Светкавично бягство

* * *

Уреченият час — 14:37 — наближаваше. Паоло често поглеждаше часовника си. Здравото му око се въртеше ту към летището в далечината, ту към въздушното пространство над него, ту към огледалото за обратно виждане. И пак отначало. Беше покрил раненото си око със спортна лента като импровизирана превръзка.

Всичко беше подготвено веднага след като съобщи, че е напълно сляп с едното око. Надяваше се, че Филип просто ще реши да му изпрати партньор, вероятно с медицински принадлежности, за да може да се придържа към първоначалната уговорка. Идващият самолет означаваше или тревога за състоянието на заложника, или загуба на доверие в него. Затова очакваше приземяването, превърнал се в кълбо от нерви. Бъдещето му беше в ръцете на други, единственият му изход беше да се качи на самолета и Паоло с отчаяние почувства, че положението е излязло от контрол.

Първата кола, която видя, вероятно беше фалшива тревога. Паркира встрани от двупосочния път на север от летището в кална отбивка пред ремонтна работилница или плевня. Въпреки че никой не слезе от нея, Паоло продължи да я следи.

Но втората кола, тъмна, с четири врати, която приличаше много на първата, накара сърцето му да се разтупти. Не можеше да си спомни добре, но мислеше, че някъде вече е виждал тази кола. Тя подмина входа на летището. После обаче даде назад и влезе. Спря пред единствения хангар, където слезе мъж със спортно яке. Миг по-късно автоматичната врата на хангара започна бавно да се отваря и колата влезе вътре. Това значеше, че зад волана има втори човек.

Още преди вратата на хангара да се затвори, Паоло беше запалил колата. Откачи се от крика и даде назад през малкото мостче. Тръгна на юг по селски път, през нивите — маршрут, който предварително бе избрал за бягство. Около него имаше хълмове и гори. Идеално място да се отървеш от опашка, ако се наложи. Той караше бързо, но без да прекалява, като гледаше ту пътя отпред, ту този зад него.

Ченгета или федерални — нямаше значение. Филип ясно му беше казал какво трябва да прави, ако нещо се обърка.

Радиозатъмнение — никакви телефони, никакви опити да се свърже с имението. Никакви имейли. Никакви факсове. Той беше сам, а единствената му мисия беше да заведе малкото момиче в имението колкото се може по-скоро. Като минаваше през рекичката за втори път, той намали и хвърли мобилния си телефон през прозореца във водата, като изключи всякаква възможност да бъде засечен. Телефонът тихичко цопна и изчезна.

Той и момичето бяха сами. С ранено или здраво око, той имаше задача и възнамеряваше да я изпълни. Почувства странно облекчение. С Божията милост, беше дарен с възможност да изкупи грешките си и да се докаже.

Превали билото на един хълм, докато планираше как да се отърве от откраднатата кола, в случай че вече е съобщено за нея. Опитваше се да не мисли за това, което току-що бе видял на летището, и колко голяма беше вероятността да бъде заловен.

Опита се да не мисли какво ще прави, ако Филип му нареди да убие малкото момиче.