Светкавично бягство

45.

Стройни кедри, високи борове и пищни ели се виеха по склона на ниския хълм зад Катрина Ромеро, наподобявайки бръшлян върху руини. Надвисналите оловни облаци, накъсани, парцаливи, се носеха над главата й, а слънчевата светлина, която проникваше през тях, носеше усещане за лято и радост. Ветрецът довяваше мириса на горящи листа и звуците от оживен спор между някоя златка и катерица, които се надпреварваха да трупат запаси, преди зимата да ги е стегнала в хватката си.

Катрина яздеше жълто-сивия кон с мръсна бяла опашка. Беше облечена в черен жакет за езда върху шита по поръчка бяла риза с дузина седефени копченца отпред. „Материал за тоалетни чинии“, така един приятел на Филип наричаше пластмасовия заместител на седефа. Катрина яздеше изправена, бежовите бричове за езда бяха силно опънати.

Филип Ромеро, по кръв чичо на съпруга й Рикардо, но в живота — по-малък полубрат, бе застанал под нея и гледаше нагоре. Беше дребен мъж към трийсетте, с мургави черти и замислен поглед. Стрелна с поглед кожения клин от вътрешната страна на бедрата й, изгладен до блясък от часове триене в седлото. Тя се наведе и му подаде един CD-ROM в пластмасов калъф за бижута.

— Този е последният — каза той. — Сериозно, Кати, не знам как да ти се отблагодаря.

— Какво става? Защо да е последен? И не ми казвай, че всичко е наред. — Беше му копирала тези дискове всеки ден-два през изминалите три седмици. — Не изглеждаш добре, Филип.

— Претърпяхме огромна загуба — отвърна той. — Снощи почти не съм спал. Но това, с което разполагаме — този последен диск, — е повече от достатъчно за нуждите ни. — Долови промяна у нея.

— Значи след тази вечер повече няма да имаш нужда от мен.

— За прехвърляне на електронна поща върху дискове? Не. Но въпросът ти нещо не ми харесва. Какво има, Катрина?

— Защо не пояздим заедно? — попита тя и погледна към горите зад него. — Яздиш ли още? Колко време мина, откакто не сме яздили заедно?

— Не съм сигурен, че на Рикардо ще му хареса.

— Мислиш ли, че той действително е способен да изпитва любов?

Слисан от въпроса, особено от това, че го задават на него, на Филип не му остана нищо друго, освен да види как тя смушва коня с пети и си тръгва. Тя се надигаше и сядаше на седлото в съвършен унисон с тръса на коня по толкова изкусителен начин, че Филип реши, че е преднамерено.

Тя се извърна и извика през рамо:

— Ред Рок след половин час?

Изборът на мястото за срещата им не оставяше никакви съмнения у него. И през ум не му бе минавало, че това може да се случи.

Трийсетте минути изминаха бързо, докато подготви кастрирания жребец за езда, изпрати няколко съобщения и се обади на няколко души, за да си освободи време. Избра заобиколен маршрут през кедровата гора — покрай осмата дупка на игрището за голф, на два километра от пътя за Уинифред, после мина извън пътя неколкостотин метра на юг към групата скали, обрасли с червен лишей.

И за двамата това бе тайното им място, докато растяха като юноши, паметното място на сексуалното им съзряване, което оставаше най-яркият и жив сексуален спомен в живота му. Проливен летен дъжд. Двамата един до друг в малката пещера, тя — с подгизнала риза, щръкнали твърди зърна, които събуждаха фантазиите му. Докато се приближаваше към мястото, той си спомни как тя бе кръстосала ръце да се прикрие и собственото му смущение от това, че са го хванали да зяпа. Внезапната промяна у нея, когато ги отпусна и се изправи с типичната си горда осанка, а после се съблече точно тук, пред него. Никакви думи, никакви обяснения. Без и за миг да отделят поглед един от друг, голотата й остана някъде в периферното му зрение.

Беше му наредила: „Приближи се“ или нещо такова, без да остави съмнение кой владее положението. Привличаше го ярката бяла ивица там, където загарът свършваше в основата на тъмната й коса — толкова буйна! — до извивката на гърдите.

Като тийнейджъри се целуваха, докато устата му пламнеше и тя му прошепнеше да я докосне, а после, като по чудо, преместваше ръката му към гърдите си, за да му подскаже какво да прави.

Тяхната единствена среща — не че не бе искал тя да се повтори. Тя обобщаваше всичко най-хубаво на този свят и той бавно я бе отдалечил заедно с желанието си към нея.

После се случи онова с Рикардо и нея, в тази същата пещера — Катрина казваше, че е станало насила, Рикардо твърдеше друго. Дете. Брак.

Когато Филип пристигна този път, тя бе притиснала гръб до ствола на една елха, която я подслоняваше от ръмящия дъждец. Положението им не бе много по-различно от това преди всичките тези години, факт, който и двамата съзнаваха много добре.

Тя не се помръдна към кобилата си, явно нямаше никакво намерение да осъществят ездата, която бе предложила. Той слезе и завърза коня си; гмурна се под тежките клони в приглушената светлина. Случайни лъчи играеха върху лицето й. Никога не се бе чувствал удобно в присъствието й, винаги на ръба на извинението.

— Е — каза той тихо.

Погледът й се втвърди и тя каза:

— Видях момчето.

— Това не трябваше да се случва.

— Но се случи. Бяха си помислили, че е болно. Помолиха ме да го погледна.

— Не е трябвало да правят това. — Не бе чул нищо подобно.

— Как можете да направите такова нещо? Да отвлечете момченце на възрастта на малкия Дони?

— Това не подлежи на обсъждане.

Нямаше никакво съмнение как би реагирала, ако разбереше за малкото момиче, което бе поверено на грижите на Паоло.

— Разбира се, че подлежи. Точно ти. Отивам си — обяви тя. — Довечера. По време на срещата ви.

Усети тревога да стисва гърлото му.

— Това е единственият път, когато съм благодарна на Рикардо, че е толкова обезумял. Ще взема Кали и Реми.

— Не и тази вечер — примоли се той.

— Да, тази вечер. Моментът е идеален. Цялото му внимание е насочено върху срещата, която сте подготвили.

— Но защо? — попита той. — Не мога да ти позволя да направиш това. Не и сега.

— Това място е като затвор. Хората му карат децата ми до училище. Прибират ги. Тази нощ е единственият ми шанс.

— Това е нелепо. Можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш.

Той се извърна да си върви, не искаше да остава повече.

— Не и с децата. Те никога не пускат децата.

— Точно довечера?

Нямаше време за това. Беше дошъл тук с надеждата да бъде прелъстен, но в замяна на това установи, че е предаден. Рикардо — вече непредсказуем и опасен — щеше да стане непоносим, ако тя си отидеше.

— Подслушах ги. Трябва да присъстват на тази ваша среща. Това е моята възможност, Филип, единствената ми почтена възможност и възнамерявам да се възползвам от нея.

— Преиграваш.

— Като че ли можеш да разбереш какъв е.

— Имам известна представа, повярвай ми.

И ето пак: същото разкопчаване на блузата й. За миг отново бяха на шестнайсет и седемнайсет години. За миг той бе неспособен да мисли. Но внезапно шокът от вярата й, че може да купи съучастието му в своеволното й напускане, толкова го отврати, че той отстъпи назад, за да демонстрира несъгласието си. Ръката й бе стигнала до петото копче, но първите синкави ивици започнаха да се провиждат. Когато остави блузата да се разтвори, се видя, че оцветяването започва от абсолютната, недокосната белота под сутиена й и се разпростира надолу, обгръщайки я от двете страни, а върху ребрата й недвусмислено личаха отпечатъци от ръце.

— Против волята ми — каза тя. — Предполагам, че това е неговият начин да ме накаже. Някой психоаналитик би наместил това в спретнати малки квадратчета, но то нито е спретнато, нито е малко, когато пада върху теб. Дотук съм. Махам се.

Той не можа да каже нищо.

— Проблемът при него — при двама ви — е, че всичко опира до пари. Колко ви трябват? Задавам този въпрос на Рики и той не може да ми отговори. Каква е ползата от парите, щом единственото, което може да се купи с тях, са още по-високи стени и повече телохранители.

— Въпросът не е в парите.

— Лъжеш и много добре го знаеш.

Закопча блузата и я напъха в панталоните си, ръката й се промуши чак до дъното на панталоните й за езда. Пряко волята си той пожела да я има точно тук, точно сега — не бе по-добър от Рикардо. Бе докарала Рикардо почти до лудост с явното си презрение към него. Запита се как би постъпил при подобни обстоятелства.

— Тогава върви — каза той, думите загорчаха в устата му.

Лицето й се озари въпреки полумрака под клоните на дървото.

— Мисля да използвам задната врата.

— Така ли? — Той осъзна, че тя нямаше да го зареже по този начин, ако не бе видяла заложника. — Животът е пълен с ирония.

Отново яхна коня; вече чувстваше болка в задника си. Усилията му да отнеме — някои биха казали „да отмъкне“ — контрола на „компанията“ от Рикардо до голяма степен се основаваха на мечтата му един ден отново да спечели тази жена за себе си. Сега всичко отиде на вятъра. Тя си отиваше почти без да се сбогува. Ако той не й трябваше за нещо, щеше ли изобщо да го изкуши да дойде тук?

Докато се отдалечаваше, си представяше как го вика да се върне, представяше си я излегнала се под онова дърво, разтворена за него, същата онази влажна, топла наслада, която бе изпитал тогава. Веднъж. Представи си как го моли да тръгне с нея.

Но в действителност звукът идваше от някоя птица или друго диво същество, изоставено в гората, жадуващо за компания, умислено, недоверчиво към всичко ново и непознато.