Светкавично бягство

1.

Ларсън смяташе, че от всички неща на света най-добре познава смеха й. Тук, където най-малко го очакваше. Прозвуча като изстрел, мина през слуха му и се спусна към публиката, където се сля с грохота на останалите смехове. Може и да беше заседнал в гърдите му, защото остана без дъх.

Денят му бе започнал перфектно; искаше му се всеки ден да започва така. Помпаше мускули, теглейки веслата от въглеродна сплав с диагонално оцветени ръкохватки в наситено бургундско червено и черно — безспорно цветовете на колежа на собственика им. Водеше наетия скул сред рояци невидими мушици, толкова гъсти, че трябваше да стиска зъби да не влязат в устата му; от време на време край него се стрелваше по някое водно конче, сякаш го приканваше да се надпреварват. Беше станал преди изгрев и щеше да е готов — събрал багажа си, взел душ и оставил езерото Крев Кьор зад гърба си, преди движението в сутрешните часове да блокира главната артерия на града.

Реши да угоди на прищявката си и се обади на касата да провери дали са останали някакви билети — удоволствие, което не би споделил с никого.

Истината бе, че през петте години, докато тайно издирваше Хоуп по Шекспировите фестивали и чествания, чак по такива отдалечени места, като Ашлънд, Орегон и Сидър Сити, Юта, самият той се бе пристрастил към произведенията на Барда: изстъпленията, романтиката, лъжите и измамите, хитроумието, манипулациите, симетрията на пиесите. Никога не би му хрумнало, че може да я открие тук, на собствена територия.

Вярата в съвпаденията бе изкоренена от Ларсън така, както приучават куче да лежи до масата, без да поглежда храната.

Бе усетил телефона си да вибрира няколко пъти през изминалите десет минути, но оставаше доста време, а и той правеше така при всеки пристигнал имейл, спам или съобщение. Нямаше намерение да безпокои хората до себе си с бледосиния си електронен дисплей, докато те се опитват да останат в шестнайсети век. Антрактът наближаваше. Тогава щеше да провери пощата и съобщенията си.

Този град бе последното място — абсолютно последното, където можеше да се надява да чуе смеха й: съчетание от крясъците на подивяла от ужас маймуна и грациозни трели, преминаващи през няколко гами. Макар да бяха изминали почти шест години, щеше да разпознае мелодичния кикот, където и да се намираше. Но в Сейнт Луис, в театър „Фокс“? Не и в този живот.

Но това беше Шекспир, а му беше известно, че той е в кръвта й. Ако се случеше да я открие, непременно щеше да бъде на подобно представление, ето защо част от него бе изкушена да повярва, дори бе убедена, че най-сетне я е намерил.

Балконът. Прецени, че е избрала място, което предоставя стратегическо преимущество във височината, защото тъкмо на това я бе учил.

На сцената Бенедик, след като бе цопнал в яслата, говореше на публиката; от черните му кожени панталони за езда и бухналите ръкави на ризата му се стичаше вода. Поредният изблик на смях се понесе сред публиката; отново успя да различи нейния. Ларсън се почувства като орнитолог, който разпознава птицата единствено по песента й.

Вече не се смееше заедно с останалите. Вместо това, подтикван от любопитство, се бе извърнал и се взираше нагоре към балкона.

Тъй като бе прекалено едър за наблъсканите една до друга седалки, температурата му се повиши, а кожата започна да го сърби. Може и да се дължеше на възможността, която му се предоставяше. Той представляваше миналото на Хоуп, предишната й самоличност. Щеше ли тя да го желае толкова отчаяно, колкото той нея? Дали някак не бе узнала за преместването му? Въпреки опита му, съвпадението глождеше съзнанието му. Объркан, несигурен какво да предприеме, той остана на мястото си.

Театър „Фокс“, реставриран образец на една отминала епоха, смазваше публиката. Съчетанието от претруфен арт деко, азиатска позлата и квазиегипетски мотиви с анахронични изображения като шестметровия Буда в поза лотос, осветен в кичозно лилаво, изглеждаше преднамерено зашеметяващо. Въпреки че залата бе просторна, Ларсън трудно можеше да остане незабелязан. Над метър и осемдесет и с рамене, които притискаха любителите на театъра от двете му страни, той определено би стърчал, ако се изправи. Съмняваше се, че тя ще го забележи и ще го разпознае в гръб от такова голямо разстояние, но се надяваше това да стане. Отново се огледа, развеселен и разтревожен, заинтригуван, макар да се чувстваше неловко, а мускулите му да бяха напрегнати. Рамото го наболяваше както винаги от шест години насам, когато се зададеше буря. Беше носил същата значка през всичките тези години, макар сега в официалните му документи да пишеше друго, някакъв друг чин, някакъв друг Ларсън, пренасочен заедно с Хемптън и Стъбълфийлд към най-елитната областна служба — шерифството — специалното звено за задържане на издирвани от закона. Беше се озовал донякъде в ролята на златотърсач, отчасти на хрътка, както и на мошеник или пък на актьор; служителите на тази служба преследваха укрили се от правосъдието, както и издирвани за углавни престъпления лица, за да ги върнат към определеното им място за изтърпяване на наказанието.

Ако тя го мернеше първа, как ли щеше да реагира? Ларсън не знаеше. Щеше ли да се втурне през тълпата право в обятията му? Щеше ли да избяга? Отново се постави на нейно място и реши, че би избрала да застане точно до пътеката към изхода. По-вероятно би предпочела да хукне натам, отколкото да рискува да се озове лице в лице с него.

Изгуби сюжета на пиесата. Публиката избухваше в смях, а той на няколко пъти пропускаше момента. Продължаваше да обмисля различните причини, които биха я довели тук, но нито една не му се виждаше смислена. Не и тук. Не и в Сейнт Луис. В никакъв случай, освен ако сама не го търсеше.

Шест години. Понякога му се струваха незначителен период, друг път — цяла вечност. Какво ли би могъл да й каже? А тя на него? Дали изобщо й пукаше?

Ларсън отри влажните си длани в крачолите на панталоните си в цвят каки. Ето пак — смехът се понесе на вълни из публиката. Но този път нещо не беше наред: нейният се бе изгубил. Ларсън отново се размърда на мястото си, докато се опитваше да огледа всички възможни изходи. Нямаше и следа от Хоуп, но на известно разстояние зад него двама мъже в тъмни костюми бяха застанали редом с разпоредителя; и двамата усърдно оглеждаха тълпата.

Сред публика от две хиляди и петстотин души бе неизбежно голяма част от мъжете да носят костюми — но не точно като на тези двамата. Консервативни подстрижки, яко телосложение. Големият му се стори познат до втръсване: федерални агенти, какъвто беше и самият той, макар да нямаха нищо общо. Вероятно бяха от ФБР или специалните служби за задържане на издирвани от закона, или пък ентусиастите от Мисури на служба при губернатора? Може да бяха и от Програмата за защита на свидетели? Охраната на федерални свидетели впоследствие бе отделена в специално звено, но до неотдавна беше част от задълженията на шерифската служба.

Ларсън познаваше повечето от хората, но далеч не всички. Познаваше ли тези двамата и дали бяха от Програмата? Силно се съмняваше.

Можеше да предположи, че търсят Хоуп, но здравенякът гледаше директно към него и бе започнал да си пробива път. Отнякъде знаеше кой е редът, кое е мястото — знаеше къде да го намери. Агентът вдигна глава, правейки знак на Ларсън да се изправи и да дойде при тях. Ларсън се престори, че не разбира, и се опита да съсредоточи вниманието си, за да обмисли как ще процедира; изведнъж му просветна, че настойчивото жужене на телефона в джоба му едва ли е било случайно.

Както смехът на Хоуп, така и появата на двамата костюмари в театър „Фокс“ бяха всичко друго, но не и съвпадение.

Изкуши се да погледне телефона си, но не искаше да остава дълго с наведена глава. Стойката на мъжагата и начинът, по който хапеше долната си устна, говореха за разяждащо безпокойство и силна тревога. Определено не беше вежливо.

Някаква жена наблизо се бе поляла обилно с парфюм. Опитваше се да не й обръща внимание, воден от желанието да се забавлява. Едва сега я намери за отвратителна.

Публиката ревеше от смях.

Ларсън реши да погледне за последен път към балкона, после се отказа.

Хоуп вероятно не бе пропуснала нищо. Независимо дали бе забелязала Ларсън или не, сигурно бе мярнала костюмарите. Точно затова бе изчезнала.

Антрактът бе оповестен с вълна от оглушителни аплодисменти. Сцената потъна в мрак. Докато запалят осветлението в залата, Ларсън вече се бе отъркал в четири чифта колене, бе прескочил някаква дамска чанта и бе опрял едрата си длан върху рамото на някакъв непознат.

Хоуп щеше да тръгне в посока, обратна на тази, в която се намираха двамата агенти, и скоро щеше да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и тях. Щеше да търси прикритие. Да избягва публичните пространства. Изобщо нямаше да се обръща, както нямаше и да бърза, независимо колко безнадеждно станеше положението. Походката й щеше да бъде овладяна и измамно чевръста, поведението — безлично, макар и напълно целенасочено. Никога повече нямаше да стъпи в този театър каквото и да поставяха. Ако трябваше да я залови, щеше да му се наложи да тича; ако се затичаше, двете хрътки задължително щяха да го последват; а ако ги отведеше до нея, щеше да стане ясно, че я е предал.

Притиснаха го от всички страни. Ларсън реши да провери намеренията на агентите, като се смеси с тълпата и се насочи към противоположния изход. Но главата му стърчеше над останалите, сякаш беше качен на платформа сред карнавално шествие.

Както се очакваше, двамата незабавно го последваха, грубо разблъсквайки хората, за да си проправят път и да пресекат пътя му. Ларсън заседна сред тълпата, блокирана от инвалидна количка, задръстила изхода. Втурна се през вече опразнен ред с намерението да се откопчи от мъжете. Подът бе обсипан с театрални програми. Добра се до десния фланг и си запробива път към вътрешно фоайе, където гъмжеше от объркани хора.

Противно на навика си, той започна да се оглежда сред тълпата за жена с шал или шапка, насочила се към главното фоайе и вратите след него. Не я зърна, и по-добре. Нямаше желание да я забърква с тези двамата.

Някой подвикна зад него и той разбра, че са те. Адреналинът щипеше нервите му. Стомахът му се обърна от миризмата на човешка пот, одеколон и парфюм. Проби си път наляво, пълният му пикочен мехур го поведе надолу по широка и дълга редица елегантни стълби към опашката от мъже, нямащи търпение да застанат пред писоарите. Чу името си и се приведе. Това му припомни по неприятен начин годините в гимназията, сякаш го викаше треньорът му или директорът на училището.

Рискува да погледне и видя, че здравенякът с гьонената физиономия и сприхавия нрав го следва, а по-младият направо подтичва към него.

Спря се на стълбите и потокът нетърпеливи мъже го понесе със себе си. Той се обърна към двамата си преследвачи, когато се приближиха достатъчно; изражението на по-старшия издаваше изненада, че Ларсън е позволил да бъде заловен.

— Дайте ми една минутка — каза Ларсън, докато продължаваше надолу, твърдо решен да изглежда спокоен.

Стигна до нивото на мазето и влезе в тясно антре, обзаведено с огледало, дървена масичка и два тапицирани стола, сякаш заети от някой музей. След антрето се намираше самата тоалетна с приблизителния размер на футболно игрище. Умивалниците бяха насреща. Отляво бе помещението с кабинките; отдясно — обширна зала, пълна със старинни порцеланови писоари — трийсет или четирийсет. Вградени в стената, писоарите му се сториха изненадващо красиви, съвсем очевидно бяха антики.

Ларсън зае мястото си в редицата и изпразни мехура си.

— Трябва да поговорим.

Ниският глас отекна непосредствено зад него. По-едрият от двамата го бе последвал долу. Младшият лакей явно бе останал да пази в горната част на стълбището, за да са сигурни, че Ларсън няма да се изплъзне.

— А аз трябва да се изпикая — отвърна Ларсън, без да се обръща, но магията на мига бе съсипана.

Една ръка се стовари тежко върху рамото му.

— Разкарай се! — Ларсън сви рамене и силно се дръпна напред, като се освободи от хватката. За щастие мъжът отстъпи назад и го остави да довърши. Докато миеше ръцете си, пукнатото огледало отрази двойния образ на едрия мъжага.

— Това бе излишно — предупреди Ларсън. Искаше да определи някои правила.

Агентът каза:

— Предупредиха ни, че си хлъзгав, и да уважаваме това у теб. Затова играем по-твърдо.

Мъжът пред съседния умивалник престана да се мие и започна да слухти.

— Опитваш се да ме размекнеш ли? — попита Ларсън. — Избрал си странен начин да го направиш.

— Опитвам се да ти предам съобщение.

Наложи се Ларсън да се втренчи в човека пред съседния умивалник, за да го накара да си тръгне.

— Ами предавай го тогава.

— Тук?

Ларсън се извърна и погледна мъжа в лицето; беше десетина сантиметра по-висок от него.

— Тук.

В близък план лицето на този тип издаваше напрежение — някъде нещо не беше наред.

Мъжът сви ръка във формата на фуния и се приведе към Ларсън, който не го спря, тъй като собствените му ръце бяха заети с хартиената кърпа. Топлият дъх на човека погъделичка шията му и го накара да потръпне.

— Наредено ми е да ти предам, че сме загубили чичо Лео.

Ларсън захвърли кърпата в кошчето и се чу да измърморва: „Ох, мамка му“.