Затова ли ме е избрал за задачата? Ротем искаше хората му да са възможно най-силно мотивирани.

Някакъв гризач се шмугна в храсталака. Плъх, помисли си Ларсън.

— Марковиц може да се огъне — каза той. — Това може да се окаже уловка.

— Даже дяволска уловка. Интуицията ми подсказва, че са Ромеро. Твоето мнение?

Мълчанието на Ларсън бе знак, че е съгласен.

— Ще извикаме криминолозите — каза Ротем, — но ти гарантирам, че накрая разрезът ще се окаже идентичен с този при Бени.

Ларсън се запита как, след като основният списък е изчезнал, а Хоуп се бе укрила от Програмата за защита на свидетели, би могъл да я открие преди Ромеро. Независимо какво му възложеше Ротем, това бе основната му задача. С предстоящото освобождаване на Дони, Ромеро не биха желали един толкова опасен потенциален свидетел като Хоуп да промени решението си и да се яви в съда. Всъщност възможно бе да са тръгнали след списъка специално да открият Хоуп и да не й позволят никога да даде показания.

Ларсън плю отново, опитвайки да се отърве от отвратителния вкус в устата си. Плъхът или катерицата — каквото и да беше — прошумоля в храсталака, докато изчезна в нощта.