Светкавично бягство

14.

Паоло бе обяснил правилата на бледата и трепереща зад волана жена. Вече бе напъхал в джобовете си всичките пари, кредитни карти и шофьорски книжки, които бе открил в чантите на трите жени, а останалото беше изсипал в краката си. Тя добре разбираше намеренията му.

Внезапно намали.

— Ето тук я оставих.

— Отбий!

Изцъклените й очи и треперещите пръсти не издаваха по никакъв начин, че го е чула. Въпреки това колата се отби до бордюра и спря.

— Най-лесното, което мога да направя, е да те убия, да те пъхна в багажника и да открадна колата ти — започна той, при което тя се сви и пребледня още повече. — Но ти си учителка, а аз обичам децата. Така че ще те пусна, ако това наистина е мястото. Тук ли е?

Тя кимна.

— Добре, тогава карай у вас, заключи вратата, изключи телефона си и не говори с никого. Утре сутринта ставаш, отиваш на работа и вършиш ежедневните си глупости. Мислиш ли, че можеш да се скриеш от мен?

Уплашената до смърт жена енергично поклати глава.

— Твоята Алис Стивънсън си играе на криеница през последните шест години и виж докъде я докара. Имай го предвид.

Тя кимна и продължи да стиска волана.

Отначало Паоло реши, че е бил достатъчно убедителен, но после съобрази ситуацията и проследи погледа й към тротоара на следващата пресечка.

Хвърли още един поглед към жената, а след това забеляза хубавото русо момиченце, изправено пред входа на сградата, в която бе вперило поглед.

По всичко личеше, че се е изгубило.

Първата усмивка от много време насам озари лицето му, докато си мислеше: Помогни си сам, та да ти помогне и Господ.