Светкавично бягство

Пролог

Четирийсет и първият ден беше последният им заедно.

Роланд Ларсън стърчеше в кабината на обществения телефон на отбивката за камиони, на ръба на лудостта от денонощното бдение за сигурността й и забраната за всяка близост с нея. Възнамеряваше да й се обади. Тайничко й бе подхвърлил своя мобилен телефон и сега набираше собствения си номер; притаила дъх, тя му отвърна, шепнейки заради неудобното място, което обитаваше — кабината в задната част на автобуса, паркиран трийсетина метра по-надолу.

— Не издържам повече — каза тя.

Той усети, че се възбужда от пресипналия й глас. Четирийсет и един дни под възможно най-голямо напрежение, а това бе първото оплакване, което бе чул от нея.

— Нас или положението? — попита той.

Хоуп Стивънс бе премествана по три различни повода: първо в една дървена хижа в дивата пустош на Мичиган — място, където Ларсън можеше да си представи как се оттегля някой ден за спокоен живот, напълно различен от настоящия; после в почти изоставена база на военновъздушните сили в Монтана, чиято изолираност от света му напомняше затвор за особено опасни престъпници — място, което твърде добре познаваше; и най-сетне в дизелов автобус, конфискуван от някаква забравена рок група, чийто интериор се отличаваше с декоративно неоново осветление и отразяващи се в огледалния таван маси. В изрисувания от три страни с виолетови изгреви автобус удобно можеха да спят шест души, а през деня се превръщаше в нещо подобно на кафене. Тримата заместник-шерифи, включително и Ларсън, двамата шофьори и свидетелят пътуваха заедно — рядък пример в дългата история на американската Шерифска служба, когато за защита на свидетели се прилагаше стратегията „подвижна мишена“. Последният подобен случай бе спален вагон в средата на седемдесетте.

По ирония на съдбата, колкото повече покушения бяха правени срещу Хоуп Стивънс, толкова по-голяма важност придобиваше тя в очите на правителството. Причината да я пазят не бе изключителната й осведоменост в областта на компютрите, нито нейната красота или острият й език (когато си дадеше труда да говори); причината се криеше в определения брой клетки и вещества в черепа й и информацията, съхранена там. Сега тя живееше като треперещо от страх куче, свило се под верандата и стиснало кокала на истината в челюстите си.

Проблемът на Роланд Ларсън бе, че колкото по-дълго я охраняваше, толкова повече се обвързваше с нея, обвързваше се неистово — положение, непростимо и невъобразимо в очите на висшестоящите, което, ако бъдеше установено, щеше да доведе до преместването му в някое затънтено място, като Северна Дакота или Бъфало. Но редките моменти насаме с нея бяха надделели над всякакво благоразумие.

Само седемнайсет дни след поемането й под защита хижата в Мичиган бе подпалена; в последвалата борба с огъня — балет на сенки сред оранжевите отблясъци на пламъците, бяха ранени двама заместник-шерифи.

Когато в базата на военновъздушните сили в Монтана думите „неизвестни лица“ бяха прихванати от някакъв чиновник в Агенцията за национална сигурност, шерифите бяха инструктирани отново да преместят Хоуп. Ларсън не беше привърженик на бягството, но бе наясно, че заповедите трябва да се изпълняват, и го направи.

Като бивш технически консултант в широкомащабно разследване на случаи с фалшифициране на осигуровки Хоуп бе свързала поредица от средства за заплащане на клинични пътеки с милиони долари от злоупотреба с такси по тях. Имената, които накрая бе предоставила на правосъдието — Дони и Поп Ромеро, а по подразбиране и младият потомък на престъпната фамилия — Рикардо Ромеро, бяха добре известни на федералното звено за борба с организираната престъпност. Семейство Ромеро, прочуто с изобретателността си в административните престъпления в огромен мащаб, също можеше да играе грубо, когато се наложеше. Палежът и престрелката при езерото бяха именно такъв случай. Хоуп бе ценна за правосъдието не само защото бе установила осигурителната измама — схема за точене на пари от „Медикеър“ дълго след като пациентът е починал; по-важното бе, че бе хванала и изпратена от и до семейство Ромеро поредица електронни писма, оказали се договори с наемни убийци. Пет от изпълнителните лица на предизвикалия разследването здравен консорциум бяха споменати в кореспонденцията като доносници, чиито действия застрашават Ромеро. По-късно те бяха открити брутално убити чрез т.нар. сръбско прочистване — клизма с белина, която прогаря вътрешностите на жертвата в продължение на часове, докато близките са вързани и заставени да гледат дългата й агония.

Целта на тази ужасяваща тактика вероятно бе да насочи вниманието към руската мафия, но това изобщо не се получи. ФБР незабавно въведоха семейство Ромеро в списъка на най-издирваните лица, а останалите двама свидетели — Хоуп Стивънс и неназован счетоводител, бяха поставени под охрана.

Писмата бяха унищожени по електронен път и сега съществуваха единствено в паметта на Хоуп. Прокурорите вярваха, че съдебните заседатели ще произнесат присъда, основана главно върху нейните показания. И така, те я прибраха в пъстрия автобус и не й позволяваха да излиза, не рискуваха хората да я забележат и не спираха автобуса, освен за зареждане с гориво и провизии. Тази стратегия я бе опазила жива през последните десет дни и бе причинила на всички вътре тежък пристъп на клаустрофобия. Бяха започнали да обсъждат поредното й преместване, този път в някоя сграда, най-вероятно федерална институция, може би в стаичка в неизползвано крило на затвор или в интензивно болнично отделение. Разполагаха с хиляди тайни вратички, ако зависеше от това, но рядко ги използваха.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита Хоуп. — Да наредиш да спрем пред някой мотел и ти да пазиш стаята ми? Все трябва да има някакъв начин.

— Мога само да предполагам — отвърна Ларсън, — но ми се струва, че някои от момчетата ще се досетят какво се крие зад такава тактика.

Той зърна отражението си в металната облицовка около бутоните на обществения телефон. Едва ли някой би го нарекъл хубавец, макар да се бе случвало, когато бе малък. Беше израснал прекалено едър, за да бъде приятен, твърде корав, за да е красив, също като кученце, превърнало се в страховит пес. Майната й на породата.

Тя се разсмя от другия край на линията, но не точно със свойствения си смях.

— Можеш да се престориш, че получаваш сърдечен пристъп, а аз ще ти приложа дишане, уста в уста — каза Ларсън.

Този път последва малко по-истински смях.

В хижата, а после и в базата на военновъздушните сили те бяха успели да откраднат няколко мига да бъдат заедно, макар не и когато най-много им се искаше — момент, за който и двамата мечтаеха. Разговорът по телефона бе най-многото, на което можеха да се надяват.

— Може да е по-добре така — каза тя, — нали?

— Не. Определено е по-зле.

— Веднага щом дам показания… веднага щом всичко това свърши… ще вляза в Програмата1 и край. Нали? Изобщо не трябваше да започваме, Ларс.

Свидетелските й показания срещу Дони Ромеро за случая на измама бяха едва началото. Обвиненията в убийство стигаха бавно до съда за година или две, но той имаше достатъчно ум в главата си да не й го спомене. Човек не говори за бъдещето със защитен свидетел; действителността бе много по-жестока, адаптацията много по-сурова, отколкото си представяха. На практика прекъсването на всякакви контакти с предишния живот се оказваше травмиращо и неизбежно бе много по-сложно, отколкото свидетелят си мислеше.

— Нима? — попита той. — Защото аз изобщо не виждам нещата така. Не бих заменил и една минута, прекарана с теб, за нещо друго.

— Ти си безнадежден.

— Аз съм обнадежден2 — Той се поздрави за играта на думи с името й, макар тя несъмнено да бе чувала това и преди.

Чувствата към нея го бяха връхлетели като стихия — толкова непреодолимо и загадъчно. Когато бяха заедно, се разбираха прекрасно; тя приемаше провокациите му на фона на цялото това безумие; пасваха си. А когато намериш това, което търсиш, не ти се иска да го изпуснеш.

Бяха изминали почти десет минути, откакто бе напуснал автобуса. Членовете на малкия му екип щяха да се питат къде се бави. Бе слязъл уж да уреди сметката, както винаги в брой, но десет минути бяха прекалено много.

— Инстинктът ми подсказва, че ще го измислим някак — излъга той.

Не можеше да си представи как късат — не и преди да са изпробвали границите, до които можеха да стигнат. Бе посещавал семинари за избягване на емоционална обвързаност със свидетел. Братските отношения със свидетел мъж бяха също толкова опасни, колкото това, в което се бяха забъркали с Хоуп. Прецакваха всичко, рискуваха всичко и той много добре го знаеше. Трудно би могло да се стигне до щастлив край. И въпреки това той я насърчаваше да остане при него, докато търсеше някакъв начин да заобиколи нещата, макар да подозираше, че такъв не съществува. Точно сега, след всичко, което бяха преживели заедно, беше невъзможно да я остави да си отиде.

— Ларс — проговори тя отново с хриплив шепот. Отчетливият съскащ звук накара лявата му страна да настръхне. Пропълзя в слабините му и се загнезди там, но мигновено бе пренасочен и проблесна през пукнатината в съзнанието му. Но то го разкодира твърде късно, макар и със секунда: беше гласът на паниката.

— Хоуп?

— О, господи! Линията прекъсна. Автобусът.

Ларсън изпусна слушалката и хукна, залитна по мокрите плочки, докато бързо заобикаляше един ъгъл, пренебрегвайки жълтата предупредителна табела на испански и английски с нарисувани кофа, бърсалка и струя вода. Стовари се тежко. Надигна се с усилие, събори рафт с подредени пакетчета царевичен чипс и се втурна към главния вход. Възмутените викове на касиера потънаха сред бученето по магистралата.

— Роло?

Това бе Трил Хемптън, член на екипа му и колега заместник-шериф. Чу се чаткането на приближаващи стъпки, които отекваха по асфалта. Спринтът на Ларсън бе изпратил сигнал. Хемптън тичаше с широки крачки и вече посягаше към оръжието си.

Ларсън се оказа временно заслепен, показвайки се на слънце. Бяха спирали на твърде много отбивки през последните десетина дни, за да може да си спомни разположението на това място. Бяха паркирали някъде наблизо. Прониза го страх при мисълта целият автобус да е бил похитен, тъй като не го виждаше никъде.

Но точно когато Хемптън го настигна и заобикаляха зданието заедно отляво, Ларсън мярна колонките с дизел и автобуса там, където го бяха паркирали, вклинен сред дълга редица влекачи с по осемнайсет колела.

Хемптън се придвижваше грациозно, макар и невероятно бързо.

Докато се приближаваше, Ларсън огледа автобуса, без да забележи признаци за нещо нередно, и се запита дали не бе изтълкувал погрешно тревогата на Хоуп.

— Какво става? — попита Хемптън без капчица пот по черната си кожа.

Ларсън нямаше намерение да признава, че се е обаждал на Хоуп.

— Просто лошо предчувствие.

— Лошо предчувствие? — запита Хемптън. — Откога това?

Колегата му имаше широк плосък нос, твърде едър за лицето му, и цепната квадратна брадичка, която напомняше на Ларсън за черен Кърк Дъглас.

Той самият не можеше да се нареди сред твърде чувствителните; Хемптън бе разбрал това.

Ларсън търсеше някакво приемливо обяснение затова, че Хоуп бе затворила. Хвана се за първото, което му направи впечатление.

— Защо Бени не се разтъпква?

По-възрастният от двамата им шофьори се оплакваше на всеки, който пожелаеше да го слуша, от силно болезнените си хемороиди. Ларсън го видя, седнал зад волана, през предното стъкло.

— Е, и какво?

Приближиха се. Главата на Бени бе килната неестествено към рамото му, сякаш бе задрямал. Това изглеждаше непривично, защото той рядко спеше, а още по-рядко дремеше.

— Роло? — повика го предпазливо Хемптън, усетил също, че има някакъв проблем.

Хемптън и Ларсън се познаваха от няколко години. Хемптън бе израснал в един от най-ужасните квартали на Ню Хейвън, беше спечелил стипендия за елитно подготвително училище и бе продължил напред, докато не получи дипломата си от университета „Хауърд“. Искаше да стане професионален спортен агент, но по настояване на чичо си бе станал американски шериф, докато чакаше да изскочи нещо по-добро. Оттогава не бе напускал службата.

— Потърси Стъби по радиото — нареди Ларсън. Хемптън се опита да се свърже със Стъбълфийлд, третия шериф, който бе останал в автобуса, но получи в отговор единствено мълчание.

— Мамка му! — изруга Хемптън и ускори крачка. Можеше да се придвижва доста бързо, стига да поискаше.

Сега двамата бяха на около двайсетина крачки от автобуса и Ларсън се насочваше така, че да излезе под остър ъгъл, за да не бъде забелязан пистолетът му — глок, прикрит внимателно.

Инструктира Хемптън:

— Стой отзад. Прикрий се. Ако трябва, стреляй на месо.

— Ясно. — Хемптън се отдалечи, забърза към съседния влекач и зае позиция, която му позволяваше да го използва като прикритие.

Ларсън намери вратата на автобуса затворена — стандартната процедура. Обикновено Бени я отваряше, когато се приближеше, но сега не го направи и това изпрати още един тревожен сигнал в съзнанието му. Плъзна ръка в предния джоб на джинсите си и затършува сред смачканите касови бележки за хладния метален допир на ключовете — резервния комплект за автобуса, който като ръководител на операцията държеше у себе си.

Бени продължаваше да стои неподвижно и не реагираше; Стъби не отговаряше на повикванията по радиото. Но кой би могъл да нахлуе в автобус през единствената врата, при това заключена, и да надвие двама шофьори и един заместник-шериф?

Ларсън долови приглушен шум. Трясъци. Точно когато превърташе ключа, с крайчеца на окото си зърна паркирана зад колонките за дизел щатска полицейска кола и си помисли: Бени би отворил на униформен полицай.

Докато Ларсън отваряше вратата и влизаше, трясъците спряха внезапно. Ларсън усети едновременно вкуса и тръпчивия мирис и разпозна източника — паралитична граната, експлозив, използващ въздушното налягане, за да блокира тъпанчетата и синусите и да остави атакуваните временно глухи и в полусъзнание.

Тесните стълбички, които водеха към мястото на шофьора, му пречеха да разгледа салона на автобуса. Видя единствено Бени, чиято риза бе подгизнала от кръв. Първата преценка на Ларсън беше, че на човека му е текнала кръв от носа — типично за паралитичните гранати. Но тогава забеляза прецизната линия под челюстта му, точно като хирургически срез. Изцъклените очи и застиналият поглед говореха недвусмислено: Бени бе мъртъв.

Все още с пистолет в ръка, Ларсън се сниши, изкачвайки стъпалата на автобуса, готов за сблъсък. Трясъците, които бе дочул, идваха от нечии отчаяни опити да проникне през бронираната врата в кабината на Хоуп. Отляво, зад сгъваемата маса видя Стъби — в безсъзнание или мъртъв. Кланси, другият шофьор, седеше изправен на тапицирания стол; главата му бе килната назад. Играта на джин-руми3 между двамата бе прекъсната внезапно. По Кланси нямаше следи от кръв и рани.

Нямаше следа и от представителя на властта, пътеката със спални кабинки от двете страни бе празна.

Един от стиковете за голф на Стъби лежеше пречупен пред вратата на кабината в дъното, която изглеждаше невредима и говореше, че Хоуп е в безопасност — повод за огромно облекчение. Нашественикът се бе опитал да използва стика, за да разбие вратата.

Съществуваше само един ключ за тази врата, скрит в тайник в отсека на двигателя. Ларсън се придвижи напред.

Стовари се тежко, когато нечия силна ръка го сграбчи за глезена и го дръпна. Пистолетът се удари в килима и отскочи встрани. Въздухът му излезе и той усети замайване.

Натрапникът бе жилав мъж с мълниеносни реакции. Сграбчи Ларсън за косата и дръпна, но той се претърколи наляво, избягвайки острието, насочено към гърлото му. То обаче засегна дясното му рамо. Ларсън се освободи, скочи напред и грабна оръжието си. Извъртя се и произведе три бързи изстрела. Два от тях попаднаха в огледалния таван, който рухна на парчета и сребристата вихрушка го заслепи.

Силен удар го улучи в челюстта и главата му се отметна назад. Неволно стреля отново. Натрапникът се просна върху му и той осъзна, че един от изстрелите е попаднал в него. Сграбчи мъжа и усети раздирането на плат. Униформа. Ларсън се мъчеше да се измъкне, но раненият не му позволяваше да се добере до оръжието си. Отблъсна го, но заради раната в рамото ръката му увисна безпомощно, отказвайки да приеме какъвто и да било сигнал от мозъка. Вкопчен в хватка с мъжа, Ларсън замахна назад с левия си лакът и усети пращенето на кости, сякаш се чупи черупката на яйце.

После чу бързи стъпки и вдигна поглед точно когато натрапникът напускаше автобуса.

Стъпил на паркинга, униформеният започна да вика:

— Някой да доведе помощ!

Ларсън успя да се изправи на колене. Главата му се въртеше. Със замъглени очи се огледа за оръжието.

Хемптън видя как стройният служител на реда размахва ръце, докато вика за помощ. Кървеше. Мъжът се отпусна на колене пред вратата на автобуса.

Хемптън пристъпи иззад влекача с насочено към него оръжие.

— Ръце на тила — извика той, макар да не му бе приятно, че насочва оръжие към човек в униформа.

Когато полицаят приседна, Хемптън мерна белезникавото пламъче на изстрел. Първият попадна в бедрото му, ударът го хвърли назад и той загуби равновесие. Просна се върху нагорещения асфалт, завъртя глава надясно и като видя как заподозреният се отдалечава, стреля два пъти.

Тътрейки се към предната част на автобуса, Ларсън се опитваше да запечата всичко, което си спомняше за убиеца: тънък и жилав, силен, униформен, с белег. Съсредоточи се върху белега. Ивиците набръчкана розова кожа се кръстосваха и образуваха стилизирания символ на безкрайност от вътрешната страна на предмишницата му. Погледът на Ларсън се губеше в припадащата лилава пелена; тъмният, пулсиращ цвят го обгръщаше от всички страни. Рамото му бе лошо ранено. Кръвта лепнеше чак до кръста му. Усети слабост. Звуците кънтяха от всички страни. Отново подуши тръпчивия дъх, примесен с мириса на барут и сяра. Нагарчаше от кръвта. Повдигна му се. Стори му се, че го натискат и го държат здраво под вода, мътна вода. Опита да се освободи, но усети, че потъва. Все по-дълбоко.

Последната му съзнателна мисъл бе по-скоро видение: изобщо не беше символът на безкрайност, а два триъгълника, разположени един срещу друг, докосващи се връх с връх. Като папийонка.